Събуди ме звъненето на телефона. Погледнах будилника. Часът беше 9:05. Отметнах чаршафа и стъпих на пода. Чух през тънкия под баща ми да отговаря на обаждането. То вероятно беше за мен. Него рядко го търсеха. Намъкнах халата си и когато стигнах до площадката, той ми викна:

— Някой те търси, Джек. Полсън… Болсън… Не можах да чуя добре името му.

Взех надолу стълбите на три подскока, като си давах сметка, че баща ми ме гледа натъжено.

— Точно излизах — рече ми. — Щеше ми се да беше станал малко по-рано. Можехме да закусим заедно.

— Да.

Втурнах се в мъничката, мрачна дневна и грабнах слушалката.

— Джек Крейн е на телефона — казах, загледан в баща ми, който вървеше по пътеката към петгодишния си шевролет, за да изкара още един обичаен работен ден в банката.

— Здрасти, Джек!

Тринадесетте месеца, през които не бях чувал този глас, сякаш се изпариха и аз се превърнах целият в слух.

— Полковник Олсън!

— Аз съм, Джек! Как си, магаре такова?

— Добре. А вие, сър?

— Я зарежи това „сър“. Вече не сме в армията, слава Богу! Дяволски трудно те открих.

Гласът му като че ли не беше толкова рязък, колкото го помнех. И ето сега този велик пилот на бомбардировач, който имаше достатъчно медали, за да покрие с тях цяла стена, ми казваше, че се е опитвал да открие мен! Полковник Бърни Олсън! Командирът ми от Виетнам! Прекрасният човек, за когото се грижех да бъде във въздуха в дъжд и пек, докато той разкатаваше майката на виетнамците. Три години бях неговият главен механик, докато един куршум в слабините не го извади от строя. Раздялата с него бе най-лошият момент в живота ми. Той се прибра у дома и аз трябваше да се грижа за друг пилот, който се оказа абсолютно говедо! Боготворях Олсън и го смятах за герой. Никога не се бях надявал отново да разговарям с него, но ето че сега ми се обаждаше след тринадесетмесечна раздяла.

— Слушай, Джек — прозвуча гласът му. — Бързам. Трябва да летя за Париж. Как ти вървят нещата? Мога да те взема да работиш при мен, ако желаеш.

— О, разбира се! Нищо не би ме зарадвало повече.

— О’кей. Заплатата е петнадесет хилядарки. Ще ти изпратя самолетния билет и пари за пътуването и ще поговорим, като се видим. — Защо ли в тона на този велик човек имаше толкова унилост, запитах се. — Искам те тук. Обаждам се от Перъдайс Сити: това е на около шестдесет мили от Маями. Работата не е лека, но ще се справиш. А и какво можеш да загубиш, освен ако нямаш нещо друго предвид?

— Петнадесет хиляди долара ли казахте, полковник?

— Точно така, но ще трябва да си ги заслужиш.

— Съгласен.

— Ще получиш писмо от мен. Сега трябва да бързам. До скоро, Джек — и връзката прекъсна.

Бавно оставих слушалката, вперих поглед в тавана и усетих как ме обзема вълнение. Вече бяха минали шест месеца, откакто се бях уволнил от армията. Бях се върнал вкъщи, защото нямаше къде другаде да отида. Бях прекарал тези месеци в скучен град, харчейки заплатата си от армията за момичета, пиене и за други такива глупости. От това нито аз, нито баща ми, който ръководеше местната банка, не бяхме особено доволни. Бях му казал, че рано или късно ще си намеря работа, така че да не се тревожи. Той искаше да ми даде спестяванията си, за да стана собственик на гараж, но това бе последното нещо, което исках да направя. Нямах намерение да пропилея живота си за дреболии. Исках нещо голямо.

Градчето беше малко, но приятно, а момичетата бяха отзивчиви, така че не само скучаех, но се и забавлявах и си бях казал, че когато парите ми започнат да свършват, ще си потърся нещо, само че не в този град. И сега, сякаш от небето, дойде предложението за работа от полковник Бърни Олсън, човека, на когото се възхищавах повече, отколкото на всеки друг в света, при това за петнадесет бона годишно! Добре ли бях чул наистина? Петнадесет хиляди! И то в най-разкошния град по крайбрежието на Флорида! Ударих с юмрук по дланта си. Бях толкова развълнуван, че ми се щеше да направя челна стойка!

Зачаках вести от Олсън. Не казах на баща си, но той беше умна глава и разбираше, че нещо става. Когато се върна за обяд от банката, ме погледна замислено, докато приготвяше два стека. Майка ми бе умряла, когато бях във Виетнам. Знаех, че не бива да се бъркам в навиците, които си беше създал. Обичаше да купува храна на връщане от банката и да я приготвя, докато аз се въртях наоколо.

— Нещо хубаво ли се е случило, Джек? — попита той, като обръщаше стековете в тигана.

— Още не знам. Може би. Един приятел иска да отида в Перъдайс Сити, Флорида, във връзка с една възможност да започна работа.

— Перъдайс Сити?

— Да… близо е до Маями.

Той сложи стековете в чинии.

— Това е доста далеч оттук.

— Можеше да е и по-далече.

Отнесе чиниите в дневната и известно време се хранихме мълчаливо. После рече:

— Джонсън иска да продаде гаража си. За теб това може да се окаже прекрасна възможност. Аз ще вложа капитала.

Погледнах го: самотен старец, който отчаяно се опитваше да ме задържи. За него щеше да е повече от потискащо да живее в тази подобна на кутийка къщичка сам, но какъв щеше да е този живот за мен? Той си беше изживял неговия, а аз исках да живея моя по свой начин.

— Това е идея, татко. — Не го погледнах, а насочих цялото си внимание към стека. — Но първо ще видя каква е тази работа.

Той кимна.

— Разбира се.

Спряхме дотук. Той се върна в банката за следобедната част от работния си ден, а аз легнах на леглото и се замислих. Петнадесет хиляди долара! Може и да беше тежка, но никоя работа не е прекалено тежка, щом плащат толкова пари.

Докато лежах така, мислите ми се върнаха към миналото. Сега бях на двадесет и девет години. Бях квалифициран самолетен инженер. Нямаше нещо, което да не знам за чарковете на самолетите. Бях имал добре платена работа в „Локхийд“, преди да ме вземат в армията. Прекарах три години при полковник Олсън, грижейки се за самолета му, и сега, когато се бях върнал в скучното си градче, знаех, че рано или късно отново ще продължа кариерата си. Бедата ми беше, казах си, че армията ме развали. Нямах особено желание отново да започна да живея живота, в който сам трябваше да мисля за себе си и да се съобразявам с конкуренцията. В армията ми беше добре. Парите не бяха малко, момичетата бяха отзивчиви и бях свикнал с дисциплината. Но петнадесет хиляди годишно може би щяха да вдигнат завесата към начина на живот, който исках да водя. Тежка работа? Е, рекох си, докато се пресягах към цигарите, би трябвало да е дяволски тежка, за да напусна при тези пари.

Бавно отминаха два дни, после получих дебел плик от Олсън. Пристигна, когато баща ми тръгваше за банката. Той дойде до стаята ми, почука на вратата и влезе. Току-що се бях събудил и се чувствах ужасно. Бях прекарал наистина тежка нощ. Вечерта заведох Сузи Досън в нощния бар и се натряскахме до смърт. После до 3:00 ч. се въргаляхме на едно запустяло място, някак си я отведох до дома й, след което успях да се довлека до вкъщи и да си легна.

Примигнах към баща си, чувствайки се така, сякаш главата ми ще се пръсне. Виждах двойно, от което си направих извода колко фиркан съм бил. Изглеждаше ми много висок, много слаб и много изморен, но онова, което направо ме уби, беше, че го виждах двоен.

— Здрасти, татко! — рекох и се насилих да седна.

— Пристигна писмо за теб, Джек — каза той. — Надявам се, че е онова, което чакаш. Трябва да вървя. Ще се видим на обяд.

Взех дебелия плик.

— Благодаря… Приятна сутрин. — Това беше единственото, което можах да отвърна.

— Все едно и също е.

Останах да лежа неподвижен, докато не чух външната врата да се затваря, после разкъсах плика. В него имаше билет за първа класа до Перъдайс Сити, петстотин долара в брой и кратка бележка, която гласеше: