— Сигурен съм, че всичко е наред, но така може да ми се удаде възможност да разбера кой е клиентът на Кендрик.

— Това толкова ли е важно?

— Може и да се окаже. Кендрик не ми харесва. Може да ни измами. Ако знаем кой е клиентът му, ще бъдем в състояние ние да го изпързаляме.

— Кендрик няма да ни измами.

— Да се надяваме, но ще съм по-доволен, ако знам кой е клиентът му.

— Е, добре, как си с парите, Джек?

— Триста долара няма да ми се отразят зле. Няма да отсъствам повече от два-три дни, но трябва да платя и полета до Мерида.

Той отиде до чекмеджето и ми даде петстотин долара. Докато слагах парите в джоба си, казах:

— И още нещо: имаш ли пистолет, Бърни?

Изглеждаше изненадан.

— Нямаш нужда от пистолет, Джек. Какво си наумил?

— Играем си с динамит. Кендрик сега ме мрази като едра шарка. С мен може да се случи някоя злополука, докато оглеждам пистата. Ако ме премахне от пътя си, животът му ще стане далеч по-лесен.

— Не говориш сериозно?

— Ако имаш пистолет, искам да ми го дадеш.

Той се поколеба, после отиде в спалнята си и се върна с 38-калибров автоматичен и кутия патрони. Подаде ми ги мълчаливо.

— Благодаря — рекох.

Настъпи неловко мълчание, след което той каза:

— Утре ще летим с Есекс за Лос Анджелис. С Хари няма да се върнем преди събота през нощта.

Погледът ми се плъзна към Пам и после се отмести.

— Тогава четиримата бихме могли да се срещнем в кафе-бара в неделя в 18:00 часа? — предложих. — Ще съм се върнал от Мерида и вероятно ще имам някаква информация.

Той кимна.

— Ще съобщя на Хари.

— Този път няма да викаме Кендрик.

Той отново кимна.

— Още нещо, Бърни. Ако не се появя в неделя, забрави за операцията. Не продължавайте, няма да е безопасно.

Докато той ме гледаше неспокойно, аз напуснах къщичката.

След като взех душ и се избръснах, видях, че часът е 20:22. Дочувах звука на телевизора от бунгалото на Тим. Почуках на вратата му.

— Искаш ли да похарчим малко от парите на мистър Есекс тази вечер, Тим? — попитах го, когато отвори.

— Дадено. Къде ще ходим?

— В града.

Докато карах алфата към Перъдайс Сити, попитах между другото:

— Как върви пистата?

— Добре — отвърна О’Брайън. — Никакви проблеми. Ще е готова след три седмици. Върви като по вода.

— Чувам, че се строи подобна писта край Мерида. Знаеш ли случайно нещо за нея?

— Мерида? Разбира се. — О’Брайън се изкиска. — Е, беше дяволски трудно да се построи, но сега е завършена. Моят приятел Бил О’Касиди ръководи довършителните работи. Снощи говорих с него по телефона. Трябваше ми съветът му по един проблем със скалите, на който се натъкнах. Бил е може би най-добрият в тази област. Каза ми, че няма търпение да се махне от Юкатан. До гуша му е дошло.

— Но пистата е завършена?

— О, да.

— О’Касиди? Познавах един Франк О’Касиди. Да не му е роднина?

— Може. Знам, че Бил имаше брат, който служеше във Виетнам. Казваше се Сийн. Беше убит там, в 6-ти батальон, като парашутист. Получи „Сребърна звезда“.

— Не е същият.

Спрях пред казиното.

— Хайде да хапнем.

След първокласното ядене рекох пак между другото:

— Твоят приятел О’Касиди не е ли отседнал случайно в хотел „Континентал“?

О’Брайън беше пил достатъчно много и се надявах това да прозвучи просто като поддържане на разговора.

— Той е в „Шелко“.

Точно тогава към нас се приближиха две куклички и ни попитаха дали не искаме да се позабавляваме.

Отвърнах им, че ще стане някой друг път и те се усмихнаха и се отдалечиха, като въртяха предизвикателно задници. Направих знак на келнера, подписах сметката и бутнах стола си назад.

— Какво ще кажеш да вървим да си лягаме, Тим? Утре те чака тежък работен ден.

— Дяволски добра храна. — Тим се изправи. — Човече, не се ли уреди страхотно!

По обратния път към летището умът ми беше дяволски зает. Реших да тръгна за Мерида на следващата сутрин. След като оставих Тим пред къщата му, се обадих във „Флорида Еърлайнс“ и си запазих място за полета до Мерида в 10:27 ч.

Щях да изпреваря Кендрик с един ден, а имах чувството, че всеки час, с който изпреварех този дебел педал, щеше да работи в моя полза.

Разбит, ръждясал шевролет ме откара от летището на Мерида до хотел „Шелко“. Шофьорът изглеждаше така, сякаш все още трябваше да ходи на училище: синьо-черната му коса стигаше до яката на мръсна бяла риза и той непрекъснато се навеждаше през прозореца, за да псува останалите шофьори.

Жегата беше ужасна, а толкова силно валеше, че и патица би могла да се удави. Седнах върху скъсаните пружини на седалката, като се потях и от време на време затварях очи, защото катастрофата изглеждаше неизбежна, но в края на краищата момчето ме закара до хотела невредим.

Платих му с мексикански пари, които бях обменил на летището, и изтичах до хотела.

Той беше разположен на тясна странична уличка, беше боядисан в бяло и фоайето беше чисто — в него се виждаха кактуси, бамбукови столове и малък фонтан, който сякаш искаше да окуражи несъществуващата прохлада.

Отидох до рецепцията, зад която седеше стар и дебел мексиканец, човъркайки зъбите си с клечка.

— Стая за една нощ с душ — рекох.

Той бутна към мен парцалива регистрационна книга и регистрационна карта.

Попълних данните, след което се появи дребничко, мръсно момче и взе багажа ми.

— Мистър О’Касиди тук ли е? — попитах.

Старецът прояви лек интерес. Измърмори нещо на испански.

— Мистър О’Касиди — повторих малко по-високо.

Момчето каза:

— Той в бара. — И посочи. Проследих посоката на мръсния му пръст и забелязах врата. Дадох му еквивалента на половин долар и му наредих да занесе багажа ми в стаята. Очите на малкия едва не изскочиха от орбитите си. Старецът се наклони напред и погледна първо парите в мръсната ръка на момчето, а после и него. Усъмних се дали парите ще останат дълго у момчето. Оставих ги и влязох в малко помещение, където звучеше лека музика, едно дебело момиче с дълги черни плитки се подпираше на бара, а в далечния край седеше мъж, скрит зад „Хералд Трибюн“.

— Уиски с лед — поръчах, като се насочих към средата на бара.

При звука на гласа ми мъжът свали вестника и ме погледна. Изчаках момичето да ми даде питието, после и аз му хвърлих един поглед.

Беше на около четиридесет и пет, едър, с червеникава, късо подстригана коса, силно почерняло лице и твърди зелени очи. Беше направен от същото тесто като О’Брайън: човек, когото нямаше как да не харесаш. Вдигнах чашата си и казах:

— Здрасти!

Имаше топла, широка ирландска усмивка.

— Здрасти и на теб. Току-що ли пристигаш?

Тръгнах през бара към него.

— Джек Крейн. Мога ли да те почерпя?

— Благодаря. — Той кимна на момичето, което се зае да приготви уиски със сода. — Бил О’Касиди.

Подаде ми ръка и аз я стиснах.

— Това се вика късмет. Тим О’Брайън ми поръча да те потърся.

Той вдигна вежди.

— Познаваш ли Тим?

— Да го познавам ли? Веселихме се заедно снощи.

О’Касиди стрелна с очи момичето, докато му поднасяше питието, после го взе и ми направи знак с глава към една маса по-далеч от бара. Отидохме там.

— Мацето вечно подслушва — рече той, когато се настанихме. — Как е Тим?

— Добре. Работи като луд на пистата. Знаеш за това, нали?

— Да. Има проблеми със скалите. — О’Касиди се усмихна. — Не може да разбере, че е късметлия. Аз трябваше да се справям с блата.

— Тим ми разправи.

— Е, всичко това вече е зад гърба ми. Утре си тръгвам. Пфу! Нямам търпение да се махна от тази проклета страна.

— Горещо е, пък и този дъжд!

— Това е началото на дъждовния сезон. Ще вали из ведро поне два месеца. Свърших работата тъкмо навреме.