— Вземи душ, Джек. — В теменужените й очи се четеше глад. — Побързай…

Към 1:00 ч. накрая заспахме. Тя ме събуди, когато светлината на изгрева проникна през прозореца и отново правихме любов. Изглеждаше ненаситна. Все още бях унесен в тежък, мъртвешки сън, когато отново ме събуди.

— Ставай, Джек. Минава десет. Отиди в съседната спалня. Идва докторът.

Замъкнах се полуспящ в другата спалня и се отпуснах на леглото така, сякаш ме бяха прекарали през месомелачка. Заспах.

Като че ли бяха минали само броени минути и една нежна ръка ме събуди.

— Обядът ще бъде готов след час, мистър Крейн — рече тихо Сам.

Измъкнах се от леглото, взех студен душ, облякох се и отидох в дневната. Чувствах се ужасно.

Вики пиеше сухо мартини.

— Здрасти, Джек? Почина ли си?

Насилих се да се усмихна.

— Да. Намирам те за великолепно изтощаваща. — Пресегнах се към шейкъра за коктейли. — Какво каза докторът?

Тя направи гримаса.

— Искаше да ме натъпче с антибиотици, но аз отказах.

— Права си. — Изпих половината мартини, за да набера кураж, после додадох: — Тази сутрин трябва да отида до града. Няма да се бавя, но се налага да отида.

Тя остави питието си и ме изгледа.

— Защо?

Когато я погледнах и видях как теменужените й очи стават сурови, а лицето й се изпъва в каменна маска, разбрах по-добре от всякога, че си играя с динамит.

Така че й казах за Клод Кендрик и Орзоко. Тя слушаше, като се взираше в мен.

— Трябва да се оправя с Орзоко — завърших аз. — Единственият начин е да му върна парите, след което може да се успокои. Трябва да се видя с Кендрик и да уредя въпроса.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Наистина си се забъркал в хубава каша, нали? — Гласът й беше рязък.

— Мога да се оправя. Няма защо да се безпокоиш.

Това беше най-неподходящото нещо, което можех да изрека. Тя взе чашата си и я захвърли яростно през стаята. Стъклото се разби в стената. Приведе се напред и ме погледна гневно.

— Да се безпокоя ли? Какво, по дяволите, искаш да кажеш? Ако ме забъркаш в противното си отвличане, ще съжалиш, че си жив! Върви и уреди въпроса! Но не смей да ме забъркваш в това!

— Успокой се, Вики! — Бях шокиран от раздразнението й. — Няма защо да се ядосваш. Ще го уредя.

— По-добре ще е да го направиш! — Като я гледах как се взира гневно в мен с каменно лице и блеснали очи, усетих, че загубва очарованието, което беше имала за мен. За първи път разбрах защо всички ме бяха предупреждавали, че е истинска кучка.

Когато излязох от стаята, тя извика след мен:

— И се върни! Искам да си тук преди пет часа!

Клод Кендрик ме прие в стаята си с кисела усмивка.

— Всичко е уредено, скъпи. Няма проблеми. Имам един документ, който трябва да подпишеш. Говорих с Орзоко. Той прояви разбиране. Всъщност не е недоволен. Спасил е доста скъпи неща от самолета, които получава безплатно.

— Ами самолетът?

Кендрик се усмихна.

— Вече не съществува. Всичко е наред. Няма проблеми. Само се подпиши тук. Подписът ти ще прехвърли компанията ти на Орзоко.

Подписах се с името, което бях използвал, за да регистрирам компанията: Джек Нортън.

Струваше ми се, че това е всичко.

— Разбрах, че мистър Есекс смята да поръча нов кондор? — каза Кендрик, като ме гледаше лукаво. — Може би ще направим нова сделка?

— Хич не се надявай.

Той вдигна оранжевата си перука, погледна във вътрешността й и я сложи отново на главата си.

— Така. — Смигна ми. — Мисис Есекс притежава няколко скъпи дрънкулки: особено една диамантена огърлица. Ще я купя, ако успееш да уредиш нещо.

— Я си го начукай, шишко — рекох и си тръгнах.

Качих се в кадилака. Часовникът на таблото показваше 13:30. Нямаше да ме очаква преди 17:00 ч. Реших да се върна в апартамента си. Имах нужда да помисля.

Поръчах си специалитета на деня и ми го сервираха на количка. Изядох го, запалих цигара и седнах до отворения прозорец.

Казах си, че щом започнех веднъж да работя за Есекс, щях да се измъкна от лапите на Вики. Трябваше да играя по гайдата й през следващите четири дни, но щом започнех работа, щях да съм в безопасност. Тя би трябвало да го знае и да го приеме. Щях да съм в движение през цялото време, за да угодя на Есекс. Като ръководех летището и наблюдавах работата по новия кондор, нямаше да имам време да бъда в леглото на мисис Виктория Есекс.

Още четири нощи трябваше да поемам риска и при тази мисъл се изпотих. И все пак, опитах се да се уверя, нейният риск беше не по-малък от моя и ако тя смяташе, че е безопасно да спи с мен, то аз също трябваше да съм спокоен.

В този момент на вратата ми се позвъни.

Без да мисля, че може да е някой друг, освен сервитьора, дошъл да прибере количката, аз станах и отворих вратата.

Има една фраза, която хората използват: той излезе от кожата си. Преувеличено, разбира се, никой не може да излезе от кожата си, но мислено все пак може да го направи. Може да бъде толкова шокиран, че кръвта да се оттегли от лицето му, да се смрази и той за доста дълго да остане без дъх. Точно това се случи с мен, когато видях Пам Осбърн да стои на прага.

Стоеше там, русата й коса падаше до раменете като водопад от злато, обграждайки тясното й скулесто лице и големите й зелени очи. Беше облечена с жълта като лютиче блуза и бял клин, а усмивката й беше усмивка на пантера.

— Здрасти, Джек! — рече тя. — Изненадан ли си?

Дръпнах се назад, тъй като тя се насочи към стаята и затвори вратата след себе си.

— Пам!

От момента, в който бях настоявал да не лети с нас и да чака в Мерида, тя напълно се беше изпарила от ума ми. А сега ето я: единствената фатална нишка, която ме свързваше с отвличането. След като бях разговарял с Кендрик, бях повярвал, че съм в безопасност. Бях повярвал също, че ще се отърва и от Вики. Скоро щях да й омръзна, след като нямаше да мога да се втурвам към нея, когато ми дадеше знак. До този момент моето бъдеще ми се струваше осигурено, но не и сега… със сигурност не и сега.

Стоях и я наблюдавах как си избира стол и сяда.

— Толкова съм щастлива, Джек, че постигаш такива успехи в живата си — рече тя, като отваряше чантата си и изваждаше пакет цигари. — Разговарях с Доли Байрнъс. Тя ми е много добра приятелка. Значи сега си любимецът на Есекс. — Втренчи се в мен: омразата в тези зелени очи ме накара да изтръпна. — Петдесет хиляди годишно, освободени от данъци, чудесен апартамент, кадилак, а на летището сме Г-н Важна клечка. Прекрасно!

Седнах. Вече бях преодолял шока и умът ми започна да работи.

— Фантастично, нали? — Давах си сметка, че гласът ми звучеше малко дрезгаво. — Така се стекоха обстоятелствата, Пам. Ужасно нещо стана с Бърни. Нямах представа, че е имал болно сърце, а ти?

— Не. — Запали цигарата си. — Отидох на погребението му: това беше най-малкото, което можех да направя. Надявах се, че и ти ще си там.

По гърба ми премина студена тръпка. Значи тя можеше да разобличи версията, че сме се разбили в морето.

— Знам, че вие с Бърни…

— Хайде да не говорим за Бърни — прекъсна ме тя. — Той е мъртъв. Да говорим за мен.

— Добре. — Без каквато и да било надежда, продължих: — Искаш ли да се върнеш на работа, Пам? Мога да го уредя.

— Колко мило от твоя страна, Джек Ами, не… Сега ще искам нещо много по-добро от това.

Значи щеше да бъде изнудване.

За миг през ума ми мина една мисъл. Беше дошла тук сама. Ами ако я убиех? Дали това щеше да спре този кошмар, който бавно се спускаше над мен. Е, добре, щях да я убия, но какво щях да правя с тялото й?

Рекох:

— С какво мога да ти помогна, Пам?

— Говорих с Клод. Той ми каза, че си върнал всичките пари. Не пожела да ми помогне, посъветва ме да говоря с теб. — Тя кръстоса стройните си крака. — Бърни възнамеряваше да се ожени за мен. Щяхме да получим като дял един милион долара. Много би ми харесало да имам един милион долара.