Да, рекох си. Така ми беше писано. Щяха да ми покажат вратата. Тя нямаше да иска да й се пречкам наоколо, както бе станало и със Сам. Щеше да се наложи да си замина: това беше сигурно.

Погледнах към издутия плик в ръката си. Отворих го. В него имаше облигации на приносител, всяка от които беше за 100 000 долара. Можех да се кача в кадилака и да изчезна. Тези облигации щяха да ми осигурят достатъчно пари. Можех да го направя, но нямаше.

Седях и мислех. Бъдещето ми беше изгоряло. Какво щеше да стане с мен?

Изведнъж усетих нужда да бъда успокоен и знаех, че на земята има само един човек, който може да го направи.

Баща ми вдигна телефона: гласът му звучеше изморено.

— Е, това се казва изненада. Как си, Джек?

— Добре съм. Мислех си напоследък. Тази работа нещо не върви. Онзи гараж все още ли се продава?

— Възможно е. Не знам. Ще попитам. Интересуваш ли се от него, Джек?

— Може би. Все пак попитай. — В банката имах двадесет хиляди от парите на Есекс. Нямаше да ми се наложи да вземам на заем от баща си. — Как е градината?

— Великолепна е. Розите никога не са били по-хубави. Джек… — Чувах развълнуваното му дишане. Гласът му вече не звучеше изморено. — Ще се върнеш ли у дома?

— Може би, татко. Скоро ще ти съобщя. Да… може би ще се върна у дома.

— Добре, синко. Ще чакам да ми се обадиш.

— Няма да те карам да чакаш дълго. Засега довиждане, татко. — И затворих.

Тази нощ не взех сънотворни.

Когато на следващата сутрин се качих в кадилака, ми хрумна, че за последен път го карам. Беше хубава кола и запалих мотора със съжаление. Стигнах до „Хилтън“ и паркирах. Камбаната на една отдалечена църква отби часа. Като държах плика с облигациите, се изкачих по стъпалата към хотела и влязох във внушителното фоайе. След няколко минути, казах си аз, когато влязох в асансьора, напрежението щеше да спадне.

Минах по коридора и почуках на вратата на Олестрия. Тя се отвори веднага и Олестрия отстъпи назад, за да ми направи път. После пристъпи навън в коридора, огледа се наляво и надясно и влезе обратно в стаята.

Пам стоеше до прозореца. Беше облечена с лека връхна дреха, а близо до нея бяха поставени два скъпи куфара.

— Носите ли облигациите, мистър Крейн? — попита Олестрия.

— Нося ги. — Извадих ги от плика и му ги показах. Не се опита да ги вземе от ръката ми, но им хвърли поглед и после кимна.

— Задоволително. — Извади от джоба си плик. — Тук са снимките и негативите. Вземете ги, а аз ще взема облигациите.

Направихме размяната. Проверих снимките и негативите.

— Колко още копия сте си задържали? — попитах.

— Мистър Крейн… моля ви. Можете напълно да ми вярвате. — Той се усмихна. — Няма копия. Давам ви думата си. Мисис Есекс може да бъде напълно спокойна.

— Ще съжалявате, ако се опитате отново да я изнудвате — рекох, — но това си е ваш проблем.

— Няма да има ново изнудване, мистър Крейн.

— Само ви предупреждавам.

Обърнах се и излязох от стаята. Минах по коридора, качих се в асансьора и слязох долу във фоайето.

Тъкмо слагах плика със снимките в джобчето на сакото си, когато един глас каза тихо:

— Аз ще ги взема, Крейн.

Завъртях се и сърцето ми подскочи.

Уес Джексън стоеше точно зад мен, усмихвайки ми се с усмивката на акула. Протегна дебелата си ръка.

— Представлявам мисис Есекс. Тя ме помоли да взема снимките от вас.

— Ще си ги получи, но от мен.

— Тя предположи, че ще реагирате така. — Подаде ми лист. — Това е пълномощно. — Малките му очички се взираха в лицето ми. — Не желае да ви вижда повече.

Взех листа.

Погледнах втренчено подписа, после — Джексън.

— Значи му е казала?

— Естествено. Никой никога не е успявал да изнудва семейство Есекс. И никой няма да успее. Дайте ми снимките.

Дадох му ги.

— Благодаря. Сега нека да седнем за няколко минутки, Крейн. Нека сложим край на тази отвратителна история. Ще ви бъде интересно. — Той постави дебелата си длан върху ръката ми и ме поведе към креслата, които гледаха към асансьорите. Седна и погледна снимките, после ги сложи в джоба си.

Седнах и аз.

От този момент нататък вече не сте на работа в „Есекс Ентърпрайзис“.

Бях го очаквал и въпреки това краката ми се подкосиха.

— Ще напуснете Перъдайс Сити незабавно — започна Джексън. — И ще постъпите умно, ако никога не се връщате тук. Можете да се смятате за късметлия. Когато обсъждахме вашия случай, мистър Есекс взе предвид, че наистина сте спасили живота на мисис Есекс. Това натежа във ваша полза. Сигурен съм, че ще бъдете достатъчно умен да не казвате на никого за онова, което се случи. Мога да ви уверя, че оттеглихме претенциите си към застрахователната компания за кондора и по този начин направихме заплахата от ново изнудване невъзможна. Другата снимка не означава нищо.

— Те ще се измъкнат с половин милион долара — рекох. — Това умно ли го наричате?

Той се усмихна и сега приличаше на акула повече от всякога.

— Никой не може да се измъкне безнаказано, когато си има работа с мистър Есекс. — Той протегна дебелите си крака. — О! Я погледнете, Крейн. Това ще ви заинтересува.

Една от вратите на асансьорите се отвори. Пам, следвана от Олестрия, излезе във фоайето. Зад тях вървяха двама едри мъжаги и сякаш на челата им беше изписано, че са ченгета.

Лицето на Олестрия беше станало пепеляво на цвят. Пам изглеждаше така, сякаш щеше да припадне. Двамата мъже ги поведоха през фоайето към чакащата отвън кола.

Друг мъж, на чието чело също сякаш беше написано, че е ченге, излезе от друг асансьор, като носеше куфарите, които бях видял в стаята на Олестрия. Пусна тежкия плик с облигациите в скута на Джексън.

— Няма проблеми — заяви той и като вдигна куфарите, тръгна към изхода, качи се в чакащата кола и тя бързо потегли.

— Сега виждате как работи нашата организация — каза самодоволно Джексън. — Тези трима мъже са бивши полицаи. Ще съпроводят онези двама жалки изнудвачи до самолета за Мерида: полетът е чартърен и самолетът ще бъде изцяло за тях. След като пристигнат в Мерида, ще им бъде направено много негостоприемно посрещане. Не е нужно да отбелязвам, че беше съобщено на мистър Орзоко. Олестрия е имал глупостта да вземе пари, принадлежащи на партията на мистър Орзоко. Те знаят как да се оправят с него и с онази жена. Олестрия е с впечатлението, че хората, които го съпровождат, са от градската полиция. Всяка дума, която сте си разменили, е записана на касетофон и те са му пуснали записа. Мисли си, че ще го съдят за изнудване. Няма да разбере какво става, докато не го качат на борда на самолета: тогава ще бъде прекалено късно. — Отправи ми хищническата си усмивка. — Малки, глупави хорица, Крейн, като вас. Има една стара поговорка: глиненото гърне не може да плува наравно със златното. Глиненото гърне неизменно се чупи. — Виждах, че се забавлява. — Вероятно не сте си дали сметка, че уредих да ви се сложи подслушвателен апарат, когато за първи път дойдохте при Олестрия. Можете да ми го върнете. В дясното джобче на сакото ви е.

Шокиран, бръкнах в джоба си и извадих някакъв черен предмет, не по-голям от аспирин. Тогава си спомних за мъжа, който се бе блъснал в мен.

Когато дадох на Джексън подслушвателя, попитах:

— И какво ще стане с мен?

— Нищо. — Той се изправи тежко на крака и ме погледна с презрение. — Никога нищо. — И си тръгна, оставяйки ме да гледам след него.

Може би грешеше. Никога беше силна дума.

Седях там и си мислех за баща си, за незначителното градче и за гаража, който може би все още се продаваше.

Изведнъж усетих, че ме обзема самоувереност.