Допих колата си, докато размишлявах.

— Ами ако Есекс не е доволен… тогава какво ще стане с мен?

— Искаш да кажеш, ако не завършиш работата за три месеца?

— Точно това имам предвид.

Олсън запали нова цигара. Забелязах, че ръцете му трепереха.

— Предполагам, че тогава и двамата ще ни изхвърлят. Уверих го, че може да бъде направено. Ако не приключиш навреме, и двамата изхвърчаме. — Напълни дробовете си с дим. — Имах късмет да получа тази работа, Джек. Първокласните пилоти никак не са малко днес. Есекс само трябва да помръдне пръст и ще се появи цяла тълпа.

— Говореше ми за петнадесет хиляди годишно, а както изглежда нещата в действителност стоят така: ще ми платиш 3750 долара за трите месеца и после всичко ще зависи от това, доколко е доволен Есекс, за да получа постоянна работа… Нали?

Олсън се взря в огънчето на цигарата си.

— Така е. — Погледна ме и после отмести поглед. — В края на краищата, Джек, тъй като в момента нямаш нищо друго под ръка, не е чак толкова лошо предложение, нали?

— Не, не е лошо.

Мълчахме доста дълго, после той рече:

— Хайде да идем на летището. Ще хвърлиш един поглед и ще ми кажеш какво мислиш. Трябва да летя с него за Ню Йорк в три часа, така че нямам много време.

— Бих искал да преведеш малко пари в банковата ми сметка, преди да започна работа, Бърни — рекох. — Закъсал съм финансово.

— Няма проблеми, ще го уредя. — Той се изправи. — Хайде да хвърлим един поглед.

Има нещо гнило в тая работа, казах си, докато той излизаше обратно на магистралата. Но какво можех да изгубя? 3750 долара за три месеца работа не бяха малко пари. Ако накрая нищо не излезеше, все още можех да се обърна към „Локхийд“. Въпреки това нещо ме човъркаше отвътре. Този мъж до мен не беше великият полковник Олсън, когото бях познавал. Човекът, на когото бих вярвал до последно. За него бих дал живота си, но не и за този, който сега седеше до мен. В него бе настъпила някаква странна промяна, която ме безпокоеше. Не можех да си дам ясно сметка каква точно беше тя, но усещах, че трябва да бъда нащрек, а това беше лошо.

Летището на Лейн Есекс беше разположено на около десет мили извън града. Над голямата врата в оградата от бодлива тел имаше табела, на която пишеше:

Двамата пазачи, облечени с бутилковозелени униформи и с револвери на хълбоците, поздравиха Олсън, докато влизахме.

Обичайните за летищата сгради изглеждаха ярки, нови и модерни. Можех да видя как из контролната кула сновяха хора. Те също бяха облечени с бутилковозелени униформи.

Олсън подкара по пистата и ягуарът буквално полетя. На около половин миля надолу забелязах голям облак прах й Олсън намали.

— Ето че пристигнахме — рече той и паркира. — Виж, Джек, нека ти представя цялостната картина на нещата. Организирал съм всичко, както ти споменах. Твоята работа е да внимаваш нещата да не се разпаднат. Страхувам се от неприятности с работниците. Тук има около хиляда и шестстотин души, повечето са цветнокожи. Спят в палатки и трябва да работят от 7:00 до 18:00 с два часа обедна почивка. Гледай да не направиш някоя грешка в това отношение. Следобед е дяволски горещо. Отговорникът се казва Тим О’Брайън. Ти ще си му шеф. Предупредих го, че пристигаш. Той е свестен човек, но нямам особено голямо доверие на ирландците. Работата ти е да го наглеждаш, докато той надзирава работниците. Стой настрана от тях. Не искам неприятности. Те харесват О’Брайън. Схвана ли всичко?

Зяпнах го.

— Е и какво, по дяволите, ще правя аз?

— Каквото ти казах. Наблюдавай О’Брайън. Обикаляй мястото. Ако забележиш някой да се излежава, съобщи на О’Брайън. Внимавай никой да не се измъква преди 18:00 ч.

Той излезе от колата и бързо се запъти към облака прах. Последвах го озадачен. Когато отминахме завесата от прахоляк, се озовах сред кипяща работа и гледката ме потресе. Около двадесет булдозера изравняваха земята. Армия мъже се потяха над лопатите, къртеха скали, режеха паднали дървета с електрически триони. Работеше и валяк, така че миризмата на катран беше доста силна.

Неизвестно откъде пред нас се появи дребен, дебел мъж, облечен с провиснал, мръсен панталон в цвят каки и с осеяна с петна блуза.

— Здрасти, полковник! — каза той.

— Как върви, Тим? — попита Олсън.

Мъжът се ухили.

— Като в мечтите. Момчетата отрязаха тридесет ели тази сутрин. В момента ги разчистваме.

Олсън се обърна към мен.

— Джек… запознай се с Тим О’Брайън. Вие двамата ще работите заедно. Тим… това е Джек Крейн. Докато той говореше, огледах О’Брайън. Беше яка буца от кокали, сланина и мускули, на около четиридесет и пет години, оплешивяващ, лицето му имаше меки черти, но сините му очи бяха твърди, а извивката на устните — решителна. Човек, който би се понравил на всеки: работник, мъж, на когото можеш да имаш доверие, така че му подадох ръка, а той я стисна, разтърси я и после я пусна.

— Тим… разведи Крейн наоколо. Аз трябва да вървя. — Олсън погледна неспокойно часовника си. — Дай му къща и джип.

Неочаквано съвсем наблизо се чу силна експлозия, чийто трясък ме накара да подскоча.

О’Брайън се усмихна.

— Взривяваме — рече той. — Има много скали.

Олсън ме потупа по ръката.

— Трябва да вървя, Джек. Ще се видим след три дни. Тим ще се погрижи за теб.

Той се обърна и тръгна към мястото, където бе оставил ягуара.

О’Брайън погледна часовника си.

— Ще ме почакате ли десет минути, мистър Крейн, после ще отидем до летището. Искам да съм сигурен, че момчетата ще получат обяда си. — И той се отдалечи, оставяйки ме да стърча на мястото си, сякаш бях някаква дяволска кукла на конци.

Загледах се. Операцията по разчистването на областта вървеше като по часовник. Валякът вече бе завършил двеста ярда от пистата. Отново се чу тътнежът на експлозия и десет булдозера се заеха с работа.

Какво по дяволите правя тук? — запитах се. — Нищо повече не можеше да се желае като организация. С бързината, с която работеха хората, пистата щеше да бъде завършена за два месеца, а не за три.

Стоях и чаках под горещите слънчеви лъчи, докато някой не наду свирка. Машините спряха и шумът замря. Мъжете оставиха лопатите си и всички се насочиха към три големи камиона, където неколцина негри започнаха да им раздават разхладителни и пакети с храна.

О’Брайън се зададе към мен в открит джип.

— Качвайте се, мистър Крейн — рече той. — Ще ви откарам до бунгалото ви. Сигурно един душ няма да ви се отрази зле. На мен също! — Той се усмихна. — После можем да хапнем заедно в моето бунгало. То е точно до вашето.

— Чудесно. — Седнах до него. — Виж, Тим, какво ще кажеш да ме наричаш Джек?

Той ми хвърли поглед, после кимна.

— Защо не?

Подкара бързо по пистата към дълга редица бунгала близо до контролната кула. Спря отстрани, излезе и се насочи към бунгало №5.

— Ето го твоето. Настанявай се. Какво ще кажеш да дойдеш в №6 след половин час? Става ли?

— Да.

С багажа си в ръка отворих вратата и влязох в благословената хладина, идваща от климатичната инсталация. Затворих вратата и се огледах. Всичко в голямата дневна беше луксозно. Четири кресла, добре заредено барче-хладилник, цветен телевизор, претъпкана с книги библиотечна полица, мокет, който създаваше усещането, че вървиш по трева, и стереоуредба, сложена до отсрещната стена. До дневната имаше малка спалня с двойно легло, дрешници, нощно шкафче с лампа, а до спалнята — баня, оборудвана с всичко, за което би могъл да си помисли човек.

Съблякох се, взех душ, избръснах се, облякох риза с къс ръкав и ленен панталон, после се върнах в дневната. Изкушавах се да пийна нещо, но реших да не го правя. Като погледнах часовника си, видях, че имам на разположение още пет минути, така че запалих цигара и зачаках. В 12:30 ч. отидох до бунгало №6 и почуках.