О’Брайън, който изглеждаше много по-малко потен, но все още беше със същите дрехи, отвори вратата и ми махна да влизам. Влязох в пълно копие на бунгалото, което току-що бях напуснал. Носеше се миризма на пържен лук, която накара устата ми да се напълни със слюнка.

— Обядът ще е готов след миг — рече той. — Какво ще пиеш?

— Благодаря, нищо. — Настаних се в едно от креслата.

Момиче, облечено с бутилковозелена блуза и тесен панталон в същия цвят, се появи в стаята с поднос в ръка. То бързо подреди масата, сложи две чинии и излезе.

— Да хапнем — рече О’Брайън и седна.

Присъединих се към него.

В чинията ми имаше дебел стек, грах и пържени картофи.

— Добре се храните тук — отбелязах, докато режех стека си.

— Всичко на това място е първокачествено — отвърна О’Брайън. — Работим за Есекс.

Хранихме се мълчаливо около минута, после О’Брайън каза:

— Разбрах, че с Олсън сте приятели от Виетнам.

— Беше ми шеф. Грижех се за самолета му.

— Как беше във Виетнам?

Отрязах още едно парче стек, сложих му горчица, след което погледнах Тим.

— За мен беше добре, но по мен не стреляха. — Лапнах парченцето от стека и задъвках.

— Има разлика.

— Точно така.

Продължихме да се храним в мълчание, после О’Брайън попита:

— Сигурно имаш голям опит в правенето на писти?

Спрях да ям и го погледнах право в очите. Той също гледаше право в мен. Взирахме се така един в друг и не можех да не харесам този тежък, дебел мъж, който дъвчеше стека си, докато честните му сини очи гледаха в моите.

— Аз съм авиоинженер — отвърнах. — Познавам отвътре повечето хвърчила, но нямам представа как се строи писта.

Той кимна леко, после покри част от стека си с горчица.

— Да. Е, Джек, благодаря ти, че бе откровен. Да започнем оттук. Олсън ме предупреди, че иска да сложи някой да ме наблюдава. Страхува се, че пистата няма да е готова до три месеца. Каза, че ще докара експерт, който да ме следи. Приех, защото парите са добри. Оглупял е от страх от Есекс. Когато някой се страхува от някого, защото се безпокои да не си загуби работата, аз го съжалявам и имам желание да му помогна.

Поколебах се, после рекох:

— Бяхме заедно допреди тринадесет месеца. Сега за първи път го виждам оттогава. В него е настъпила дяволска промяна.

— Наистина ли? Работя тук само от две седмици, но мога да кажа когато някой е изплашен. — О’Брайън довърши яденето си и се облегна назад. — Е, Джек, какво предлагаш да вършиш? Мога да те уверя, че пистата ще бъде завършена след шест седмици. Работниците ми са добри и знам, че мога да разчитам на тях.

— Олсън спомена нещо за неприятности от тяхна страна.

О’Брайън поклати глава.

— Няма такава вероятност. Заплащането им е добро, а и аз знам как да се оправям с тях.

Вдигнах рамене.

— Тогава да пукна, ако знам за какво съм тук. Веднага щом видях как върви работата, разбрах, че мястото ми не е тук. Знаеш ли, Тим, има нещо странно в тази история. Олсън ми предлага добри пари от собствената си заплата очевидно за нищо.

О’Брайън се усмихна.

— Е, ако ще ти плащат и това ти харесва, по-добре ще е да ме наблюдаваш, нали?

— Мога ли да дойда с теб и да огледам? — Чувствах се неловко.

— Разбира се. — Погледна часовника си. — И без това е време да тръгвам.

Той ме откара обратно до работната площадка и излезе от джипа.

— Вземи колата, Джек. Няма да имам нужда от нея този следобед. Разгледай. Готов съм да чуя всякакви предложения.

Чувствайки се като глупак, подкарах край мъжете, които вече бяха започнали да работят, отминах изравнената земя и стигнах до гората. Там оставих джипа и продължих пеша.

Петдесетина негри режеха дърветата с електрически триони. Погледнаха ме с безразличие, после един от тях — едър, добродушен мъжага, ми махна да се отдалеча.

— Не е много безопасно да се мотаеш насам, братле — рече ми той. — Дърветата валят като дъжд. Отдалечих се, излязох от гората и се запътих под горещото слънце към мястото, където взривяваха. Отново ме предупредиха, че трябва да стоя настрана. Както ми беше казал О’Брайън, работата вървеше с пълна пара. Имаше достатъчно машини, достатъчно хора и достатъчно експлозиви, за да направи пистата за шест седмици.

Тръгнах надолу по стръмна пътечка, която водеше към поточе, доста отдалечено от работната площадка, седнах на една скала, запалих цигара и се замислих.

В едно нещо бях сигурен: тук нямаше никаква работа за мен, щом всичко се ръководеше от О’Брайън. Така че защо Олсън ме беше извикал? Защо ми плащаше 3750 долара от собствения си джоб, за да се шляя наоколо, след като вероятно знаеше, че О’Брайън ще се справи с работата навреме? Какво се криеше зад всичко това? Сега бе заминал за Ню Йорк. Казал бе, че ще се върне след три дни. Междувременно аз какво щях да правя? Първото ми желание бе да се върна у дома, като му оставя писмо, в което да му обясня, че не виждам с какво бих могъл да бъда полезен, но бързо се отказах от тази идея. Не исках отново да се върна в онази малка скучна къщурка и отново да бъда там, където нищо не се случваше. Реших да чакам Олсън да се върне и тогава да изясня нещата с него. Междувременно ми хрумна да напиша доклад за това, как напредва строежът на пистата, само за да му покажа, че се опитвам да заслужа парите, които ми плаща.

Върнах се на работната площадка и заварих О’Брайън да се занимава с някакъв развален булдозер. Когато ме видя, тръгна към мене.

— Виж, Тим. — Трябваше да крещя, за да надвикам шума на останалите булдозери. — Струва ми се, че всичко е наред. Разбира се, че пистата ще бъде завършена за шест седмици. С бързината, с която работите, може да бъде готова и за пет.

Той кимна.

— Но трябва да правя нещо, за да заслужа парите си. Имам нужда от тях. Мога ли да видя бележките ти, така че да приготвя доклад за Олсън? Имаш ли нещо против?

— Не, Джек. Това не е проблем. Иди в бунгалото ми. В най-горното ляво чекмедже на бюрото ми ще намериш всичко, което искаш. Няма да идвам с теб. Трябва да оправя тази машина.

— Оценявам жеста ти. — Направих пауза и после продължих. — Докладът, който ще напиша, вероятно ще ме остави без работа, но такъв ми бил късметът. Смятам да заявя, че не мога да направя нищо по-добро от онова, което ти вършиш в момента.

Той ме погледна, усмихна се, после ме потупа по ръката.

— Ти го каза. Вече двадесет години правя писти. Ще се видим довечера. — И ме остави, като се върна при разваления булдозер.

Качих се в джипа и поех обратно към бунгалата. Потях се. Следобедното слънце припичаше жестоко и за мен беше облекчение да вляза в поддържаното с климатична инсталация бунгало на О’Брайън. Спрях изненадан на прага.

В едно от креслата се беше излегнало русо момиче. Беше облечено с червен клин и разкопчана до пъпа бяла блуза, под която нямаше нищо, освен тежките й гърди. Косата й падаше до раменете като водопад от златиста коприна. Беше на около двадесет и пет, с тясно, скулесто лице и големи зелени очи. Тя беше най-сексапилната жена, която бях виждал, откакто се помнех.

Погледна ме студено и после се усмихна. Зъбите й бяха бели като вътрешната ципа на портокал, а устните й — блестящи и чувствени.

— Здрасти! — рече тя. — Знаете ли къде е Тим?

Пристъпих навътре в помещението и затворих вратата.

— Той е на работната площадка.

— О! — Тя направи лека гримаса, после размърда закръгленото си тяло. — Надявах се да го заваря. Този човек само работи!

— И аз така мисля.

Добре, признах си, тя ме възбуждаше. Момичетата в забравеното ми от Бога градче по нищо не приличаха на нея.

— Кой сте вие? — попита тя, усмихвайки се.

— Джек Крейн. Новият ръководител на строежа на пистата. А вие коя сте?

— Пам Озбърн. Стюардесата, която замества Джейн, когато тя има почивен ден.

Погледнахме се.

— Е, това е чудесно. — Отидох до бюрото и седнах. — Мога ли да направя нещо за вас, мис Озбърн?