— Ти си дребна душица нали, Джек? Сега се питаш какво ще стане с теб.

— Искам да те измъкна от тази каша.

— Така ли? — Тя се усмихна. — Е, това е нещо. Имам половин милион. Какво предлагаш? Да платя ли на тези двамата? Няма да има проблеми, докато не се появят пак. Как мислиш?

Беше мой ред да се втренча в нея.

— Искаш да кажеш, че можеш да намериш петстотин хиляди долара? — Гласът ми беше дрезгав.

— Разбира се. Това не е проблем. Проблемът е дали да го направим?

Умът ми заработи трескаво.

Ако тя дадеше парите и онези двамата останеха доволни от откупа, можех да се отърва. Дори можех да запазя новата си работа в „Есекс Ентърпрайзис“. Защо да не останеха доволни от половин милион?

— Това е разрешение на въпроса — отвърнах, опитвайки се да не звуча прекалено нетърпеливо.

— Значи така. Да… както правилно отбеляза, това е разрешение. — Тя загаси цигарата си. — Е, тогава да им платим. — Тя замълча и ме огледа. — Ти си се срещал с тях, а аз не съм. Мислиш ли, че може да им се вярва?

Не знаех, но нямах намерение да й го кажа. Нямах търпение да се откача от въдицата им.

— За толкова пари би трябвало да се съгласят — рекох. — За Бога! Това е половин милион!

— Те са в „Хилтън“, нали така каза? Виж дали можеш да се свържеш с тях, Джек. Дай да уредим това.

— Наистина ли го мислиш, Вики? Значи смяташ да им платиш?

— Да. Не мога да натоваря скъпия Лейн, освен със сметката за глупавия му десетмилионен самолет и със съзнанието, че съм се държала като курва, нали? — Тя вдигна рамене. — В края на краищата какво са половин милион долара?

Без да й давам възможност да промени решението си, се обадих в „Хилтън“ и попитах за мистър Олестрия. След известно забавяне мъжки глас рече:

— На телефона е Олестрия.

— Тук е Крейн. Приемаме сделката — казах. — Как ще я уредим?

— Ела при мен в единадесет часа утре — отговори Олестрия и затвори.

— В „Хилтън“ в единадесет часа — предадох на Вики.

— Ще ми трябват два дни, за да приготвя парите. Разбери как трябва да се платят. — Теменужените й очи бяха напълно безизразни. — Сега изчезвай. Трябва да говоря с брокера си. — Тя ми щракна с пръсти. — Прибирай се вкъщи.

Винаги бях имал предчувствието, че рано или късно ще дойде моментът, когато ще ми щрака с пръсти така, както щракаше на другите мъже слуги, но това не ме засягаше. Бях прекалено благодарен, че не бе имало сцена, че щеше да плати и че бъдещето ми не беше в опасност, за да позволя подобна дреболия да ме натъжи.

— Ще ти докладвам — казах, отправяйки се към вратата.

Тя се бе пресегнала за телефона и дори не ме погледна, така че излязох под залязващото слънце, изкарах кадилака от гаража и се върнах в апартамента си.

Знаех, че съществува реална възможност Олестрия да я изцеди отново, но си рекох, че тя беше толкова дяволски богата, че можеше да си позволи да се изръси.

Да… бъдещето отново ми изглеждаше светло.

На следващата сутрин пристигнах в „Хилтън“ няколко минути преди единадесет. Докато питах на рецепцията за мистър Олестрия, някакъв мъж се блъсна в мен. Веднага се извини и аз си помислих, че е само един непохватен тип, който се бута в хората, и бързо забравих за него, но по-късно щях да си го спомня.

Олестрия ме чакаше в голяма стая с двойно легло и обичайната за „Хилтън“ мебелировка. Пам седеше до прозореца. Не се обърна, когато Олестрия отвори вратата.

— О, мистър Крейн — поздрави ме той, разтегнал устни в змийската си усмивка. — Радвам се да ви видя отново. — Затвори вратата. — Значи тя ще плати?

— Точно така.

— Колко умно от нейна страна. Съгласи се на петстотин хиляди долара?

— Да.

— Е… това е малко неочаквано. Предполагах, че ще се пазари. Както и да е, много задоволително. Искам парите в облигации на приносител.

— Това може да се уреди. Искам снимките и всичките негативи и писмена декларация, че с размяната сделката приключва.

— Разбира се, че ще получите снимките и негативите, но не и декларация.

— Това означава, че може отново да ни изнудвате.

— Мистър Крейн! Уверявам ви! Половин милион напълно ни задоволява, нали, Пам?

— Ако ти си доволен, Хуан, тогава и аз съм доволна.

— Бъдете спокоен, мистър Крейн. Кога ще са готови парите?

— Вдругиден.

— Съвсем задоволително, но не и по-късно. Донесете облигациите тук в десет часа. Не закъснявайте. Трябва да хванем самолета.

Съпроводи ме до вратата.

— Какъв късметлия сте, мистър Крейн.

Погледнах го втренчено.

— Така ли мислите?

— А вие? — И той ми се поклони, докато излизах.

Върнах се в апартамента си и се обадих на Вики.

— Облигации? — Последва пауза. — Добре, ще ги осигуря. Сам ще ти ги донесе утре вечерта. — И тя затвори.

Оставих слушалката и се загледах през отворения прозорец. Имаше нещо толкова необичайно в тази сделка, че започнах да се безпокоя. Бях очаквал тази жена да избухне гневно, но тя не избухна. Бих се хванал на бас, че надали ще се раздели с половин милион долара, и все пак тя смирено се бе подчинила.

Опитах да се самоубедя, че тя имаше да губи толкова много, че половин милион долара бяха приемлив откуп. Беше ужасно богата — като съпруга си, така че такава сума за нея беше като сто долара за мен, и все пак нещо не се връзваше. Беше толкова нетипично. Докато седях и съзерцавах залеза, бъдещето ми започна да се разпада.

Хапнах, разходих се из града, после се върнах и си легнах. Не можех да заспя. Около 2:00 ч. вече не издържах на разните мисли. Взех три сънотворни и те ми донесоха забравата, от която имах нужда.

Спах до обед. Останалата част от деня ми се стори безкрайна. Чудех се къде да се дяна. Помислих си за Вики и изведнъж я пожелах физически, но знаех, че с това е свършено. Щракването й с пръсти и безразличието, изписано в студените й теменужени очи, ми го бяха показали красноречиво.

Слязох в бара, пих двойно уиски с лед и си поръчах един сандвич с пилешко. С мъка го изядох. Подкарах към плажа. Кукличките бяха там, но те вече не ме интересуваха. Седях в колата и гледах втренчено морето, докато не започна да се смрачава. Мислите ми ме измъчваха. После се върнах в апартамента си и включих телевизора.

Следващият ден беше абсолютно копие на предишния. Непрекъснато си повтарях, че трябва да се отпусна. Минеше ли и той, щяхме да се отървем от Олестрия. Тогава щях да се представя пред Уес Джексън и да започна работа. Бях сигурен, че щом веднъж започнех да работя, всичко това щеше да остане зад гърба ми. Опитах се да си мисля какво щях да правя, след като поемех летището. Дори си записах няколко бележки, но умът ми беше другаде.

Около 19:00 ч. на вратата ми се позвъни. Пуснах Сам да влезе. Подаде ми издут плик.

— Как е тя, Сам? — попитах, взимайки плика.

— Добре е, мистър Крейн. Винаги ще бъде добре. — Той пристъпи неспокойно. — Предполагам, че трябва да се сбогувам. Местя се.

— Какво искаш да кажеш?

Той се усмихна тъжно.

— Мисис Есекс вече няма нужда от мен.

— Искаш да кажеш, че те е уволнила?

— Точно така, мистър Крейн.

— И какво ще правиш? — Бях потресен.

— Ще преживея някак си. Имам спестявания. Връщам се вкъщи.

— Значи те е изхвърлила… просто така?

— Все някога щеше да се случи. Тя е трудна дама. Ако нещата вървят, както трябва, всичко е наред. Ако обаче не е така, става лошо.

— Съжалявам, Сам. Чувствам, че вината е моя.

Приятното му, мило лице се разтегна в тъжна усмивка.

— Ако не бяхте вие, щеше да е някой друг. — Той избърса ръка в панталона си, после ми я подаде. — Е, довиждане, мистър Крейн, за мен беше удоволствие да ви познавам.

Стиснахме си ръцете и той си тръгна.

Дали същото можеше да се случи и с мен? — запитах се. — След като всичко приключеше, след като платяхме на Олестрия и на мен ли щяха да ми покажат вратата? Отидох и седнах в един стол.