— Не ме гледай така – тросна се тя.

— Как?

— Така.

— Повтарям – как?

Цялото лице на Хърмайъни се сгърчи.

— Много добре разбираш за какво говоря.

Луси притисна длан към бузата ѝ.

— О, боже, сега заприлича досущ на майка ти.

Хърмайъни обидено се дръпна.

— Това беше грубо.

— Но майка ти е много хубава!

— Не и когато цялото ѝ лице е сгърчено.

— Майка ти е хубава дори със сгърчено лице – заяви Луси, опитвайки се да сложи край на темата. – А сега ще ми разкажеш ли за господин Едмъндс, или не?

— Смяташ да ми се подиграваш ли?

— Разбира се, че не.

Веждите на приятелката ѝ недоверчиво се стрелнаха нагоре.

— Хърмайъни, обещавам да не ти се подигравам.

Хърмайъни все още не изглеждаше много убедена, но каза:

— Много добре. Но ако ти…

— Хърмайъни.

— Както ти казах – поде тя и предупредително изгледа Луси, – не съм очаквала да срещна любовта. Дори не знаех, че баща ми е наел нов секретар. Просто се разхождах в градината, опитвайки са да избера рози, които да отрежа, за да украся масата, когато… го видях.

Последното бе изречено с драматизъм, достатъчен да ѝ извоюва роля на сцената.

— О, Хърмайъни! – въздъхна Луси.

— Обеща, че няма да ми се подиграваш – напомни ѝ Хърмайъни и размаха пръст към приятелката си, жест, толкова необичаен за нея, че Луси притихна. – Отначало дори не видях лицето му – продължи Хърмайъни. – Само тила му и косата, която се къдреше около яката на палтото. – На това място тя въздъхна. Действително въздъхна, докато се обръщаше към Луси с трагично изражение. – И цвета. Наистина, Луси, виждала ли си някога толкова поразителен оттенък на русо?

Имайки предвид колко пъти бе принудена да слуша как джентълмените правят точно такива заявления за косата на Хърмайъни, Луси реши, че ще е най-добре да се въздържи от коментар.

Но Хърмайъни не бе приключила. Всъщност едва бе започнала.

— Когато той се извърна – унесено пророни тя – и видях профила му, кълна ти се, че чух музика.

Луси едва се сдържа да не изтъкне, че музикалният салон в дома на Уотсън се намира точно до розовата градина, но прехапа език.

— А когато се обърна с лице към мен – сега гласът на Хърмайъни звучеше по-тихо, а очите и се премрежиха, добивайки онова отнесено изражение уча-наизуст-любовен-сонет, – единствената мисъл в главата ми беше: „Аз съм погубена“.

Луси изумено ахна.

— Не казвай това. Дори не смей да си го мислиш!

Погубването не беше нещо, което една млада благородница споменаваше с лека ръка.

— Не в смисъл, че действително съм погубена – нетърпеливо уточни Хърмайъни. – За бога, Луси, аз бях в розовата градина, не ме ли слушаш? Но знаех, знаех, че бях погубена за всички останали мъже. Разбрах, че на този свят никога няма да има друг като него.

— И разбра всичко това само от тила му? – поинтересува се Луси.

Хърмайъни възмутено я стрелна с поглед.

— И от профила, но не това е важното.

Луси търпеливо чакаше кога ще ѝ обяснят кое е важното, макар да беше напълно сигурна, че нямаше да се съгласи с въпросното обяснение. Или дори да го разбере.

— Важното е – рече толкова тихо Хърмайъни, че се наложи Луси да се приведе напред, за да я чува, – че аз няма да бъда щастлива без него. Не е възможно да бъда.

— Е – бавно поде Луси, защото не беше напълно сигурна какво би могла да добави към това, – ти сега изглеждаш щастлива.

— Това е само защото знам, че той ме чака. И – Хърмайъни вдигна писмото – ми пише, че ме обича.

— О, боже! – промърмори Луси под нос.

Хърмайъни сигурно я бе чула, защото стисна устни, но нищо не каза. Двете просто останаха да седят смълчани няколко минути по местата си. Накрая Луси се прокашля.

— Този симпатичен господин Бриджъртън изглежда запленен от теб.

Хърмайъни сви рамене.

— Той е най-малкият син, но мисля, че има прилична издръжка. И определено е от добро семейство.

— Луси, казах ти, че той не ме интересува.

— Е, освен това е много красив – додаде Луси може би малко по-настоятелно, отколкото възнамеряваше.

— Ами тогава ти го спечели – тросна ѝ се Хърмайъни.

Луси я зяпна потресено.

— Знаеш, че не мога. Аз практически съм сгодена за лорд Хейзълби.

— Практически – напомни ѝ Хърмайъни.

— Все едно е официално – възрази Луси.

И това беше самата истина. Чичо ѝ още преди години бе обсъдил този въпрос с граф Давънпорт, бащата на виконт Хейзълби. Хейзълби беше около десетина години по-голям от Луси и просто чакаше тя да порасне.

Което се предполагаше, че се е случило. Сигурно вече сватбата не беше толкова далече.

Съюзът беше добър. Хейзълби беше приятен човек. Не разговаряше с нея все едно беше пълна глупачка и изглежда, обичаше животните. Имаше доста привлекателна външност, макар че косата му бе започнала да оредява. Разбира се, Луси се бе виждала със своя бъдещ съпруг само три пъти, но всички знаеха, че първото впечатление беше изключително важно и обикновено най-вярното.

Освен това чичо ѝ бе неин настойник, откакто баща ѝ бе починал преди десет години. И макар да не проявяваше особена любов и привързаност към нея и брат ѝ Ричард, той бе изпълнил дълга си и ги бе отгледал добре. Луси знаеше, че сега е неин дълг да се подчини на желанията му и да приеме годежа, който той бе уредил.

Или практически уредил.

Действително, нямаше много разлика. Тя щеше да се омъжи за Хейзълби. Всички го знаеха.

— Мисля, че ти го използваш като извинение – отбеляза Хърмайъни.

Луси настръхна.

— Не те разбирам.

— Ти използваш Хейзълби като извинение – повтори Хърмайъни и лицето ѝ доби високомерно изражение, което никак не се понрави на Луси. – За да не позволиш на сърцето си да се увлече по някой друг.

— И по кого по-точно би могло да се увлече сърцето ми? – пожела да узнае Луси. – Сезонът още дори не е започнал!

— Може би – съгласи се приятелката ѝ, – но ние толкова често излизаме, за да се „излъскаме“, както двете с майка ми обичате да казвате. Ти не живееш изолирано, Луси. Срещаш се с мъже.

Нямаше смисъл да изтъква, че никой от тези мъже никога не я забелязваше, когато Хърмайъни беше наблизо. Приятелката ѝ щеше да се опита да възрази, но и двете знаеха, че тя просто лъжеше, за да пощади чувствата на Луси. Затова Луси измърмори под нос нещо, което би трябвало да бъде отговор, без действително да е отговор.

Хърмайъни не каза нищо повече; само я погледна по онзи игрив начин, както не гледаше никой друг, и Луси най-накрая разбра, че трябва да се защити.

— Това не е извинение – заяви девойката и скръсти ръце, но после реши, че позата не отговаря на момента, и ги опря на хълбоците си. – Наистина за какво става дума? Ти отлично знаеш, че аз трябва да се омъжа за Хейзълби. Уговорено е преди години.

Отново скръсти ръце. После ги отпусна. И накрая седна.

— Това е добър съюз – продължи Луси. – Честно казано, след случилото се с Джорджиана Уитън аз би трябвало да падна на колене и да целувам краката на чичо си, задето ми е уредил толкова приемлив брак.

За миг се възцари пропита с ужас почти благоговейна тишина. Ако бяха католички, двете девойки със сигурност щяха да се прекръстят.

— Пази боже – промълви накрая Хърмайъни.

Луси бавно кимна. Джорджиана бе омъжена за страдащ от задух и подагра седемдесетгодишен старец. При това дори без титла. Мили боже, заради тази жертва горката Джорджиана заслужаваше да спечели поне едно „лейди“ пред името си.

— Така че, както виждаш – завърши Луси, – Хейзълби не е толкова лош вариант. Всъщност много по-добър от повечето.

Хърмайъни я погледна. Внимателно.

— Е, ако това искаш, Луси, аз безрезервно ще те подкрепя. Но що се отнася до мен… – Тя въздъхна и зелените ѝ очи се забулиха от онова отсъстващо изражение, което караше зрели мъже да припадат. – Аз искам нещо друго.