Качих се в кадилака и отидох в галерията на Кендрик.

Луис де Марни ме отведе бързо в стаята на Кендрик. Дебелият педал крачеше нагоре-надолу из стаята и буквално си гризеше ноктите.

— За Бога! Какво стана? — избухна той, когато седнах.

Разказах му цялата история, без да скривам нищо. Той ме слушаше, по лицето му се стичаше пот и от време на време вдигаше абсурдната си перука, за да избърше плешивата си глава с носната си кърпичка.

— Това е — завърших аз. — Провал. Знаеше ли, че Бърни има слабо сърце?

— Разбира се, че не! Нали не си въобразяваш, че ако знаех, щях да го оставя да ръководи операция като тази, скъпи? Ами парите?

— Ще ги върна на Орзоко. Мога да го уредя. Въпросът е ще си държи ли устата затворена? Ако излезе наяве, че самолетът се е разбил в джунглата, а не в морето, всички ще загазим, включително и ти.

— Ще говоря с него. Ако си получи парите обратно, ще приеме положението. — Кендрик ме погледна. — Дължиш ми две хиляди долара, скъпи.

— Бяха за разноски. Приспадни си ги от данъците. — Изправих се. — Ако успееш да успокоиш Орзоко, всички ще се измъкнем сухи. Застрахователните следователи търсят самолета, така че по-добре е да предадеш на Орзоко да се отърве от него бързо. Как да му изпратя парите?

Кендрик ме погледна втренчено.

— Наистина ли искаш да кажеш, че ще се разделиш с милион и половина долара, скъпи?

— Точно така. Не ми трябват. Получих работа при Есекс. Обичам да работя. Какво да направя? Да пиша до банката да преведат парите на Орзоко?

— Ще говоря с него. Може да не иска да стане по този начин. Дай ми два-три дни.

Оставихме нещата така.

После отидох с колата до един цветарски магазин и купих тридесет и шест рози с дълги дръжки. На картичката написах: Най-искрени пожелания за бързо възстановяване. Джек Крейн. Това изглеждаше достатъчно необвързващо, тъй като бях сигурен, че прислугата на Есекс ще прояви любопитство. Казах на момичето да изпрати цветята на мисис Виктория Есекс веднага.

После, чувствайки, че съм свършил добра работа този ден, се върнах в новия си дом и се обадих на баща си, за да му съобщя новината, че единственият му и най-любим син е жив и здрав и се готви да започне хубава работа.

Като го слушах как бъбри радостно и чувах задавените нотки в гласа му, което ми говореше, че той плаче, осъзнах както никога досега какво говедо съм.

Събудих се на следващата сутрин около 10:00 ч. Бях отпочинал, лицето и ръцете ми се връщаха към нормалното си състояние и се чувствах доста добре. От румсървиса ми изпратиха яйца върху изпечена на грил шунка и аз закусих бавно. Така трябваше да се живее, казах си. Погледнах през прозореца към блестящото море и реших да поплувам, да си хвана някоя мацка, да я заведа на обяд и после на разходка с кадилака. Ако не беше прекалено глупава, щях да я взема да се повеселим из града вечерта, а после да я доведа тук.

Докато пушех първата си цигара за деня и мислех за бъдещето си, телефонът иззвъня.

— Джек? Исках да ти благодаря за розите.

Звукът на гласа й ми подейства необичайно. През ума ми мина като светкавица, че тази жена — мисис Виктория Есекс — може да се окаже фатална за мен. Точно сега бях галеникът на Лейн Есекс. Бях ръководител на летището му. Щях да наблюдавам изработването на новия му самолет за десет милиона долара. За това ми се плащаха петдесет хиляди годишно, като той внасяше дори данъците ми. Но ако откриеше, че чукам жена му, всичко щеше да стане на пух и прах.

Като лежах в леглото с телефонната слушалка до ухото си, осъзнах, че тази работа беше нещо, за което подсъзнателно бях мечтал: да бъда ръководител с достатъчно власт, който работи за милиардер.

Обзе ме болезнено студено чувство. Знаех, че трябваше да действам с тази жена много, много внимателно. Всички, които бяха свързани с „Есекс Ентърпрайзис“, ме бяха предупредили, че е абсолютна кучка. Досега се бяхме разбирали, защото я желаех и тя ме желаеше, но поне що се отнасяше до мен, вече не можеше да се каже същото.

— Вики! Как си? — Насилих се гласът ми да звучи страстно.

— Възстановявам се. Краката все още ме болят. Разбрах от Лейн, че се е погрижил за теб. Доволен ли си, Джек? Само трябва да ми кажеш: аз мога да се оправям с Лейн.

Капка студена пот се стече покрай носа ми и аз я бръснах от лицето си.

— Да съм доволен ли? Той направо се престара и искам да ти благодаря.

— Господи! — Настъпи пауза, после тя рече: — Той току-що замина за Москва. Отивам в бунгалото: ела в шест. — И затвори.

Оставих бавно слушалката.

Изведнъж планираните ми забавления отидоха по дяволите. Знаех, че при всяка наша среща щях да поставям кариерата си на карта. Ако някой ни видеше и съобщеше на Есекс, с кариерата ми щеше да е свършено, но освен това знаех, че на мисис Виктория Есекс беше прекалено опасно да се откаже.

Щастливите часове на отмора на плажа с някоя безмозъчна кукличка сега бяха празни мечти. Трябваше да отида до бунгалото и да рискувам бъдещето си, защото мисис Виктория Есекс ми беше дала знак. Към 17:00 ч. влязох в гаража, качих се в кадилака и подкарах към бунгалото.

Сам излезе навън под слънцето. Кимнах му, когато ми се усмихна лъчезарно, като взе багажа ми, приготвен за една нощ. Можеше да ме предаде, помислих си. Само една дума, казана от него на Есекс, и щях да се озова на бунището.

Вики лежеше на дивана и пиеше сухо мартини.

— Джек!

— Как си?

Все още имаше няколко мънички петънца от ухапванията, но бяха добре заличени. Изглеждаше превъзходно в семплата си червена памучна рокля, която стигаше до глезените й.

Погледна нагоре към мен: големите й теменужени очи бяха изпълнени с желание, докато допиваше мартинито и оставяше чашата.

— Заключи вратата, Джек. Искам те.

Докато превъртах ключа, отново осъзнах в какъв капан съм, но въпреки че го знаех, я желаех: никой жив мъж не можеше да не я желае.

Любенето ни беше свирепо. На два пъти тя извика диво и аз се свих, като се чудех дали Сам не слушаше зад вратата. Когато накрая се задоволи, ми се усмихна.

— Страхотен мъж си, Джек. Хайде да пийнем нещо.

Пихме по едно мартини, после Сам ни донесе вечерята, която се състоеше от супа от омари, печена пъстърва, салата и кафе.

Тя говореше, а аз я слушах.

— Трябва да ти кажа за Лейн — рече през смях. — Наистина беше бесен, че съм се качила на кондора. Никога не го бях виждала толкова ядосан. Уволни горкия Томпсън, който ме пусна да се кача. Ако не бяха краката ми, щеше да ме набие.

Не можех да си представя някой мъж да бие тази жена.

— А ти как прие това?

Тя се изсмя.

— Мъжете си имат своите чудатости. Нямам нищо против, щом това го кара да се чувства щастлив. Пуша марихуана, преди да започне. — Тя отново се изсмя. — В известен смисъл е доста забавно.

Изведнъж от цялата тая работа ми призля.

— Вики… мислиш ли, че трябва да оставам за през нощта? — попитах. — Не смяташ ли, че е опасно?

Очите й станаха сурови, когато ме погледна втренчено.

— Не искаш ли да останеш с мен, Джек?

Ама че ад! Една непредпазлива стъпка и щях да затрия бъдещето си.

— Разбира се, но мисля за теб. Дяволски опасно е. Някой…

— Няма да има някой. — Тя се изтегна като красива, добре гледана котка. — Включи телевизора. Хайде да гледаме борбата.

Така че прекарахме следващите два часа, гледайки как двама души ту успяваха да разменят удари, ту не улучваха, а после Сам дойде да разчисти масата.

— Занеси ме до леглото, Джек — рече тя. — Краката все още ме болят.

Не изпитах нищо, когато я вдигнах, занесох я в спалнята й и я сложих на голямото легло. Исках само да се махна, но знаех, че не можех да го направя.

— Съблечи ме, Джек.

Чувах как Сам мие чиниите. Съблякох я неохотно, докато тя лежеше неподвижно и ми се усмихваше. Когато й облякох къса нощница, тя каза: