Напрегна се и се хвърли към земята от другата страна на оградата. Беше свободна!

Сега, когато беше постигнала онова, което искаше, цялата насъбрала се в тялото й сила като че ли я напусна. Пътят пред нея беше открит, но инстинктът я подтикна към ново поведение. Сякаш разбрала, че ако я видят, ще я подгонят и ще я заловят, тя се отправи напред бавно и внимателно като куче, което е на лов или е преследвано. Пропълзя през пътеката към гъсталака от рододендронови храсти, опряла корем в земята. Буйната зеленина я погълна. Само след секунда тя се плъзгаше като призрак в сянката на една далечна стена. Като повечето животни, Ласи имаше отлична способност да се ориентира. Придвижи се спокойно, но с учудваща скорост към мястото, където стената свършваше и започваше желязна ограда. Знаеше, че там има дупка, която беше използвала и миналия път. Мушна се през нея и излезе на свобода.

Изглежда Ласи разбра, че е преминала границата на една, така да се каже, неприятелска област, и отново промени държанието си. То пак стана естествено. Продължи пътя си спокойно, с високо вдигната глава. Разкошната гъста опашка се вееше зад нея като прекрасно продължение на меката линия на тялото. Сега не беше нищо друго освен едно великолепно коли, което тича весело напред и изпълнява всекидневните си задължения без много шум и вълнение.

Джо не очакваше да види отново Ласи. След като й бе заповядал да остане, след като й се беше скарал за бягството, той беше твърдо убеден, че тя никога вече няма да дойде да го вземе от училище.

Но дълбоко в себе си момчето продължаваше да се надява, макар и несъзнателно, че мечтата му може да се осъществи. И когато следобед излезе от училище и видя Ласи да го чака на обичайното място, изпита чувството, че това не може да бъде вярно — че все още продължава да мечтае.

Той изгледа объркано кучето, широкото момчешко лице изразяваше пълно смайване. Ласи сведе глава — тя сметна държанието му за знак, че с нещо е предизвикала неодобрението му. Бавно размаха опашка, молеше за извинение, без да знае в какво се бе провинила.

Джо Караклоу леко я погали.

— Няма нищо, Ласи — проговори бавно той. — Всичко е наред.

Той отмести поглед от кучето, умът му работеше напрегнато, мислите му бяха много, много далеч оттук. Спомни си, че вече два пъти беше водил Ласи в къщи и въпреки големите надежди и молби, отново я отвеждаха. Затова този път Джо не тръгна весело към къщи, а остана замислен с намръщено чело, сложил ръка на врата на кучето, за да се опита да реши този най-голям от всички проблеми.

Хайнс потропа с юмрук по вратата на къщичката и влезе, без да чака покана.

— Къде е тя? Дайте ми я! — заповяда грубо той.

Господин и госпожа Караклоу вдигнаха глави към него, после размениха мрачен поглед. Жената беше много неспокойна и невъзпитаното нахлуване на Хайнс не беше в състояние да я разтревожи повече.

— Ето защо не се е прибрал! — отбеляза тихо тя.

— Да — съгласи се мъжът й.

— Двамата са заедно — той и Ласи, тя пак е избягала и той се е страхувал да се прибере; нали знае, че пак щяхме да я отведем обратно. Избягал е с нея, за да не можем да я върнем.

Тя се отпусна на един стол и гласът й затрепери.

— Мили Боже, кога най-после ще намеря мир и покой в собствената си къща? Човек не може да остане спокоен дори за минута!

Мъжът й се надигна бавно, отиде до вратата, взе шапката си от куката и се върна при жена си.

— Не се тревожи, майко — помоли дрезгаво той. — Джо не може да е отишъл далеч. Най-вероятно се е скрил в блатото. Сигурен съм, че няма да се заблуди. Двамата с Ласи познават мочурището като петте си пръста.

Хайнс изобщо не се трогна от отчаянието им.

— Е, какво чакате? — настоя господарски той. — Къде ми е кучето?

Сам Караклоу се обърна към дребосъка с обичайната си бавност.

— Точно това отивам да разбера, не ви ли е ясно? — попита любезно той.

— Добре, и аз ще дойда с вас — отговори Хайнс. — За да установя дали казвате истината.

В сърцето на Сам Караклоу се надигна гняв и той направи крачка към дребния мъж. Хайнс се сви уплашено.

— Само не се вълнувайте — изписка той. — И да не сте посмели да ме докоснете!

Сам Караклоу погледна втренчено мъжа, който беше с цяла глава по-нисък от него. После бавно закрачи към вратата. Очевидно не искаше да има нищо общо с човек, който стои много по-долу от него и телесно, и душевно. Даже не се обърна, когато му каза:

— Сега ще си отидете у дома, господин Хайнс. Ще си получите кучето, щом го намеря.

След тези думи Сам Караклоу изчезна във вечерния мрак. Само че не тръгна към селото. Зави по една странична уличка, изкачи близкия хълм и стигна до високото плато, което се разпростираше заплашително и пусто на много мили в северна посока.

Сам напредваше бързо. Скоро мракът се сгъсти, но краката му инстинктивно следваха едва забележимата пътека, отъпкана от хората, минавали през тази пустош. Някой чужденец щеше скоро да се заблуди в тази дива местност, където липсваха каквито и да било пътни знаци, но не и човек от селото.

Сам Караклоу познаваше всяко ъгълче на блатото, а всеки завой на пътеката му подсказваше ясно къде се намира, както табелата на ъгъла на улицата упътва гражданите.

Бащата на Джо знаеше къде ще намери сина си. На около час път от селото сред блатото стърчаха група скали, които се издигаха от плоската земя като остров сред морето. Грамадни скални блокове с остри ръбове, които изглеждаха така, сякаш в прастари времена някое дете на великани се беше забавлявало да ги подрежда в кули и не беше довършило играта си. Това беше мястото, където отиваха жителите на селото, когато имаха грижи. Назъбените, заплашителни скални кули с техните ходове и пещери представляваха чудесно скривалище, в което човек можеше да седи сред безкрайна тишина и да размишлява за проблемите на живота, без никой да му пречи.

Това беше мястото, към което се отправи Сам Караклоу. Той вървеше спокойно през мрака. Валеше ситен, противен дъждец и вятърът го носеше над блатото, но той не беше в състояние да попречи на Сам Караклоу. Най-после, отначало едва загатната, каменната купчина се появи в далечината и когато стъпките на Сам отекнаха шумно по сипея, той чу кратко, остро излайване на куче — този лай изразяваше предупреждение.

Мъжът се изкатери по пътеката, която помнеше от детството си, и тръгна по посока на кучешкия лай. И ето, на една зелена полянка, скрита зад издадена скала, която я предпазваше от поривите на вятъра и дъжда, той намери сина си и кучето. За секунда мъжът остана неподвижен, чуваше се само тежкото му дишане. После проговори:

— Да си вървим в къщи, Джо.

Това беше всичко.

Момчето се надигна послушно. Тихо и безутешно, то последва баща си. Кучето тръгна след тях по разлюляната степна трева, по пътя, който и двамата познаваха добре. Преди да влязат в селото, бащата заговори отново:

— Прибери се веднага вкъщи, Джо, и ме чакай да се върна. Трябва да отведа Ласи в кучкарника. Щом си дойда, искам да поговоря с теб.

Джо знаеше много добре какво означава това „да си поговоря“. Знаеше, че с бягството си е нарушил законите на семейството. Но осъзна колко дълбоко е засегнал родителите си, едва когато се прибра вкъщи и видя майка си. Когато окачи на закачалката мокрото си палто и остави обувките си да съхнат пред камината, тя не му каза нито дума. Сложи му да вечеря, добави и чаша топъл чай, но пак не каза нищо.

Най-после бащата се върна. Той застана насред стаята, водните капчици по лицето му заблестяха, светлината на лампата подчертаваше острия нос, изпъкналите скули и упоритата брадичка.

— Джо — започна той, — знаеш, че постъпи неправилно, като избяга с Ласи. Това не беше справедливо спрямо майка ти и мен, знаеш, нали?

Джо погледна баща си право в очите. Изпъна рамене и отговори високо и ясно: