— О’Касиди? — рекох лениво. — Случайно да си роднина на Сийн О’Касиди, който получи „Сребърна звезда“?

Той се изправи в стола си.

— Брат ми! Познаваше ли го?

— Бях там. Служех при бомбардировачите. Срещнахме се веднъж. 6-ти парашутен… нали?

— За Бога! — Той се приведе напред, сграбчи ръката ми и я раздруса. — Ама че е малък светът! Срещнал си Сийн?

— Точно така. Пийнахме по едно заедно. Не знаех, че ще получи „Сребърна звезда“. Просто пийнахме по едно.

Той се отпусна назад и ми се усмихна лъчезарно.

— Велик младеж.

— Така си беше.

— Как каза, че ти е името?

— Джек Крейн.

— О’кей, Джек, с теб отиваме в града. Това е последната ми нощ тук. Ще хапнем, ще се натряскаме, но не чак толкова, защото ще си намерим и две момичета… Какво ще кажеш?

Усмихнах му се.

— Става.

— В този град нищо не е отворено преди 22:00 ч. — Погледна часовника си. — Сега е само 20:18. Ще взема душ. Какво ще речеш да се срещнем в 21:45? Става ли?

— Да.

Взехме ключовете си от рецепцията. Старият мексиканец ни погледна без интерес. Моята стая беше с пет номера надолу по коридора от тази на О’Касиди. Разделихме се. Намерих багажа си на леглото. Въпреки че прозорецът беше отворен, в стаята беше задушно и горещо. Погледнах надолу към улицата, наблюдавайки как дъждът образува локви, после си разопаковах нещата, избрах си чиста риза и панталон и ги сложих на леглото.

Шумът от движението и биенето на черковните камбани правеше дрямката невъзможна, така че се замислих.

По-късно се съблякох, взех душ, преоблякох се, но това не ми помогна особено. Животът в Мерида приличаше на стоене в сауна.

Отидох долу в бара и помолих момичето с плитките за уиски с лед. Поне там имаше вентилатор. Зачетох се в „Хералд Трибюн“ и после О’Касиди се присъедини към мен.

— Това е последното питие, което си купуваш сам тази вечер — каза той. — Хайде… да тръгваме. Отвън ни чака кола.

Изтичах под дъжда до един буик. Докато се вмъкнем вътре, и двамата бяхме доста мокри, но от топлината изсъхнахме, преди О’Касиди да паркира пред някакъв ресторант. Излязохме тичешком от колата и се скрихме от дъжда във фоайето.

Дебел, усмихнат мексиканец с бяло сако се здрависа с О’Касиди и после ни въведе в слабо осветено помещение, което обаче имаше климатична инсталация, и ни остави до маса в далечния ъгъл. Имаше приблизително тридесет маси, около които седяха добре охранени мексиканци и още по-добре охранени момичета.

— Вече девет месеца съм в този град и винаги вечерям тук — каза О’Касиди, докато сядаше. — Храната е добра. — Той махна на тъмнокосата начумерена красавица зад бара, която вдигна уморено ръка в отговор и изви вежди с досада. Той поклати глава и после се обърна към мен: — Кукличките тука са добре настроени, но нека първо хапнем. Обичаш ли мексиканска храна?

— Стига да не е прекалено гореща.

Ядохме тамали2, което беше горещо, но много вкусно, после си взехме „Моле де Гуапалот“ — пуйка фрикасе с доматен сок, сусам и дебел слой шоколадов сос. Сосът ме озадачи, но след като опитах ястието, открих, че е страхотно.

След като приключихме с молето и поговорихме за Виетнам и за брата на О’Касиди, усетих, че той се беше отпуснал достатъчно, за да стигна до деловата част.

— Мога ли да те попитам нещо за пистата, която си построил, Бил? — започнах предпазливо.

— Да, разбира се. Интересуваш ли се от писти?

— Авиоинженер съм и всичко, което има нещо общо с летенето, ме интересува.

— Така ли? Е, тази дяволска писта беше най-трудното нещо, което съм строил досега. Точно в средата на джунглата: дървета, скали, блата, змии… всичко, за което се сетиш.

— И все пак си я построил.

Той се усмихна.

— Когато ми платят да свърша нещо, свършвам го, но, без майтап, имаше моменти, когато ми идеше да зарежа всичко. Бригадата, с която трябваше да работя, ме подлудяваше. Коефициентът им на интелигентност беше такъв, че и четиригодишно дете би се засрамило от него. Бяха около хиляда, а за един ден свършваха толкова работа, колкото биха свършили двадесет добри ирландци. Шестима от тия типове се простиха с живота си през тия девет месеца — или от ухапване на змия, или при взривяванията, или под някое паднало дърво.

— Но я построи.

Той кимна, облегна се назад в стола си и на лицето му се изписа гордост.

— Точно това направих.

— Спомням си, че във Виетнам трябваше да построим бързо писта, използвайки местни работници — излъгах аз. — Първият бомбардировач, който се приземи, я разби и стана на пихтия.

— Това няма да се случи с моята писта. Гарантирам, че „747“ може да се приземи на нея, а когато гарантирам нещо, можеш да ми вярваш сто процента…

Тогава стигнахме до големия въпрос.

Вметнах, уж между другото:

— А на кой, по дяволите, му е хрумнало да строи писта в средата на джунглата?

— Има всякакви луди. — О’Касиди вдигна рамене. — Нещото, което съм научил в занаята си, е да не задавам въпроси. Направиха ми предложение, получих си парите. Свършвам си работата и си заминавам. Утре тръгвам за Рио, за да направя удължение на пистата на „Флайинг клъб“. Това ще е лесна работа. Какво ще кажеш за бренди и кафе?

— Защо не?

Той поръча и запалихме по цигара.

След миг колебание рекох:

— Бил, за мен е важно да разбера кой финансира пистата ти.

Той ме погледна втренчено и зелените му очи сякаш ме пронизаха.

— Важно? Защо?

Тръснах пепелта на пода.

— Забърках се в нещо, за което не мога да говоря — отвърнах. — Свързано е с пистата ти. Намирисва ми на неприятности и искам да получа колкото е възможно повече информация.

Кафето и брендитата пристигнаха.

Сложи си захар в кафето, разбърка го и виждах, че мислеше. Не го притеснявах. Изведнъж, очевидно взел решението си, той вдигна яките си рамене.

— О’кей, Джек, тъй като си приятел на Тим и си се срещал с брат ми и тъй като си заминавам и хич не ми пука, след като съм си получил парите, ще ти кажа какво мисля за тази писта, но това са предположения, не факти… Разбираш ли?

Кимнах.

Той се огледа, сякаш да се увери, че никой не ни обръщаше внимание, и след като се приведе напред, продължи:

— По всичко личи, че тук ще има революция. Като слушах типовете, които работиха при мен, останах с впечатлението, че нещо се готви. Така предполагам. Може да греша, но не ми се струва много вероятно, точно затова дяволски се радвам, че утре си заминавам. — Отпи от брендито си. — Човекът, който финансира строежа на пистата, се нарича Бенито Орзоко. Той е откачен. Истински откачен, но е голяма клечка тук. Ръководител е на левите екстремисти и, както чувам, е кръвен брат на Кастро от Куба. Орзоко се смята за втори Хуан Алварес, който е бил първият президент на републиката през 1855 г. Дяволски богат е. Има всичко, което си пожелае, наистина всичко. С тази писта и един голям самолет той ще е в състояние да превозва хора и оръжие и да ги държи скрити в джунглата, докато не светне зелената лампичка. — Допи кафето си. — Виж, Джек, не знам нищо със сигурност. Казвам ти онова, което ми се струва, че е причината за строежа на пистата. Може да е и друга, но не мисля, че е така. Утре си тръгвам и не би могло да ми пука по-малко… Това помогна ли ти?

— Да. Срещал ли си някога Орзоко?

— Да. Идваше да проверява пистата всеки месец. — Носът на О’Касиди се сбръчка. — Предпочитам да докосна отровна змия, отколкото него.

— Кажи ми нещо по-конкретно от това.

О’Касиди изду бузите си.

— Откачен е. Сигурен съм. Нисък, с яко телосложение, облича се добре. Има змийски очи. На пръв поглед е като всеки друг богат даго3, но има и нещо повече. Хлопа му дъската. От време на време си личи. Богат е и има власт, но иска още власт. Опасен е като рак с метастази.