— Ще ви изпратя – побърза да заяви младият мъж. Да прояви любезност бе най-малкото, което можеше да направи за нея, освен това не биваше да обижда най-близката приятелка на госпожица Уотсън.

Те се сбогуваха с Кейт и Грегъри нагласи ръката ѝ в сгъвката на лакътя си. Двамата мълчаливо изминаха разстоянието до вратата на салона.

— Предполагам, че оттук нататък можете да се оправите? – попита Грегъри.

— Разбира се – отвърна спътницата му. И тогава неочаквано вдигна очи към него – очите ѝ са синкави, разсеяно си помисли той – и попита: – Желаете ли да предам от ваше име някакво послание на Хърмайъни?

Той зяпна от изумление.

— Защо ще го правите? – попита, преди да успее да измисли как да смекчи въпроса си.

Тя само сви рамене и отвърна:

— Вие сте по-малкото зло, господин Бриджъртън.

Отчаяно му се искаше да я помоли да обясни загадъчната си забележка, но не можеше да го стори, не и след толкова кратко познанство. Вместо това се опита да запази невъзмутимо изражение на лицето си, докато изричаше:

— Предайте ѝ моите поздрави, това е всичко.

— Наистина ли?

Мътните го взели, погледът ѝ го нервираше.

— Наистина.

Тя направи едва забележим поклон и си тръгна.

За миг Грегъри остана втренчен във вратата, през която бе изчезнала, после се обърна, за да се върне в градината. Повечето от гостите танцуваха, смях изпълваше въздуха, но някак си вечерта му се стори скучна и безинтересна.

Трябва да похапна, реши той. Щеше да изяде още двайсетина от онези малки сандвичи, а после също ще се оттегли в стаята си.

Утрото е по-мъдро от вечерта.

* * *

Луси знаеше, че Хърмайъни не е настинала, нито я болеше нещо и ни най-малко не се изненада да я завари седнала на леглото, вглъбена в нещо, наподобяващо писмо от четири страници.

Написано с изключително стегнат почерк.

— Донесе го лакеят – оповести Хърмайъни, дори без да вдига глава. – Каза, че пристигнало с днешната поща, но забравили да го донесат по-рано.

Луси въздъхна.

— От господин Едмъндс, предполагам?

Хърмайъни кимна.

Луси прекоси стаята, която понастоящем споделяха двете с Хърмайъни, и седна на стола пред тоалетката. Това не беше първото писмо, получено от приятелката ѝ от господин Едмъндс, и Луси от опит знаеше, че Хърмайъни ще го прочете два пъти, а после още веднъж за по-задълбочен анализ, а накрая още веднъж, за да отдели всички скрити намеци в началото и края.

Което означаваше, че в следващите пет минути Луси нямаше какво друго да прави, освен да изучава ноктите си.

Което и стори не защото много се интересуваше от ноктите си и не защото беше особено търпелива персона, а защото умееше да разпознае безнадеждната ситуация, когато я видеше, и не виждаше причина да пилее енергия да въвлича Хърмайъни в разговор, когато очевидно приятелката ѝ не се интересуваше от нищо, което Луси можеше да ѝ каже.

Ноктите не могат да задържат за дълго вниманието на едно момиче, особено когато са старателно изрязани и изпилени, затова Луси стана, отиде до гардероба и разсеяно започна да разглежда дрехите си.

— О, боже – промърмори, – мразя, когато тя прави това. – Камериерката ѝ бе поставила чифт обувки не както трябва – лявата обувка отдясно, а дясната отляво. Макар Луси да знаеше, че няма нищо фатално, това обиждаше някакво странно (и изключително подредено) кътче на чувствителността ѝ, затова оправи обувките, после отстъпи назад, за да огледа резултата от работата си. Накрая сложи ръце на хълбоците си и решително се обърна. – Е, вече свърши ли? – настоятелно попита.

— Почти – отвърна приятелката ѝ. Прозвуча, сякаш през цялото време думата е била на езика ѝ, готова да се отрони от устните ѝ, за да се отърве от Луси, когато тя зададе въпроса.

Луси сърдито изпухтя и седна отново на стола. Тази сцена вече се бе разигравала много пъти помежду им. Или поне четири.

Да, Луси знаеше точно колко писма бе получила Хърмайъни от романтичния господин Едмъндс. Макар че би предпочела да не знае. Всъщност изпитваше доста голямо раздразнение, че този факт заемаше не малка част от мозъка ѝ, която можеше да бъде използвана за нещо далеч по-полезно, като например знания по ботаника, музика или, в името на бога, дори още една страница от ежегодния наръчник по етикет на аристокрацията „Дебрет“. Но за нещастие, писмата на господин Едмъндс бяха събитие, а когато Хърмайъни бе споходена от някакво събитие, Луси също бе принудена да реагира.

Двете бяха делили една стая три години в училището на госпожица Мос, а тъй като Луси нямаше близка роднина, която да я представи във висшето общество, майката на Хърмайъни се бе съгласила да се нагърби с това задължение, затова двете все още бяха заедно.

Което в действителност беше страхотно, с изключение на постоянното присъствие (поне духом) на господин Едмъндс. Луси го бе срещала само веднъж, но имаше чувството, че сякаш той винаги присъстваше, надвиснал над тях, принуждавайки Хърмайъни да въздиша в неподходящи момента и да се взира замислено в далечината, като че ли учеше наизуст любовни сонети, за да може да ги включи в следващия си отговор.

— Нали си наясно – заговори Луси, въпреки че Хърмайъни с нищо не бе показала, че е приключила с четенето на пространното писание, – че родителите ти никога няма да ти разрешат да се омъжиш за него.

Това бе достатъчно, за да накара Хърмайъни да остави писмото, макар и за кратко.

— Да – раздразнено отвърна тя, – ти вече много пъти го изтъкна.

— Той е секретар – напомни ѝ Луси.

— Знам го.

— Секретар – повтори Луси, макар че досега двете бяха водили безброй пъти този разговор. – Секретар на баща ти.

Хърмайъни взе отново писмото, опитвайки се да подмине натякванията на приятелката си, но накрая се отказа и го остави, потвърждавайки предположенията на Луси, че вероятно отдавна го е прочела и сега го препрочиташе за втори или може би за трети път.

— Господин Едмъндс е добър и почтен човек – заяви Хърмайъни и сви устни.

— Сигурна съм в това – съгласи се Луси, – но ти не можеш да се омъжиш за него. Баща ти е виконт. Наистина ли мислиш, че ще позволи на единствената си дъщеря да се омъжи за беден секретар?

— Моят баща ме обича – промълви Хърмайъни, но гласът ѝ не прозвуча особено убедително.

— Не се опитвам да те разубедя да се омъжиш по любов – подхвана Луси, – но…

— Точно това се опитваш да направиш – сряза я Хърмайъни.

— Не, съвсем не. Просто не разбирам защо не се опиташ да се влюбиш в някого, когото родителите ти навярно ще одобрят.

Красивите устни на Хърмайъни разочаровано се присвиха.

— Ти не разбираш.

— Какво има да се разбира? Не мислиш ли, че животът ти ще бъде малко по-лесен, ако се влюбиш в подходящия мъж?

— Луси, ние не избираме в кого да се влюбим.

Луси скръсти ръце.

— Не виждам защо не.

Ченето на Хърмайъни буквално увисна от потрес.

— Луси Абърнати – оповести, – ти нищо не разбираш.

— Да – сухо рече Луси, – вече го спомена.

— Как може изобщо да ти хрумне, че човек избира в кого да се влюби? – пламенно заговори Хърмайъни, макар и не чак толкова пламенно, че да скочи от леглото. – Човек не избира. Това просто се случва. За миг.

— Е, точно в това не вярвам – поклати глава Луси и тъй като не можа да устои, добави: – Не и за миг.

— Е, аз пък те уверявам, че е точно така – настоя Хърмайъни. – Знам го, защото с мен се случи. Аз не съм търсила любовта.

— Не си ли?

— Не. – Хърмайъни сърдито изгледа приятелката си. – Не съм я търсила. Аз просто имах намерение да си намеря съпруг в Лондон. И наистина кой би очаквал да срещне някой подходящ във Финчли?

Последното бе изречено с пренебрежението, присъщо единствено на коренните жители на Финчли.

Луси завъртя очи и наклони глава настрани, очаквайки Хърмайъни да продължи.

Но Хърмайъни очевидно не оцени търпението ѝ.