Олсън вдигна рамене. В очите му отново се появи онова отегчено, цинично изражение, което ме караше да му нямам доверие.

— Аз ще се задоволя с милион. С толкова пари, Джек, мога да стана въздушно такси в Мексико. Ти също можеш да се заемеш с това.

Допих хладкото си кафе.

— Какво ще речеш да поговорим с Кендрик. Можем да го притиснем. Ти можеш да получиш два, а аз — един. Това ще е по-добре, нали?

— Кендрик държи козовете, Джек. Той има клиент и аз не знам кой е. Ако нямаме клиент, все едно гоним вятъра. — Погледна ме. — И още нещо. Не мисля, че Кендрик може да бъде притиснат.

— Ами ако опитам? В края на краищата кой поема риска?

— Е, може би, но ще трябва да го обсъдя с Пам и Хари.

— Твоя втори пилот?

Той кимна.

— Разкажи ми за него.

— Хари Ърскин: той ми е втори пилот от девет месеца. Млад, на около двадесет и четири, добър пилот, не е много сговорчив, но иначе е свестен.

— По какви причини се е включил в операцията?

— Мисис Есекс го подмами, той се хвана и после тя го сложи на мястото му. Това е неин специалитет: да започне играта, да накара мъжа да си мисли, че ще отиде в леглото й, и после да му каже, че няма да стане. — Олсън ме погледна твърдо. — Не знам докъде е стигнала с тебе, Джек, но внимавай. Тя е истинска кучка. Сега Хари я мрази и затова се присъедини към нас.

Записах тази информация в мозъка си, докато отвръщах:

— Е, и как смяташ да откраднеш самолет, който струва десет милиона?

— Имаме време да обмислим подробностите. Самолетът ще бъде доставен на 1 ноември — след два месеца Хари и аз ще го вземем и ще го докараме тук. Самолетът ще трябва да бъде изпитан. Есекс пътува доста и често иска да лети през нощта. Няма да има проблем да направим нощно изпитание. Така че ти, Хари, Пам и аз ще излетим през нощта. Ще полетим над морето, после аз ще съобщя по радиостанцията, че самолетът гори. След това въздушният контрол напразно ще се опитва да чуе нещо. Ще им трябват няколко минути да вдигнат тревога. Дотогава ние вече ще летим към Юкатан, и то на височина, на която да не ни хване радарът. Клиентът на Кендрик има писта близо до Мерида, сред джунглата. Ще се приземим там. Детайлите все още трябва да се уточнят, но планът е такъв.

Замислих се върху чутото.

— Звучи добре — рекох накрая. — Версията ще е, че самолетът е паднал в морето и е изчезнал безследно?

— Точно така.

— И нямаш представа кой е клиентът?

— Не. Трябва да е важна особа, за да може да си построи писта.

— Така е.

— Значи… сме мъртъвци, след като радиото замлъкне?

— Точно така.

— Вземаме парите и се установяваме в Мексико?

Той кимна.

— Всеки от нас поема риск, ако се върне?

— Не можем да се върнем. Ако се върнем и някой от нас бъде забелязан, операцията отива по дяволите. Както каза… ние сме мъртъвци от момента, в който въздушният контрол ни изгуби.

— А ти приел ли си това, Бърни?

— Да. Това са много пари, а аз имам нужда от много пари. Искам да се чувствам сигурен. — Спомних си как онзи дебел педал със смешната оранжева перука говореше за сигурността. — С парите мога да започна да работя като въздушно такси. Вече съм го обмислил. Ако искаш да вложиш част от дяла си в това, можем да работим заедно. В Мексико много се търсят въздушни таксита. — Погледна ме. — Е, Джек, сега знаеш колкото мен за операцията. Какво смяташ? Включваш ли се или не?

— Харесва ми. — Изправих се. — Но искам да се срещна с Ърскин. Хайде да се съберем всички, а?

Бърни ме погледна неспокойно.

— Хари е особен. Може да не ти хареса.

— Какво означава това?

— Казвам ти: имам нужда от него като втори пилот. Той прави, каквото му наредя. Няма защо да се безпокоиш.

— Това е кражба, Бърни. Всички можем да отидем на топло за петнадесет годинки, ако се провалим. Трябва да бъдем отбор и аз няма да работя с някого, с когото не мога да се разбера.

Бърни се изправи.

— Ясно. Ще уредя среща.

— И Бърни… — Изгледах го внимателно. — Нека Кендрик също бъде на срещата.

— Няма нужда от Кендрик.

— Напротив, има. Това е отбор и Кендрик е част от него.

Той вдигна ръце в знак на отчаяние.

— Ще видя какво може да се уреди.

— Направи нещо повече, Бърни. Нека ти, Ърскин, Пам, Кендрик и аз седнем около масата и поговорим за всичко това.

— О’кей.

Излязохме заедно под слънчевата светлина и спряхме до колите си.

— Не се правя на важен, Бърни. — Мисля колкото за себе си, толкова и за теб.

Той ме потупа по ръката.

— Точно за това се спрях на теб. Не съм човекът, който бях, и имам нужда от помощта ти.

Видях го как тръгна с ягуара, после се качих в алфата.

Седях вътре няколко минути и мислих, след това подкарах към летището.

Бърни се обади около 19:00 ч., докато гледах един глупав сериал по телевизията. Съобщи ми, че срещата е определена за 21:00 ч., в кафе-бара.

— Ще те взема в 20:30 ч., Джек — рече той, — заедно с Пам и Хари.

— Кендрик ще дойде ли?

— Да.

— Чудесно.

След като бях говорил с него и вече знаех за какво става дума, доста бях помислил. Планът му изглеждаше добър, но имаше много детайли, които трябваше да се изгладят. Отвличането на самолет, който струваше десет милиона долара, можеше да ми навлече доста годинки в затвора, а това беше нещо, което никак не ми се нравеше. Операцията трябваше да бъде извършена така, че да няма провали, а ми се струваше, че Бърни не беше човек, който можеше да го уреди. Имаше в него нещо, което не ми харесваше. Пам не влизаше в сметката: тя беше свръхсексуална невротичка. Много зависеше какъв е Ърскин. Ако и на него му стискаше толкова, колкото и на Бърни, щях да изляза от играта. Исках да имам контрол над операцията. Колкото повече мислех за нея, толкова повече ми харесваше, но не и ако Бърни я ръководеше.

Около 20:00 ч. чух пред бунгалото ми да спира кола. Отидох до вратата. Един буик, шофиран от Бърни, тъкмо спираше. Той ми махна и аз се качих до него. На задната седалка седяха един мъж и Пам. Беше прекалено тъмно, за да мога да огледам Ърскин. Изглеждаше ми едър, но това беше единственото, което можех да видя.

Докато подкарваше колата, Бърни каза:

— Джек, това е Хари…

— Здрасти! — рекох и вдигнах ръка.

Ърскин не помръдна. След дълга пауза накрая отвърна: „Здрасти!“

Пътувахме мълчаливо и бързо от летището към кафе-бара. Когато пристигнахме и излязохме от колата, все още беше прекалено тъмно, за да мога да го видя. Беше по-едър, отколкото си го бях представил. С три инча над мен, а аз не съм джудже.

С Бърни вървяхме заедно. Пам и Ърскин ни следваха. Изкачихме стъпалата към верандата. Когато седнахме около масата, момичето се появи усмихнато.

— Какво ще поръчаме? — попита Бърни.

Сега заоглеждах Ърскин, а и той — мен. Приглушената светлина ми даваше възможност да видя сухо лице, малки очички, сплескан нос и тънки устни: як младок, борчески тип, с черна като смола, късо подстригана коса, който държеше главата си така, сякаш се готвеше да произнесе смъртна присъда. Беше облечен с памучна риза и можех да видя мускулите му — имаше телосложение на боксьор.

Пам каза, че тя ще пие уиски с лед. Аз си поръчах същото. Ърскин предпочете джин с портокалов сок. Бърни се спря на кока-кола.

Когато момичето се отдалечи, Бърни рече:

— Запознай се с Хари, Джек.

Кимнах на Ърскин, който се приведе напред и ме погледна втренчено.

— Е, и каква е причината за тази среща? — запита той агресивно. — Какво те яде?

— Почакай малко — намеси се остро Бърни. — Аз ще ти обясня. Джек не смята, че заплащането е много добро. Аз…

— Ти мълчи, Бърни — отряза го Ърскин. — Този човек е авиоинженер, нали?

Бърни го погледна неспокойно.

— Знаеш го много добре, Хари.

— Да. Значи не е толкова важен. Ние с теб трябва да управляваме самолета… нали? Тогава за какво роптае? Ще го ползваме, той ще си получи парите и ще си държи зурлата настрани от нашите работи… нали?