Видях, че пак бяхме изгубили височина и летяхме на по-малко от сто фута над гъстата джунгла.

— Бърни! Набери височина! — изкрещях.

Той направи слабо усилие да дръпне лоста назад, после от гърдите му излезе стенание на агонизиращ човек.

— Бърни! Какво ти е? Болен ли си? — Седнах на седалката за втория пилот. — Бърни!

— Сърцето ми… Умирам… — И падна напред. Тялото му избута лоста и носът се наклони.

Като чух как колесниците се удариха във върховете на дърветата, започнах да натискам най-различни копчета и изключих двигателите. За миг от секундата си спомних, че бях видял очите на Бърни да се изцъклят, от което разбрах, че е мъртъв. Ударът ме хвърли през кабината. Причерня ми и се предадох.

Изплувах от дълбока, черна пропаст, усещайки, че се давя, че върху лицето ми се излива вода. Водата беше топла и идвайки в съзнание, осъзнах, че това беше дъжд.

— Хайде! Хайде! — Гласът, който ме викаше, бих познал навсякъде. — Не си ранен!

Отворих очи и видях светлината на изгрева през дърветата, после се преместих в седящо положение. Дадох си сметка, че главата ме болеше, и усетих остра болка в рамото си.

— Джек.

— Добре, добре! За Бога, дай ми една минутка!

Изтрих лицето си с ръка и примигнах, после я видях надвесена над мен. Приличаше на мокра кокошка с прилепнали към тялото й риза и панталон и с коса като миша опашка: вече нямаше и помен от възхитителната митична мисис Виктория Есекс.

Огледах се. Седях в калта, около мен имаше повалени дървета. Валеше дъжд и влажната, задушаваща жега ми създаваше усещането, че съм увит във вълна.

— Стани!

Погледнах нагоре към нея.

— Добре ли си?

— Да, както и ти! Къде сме? Какво стана?

Вдигнах се нестабилно на крака и се облегнах на едно дърво.

— Олсън получи сърдечен пристъп. — Обърнах се и погледнах разбития самолет. Видях какъв късмет бяхме имали. Нямаше големи, солидни дървета. Самолетът бе минал през джунглата като коса. Крилете заедно с двигателите се бяха счупили, но корпусът изглеждаше недокоснат. Опашката я нямаше.

— Ама че удар — рекох. — Как излязох навън?

— Аз те измъкнах.

Зяпнах я.

— Невероятна жена си.

— Помислих си, че може да се подпали.

Тогава си спомних за Хари.

— Ами Ърскин?

— Не знам. — По гласа й разбрах, че не я интересуваше. — Какво ще правим?

Опитах се да мисля, но умът ми все още беше размътен.

— Трябва да намеря Хари.

— Да върви по дяволите! Трябва да намерим подслон!

Оставих я и поех олюлявайки се към катастрофиралия самолет. Надникнах в пилотската кабина, която се бе откъснала от корпуса. Бърни все още седеше зад контролното табло с клюмнала на гърдите му глава. Прехвърлих се вътре, отворих едно шкафче и извадих мощен електрически фенер. Насочих снопа светлина към мъртвото му лице, направих гримаса и скочих на земята, а после се качих в корпуса.

Хари лежеше там, където го бях оставил. Около главата му, като зловещ ореол, имаше локва кръв. Брадичката му беше увиснала и очите му бяха безжизнени. Усетих как по гърба ми преминава тръпка на ужас. Аз ли го бях убил или катастрофата? Дишаше, когато го бях оставил! Стоях и го гледах.

— Ти го уби, нали?

Тя се беше качила при мен.

— Не знам, но ако е така, ти си причината.

Погледнахме се, после тя мина покрай мен и се опита да влезе в апартамента на Есекс, но вратата беше заклещена.

— Отвори я! Искам да сменя тези мокри дрехи.

— Не си губи времето. Трябва бързо да се измъкнем оттук. Така или иначе пак ще се измокриш.

Тя ме погледна гневно.

— Смятам да остана тук, докато ме намерят!

— Продадохме този самолет на мексикански революционер за три милиона долара. Ако те докопа, ще се радва, че е получил теб, вместо самолета. Ще те върне за двойно по-голям откуп.

Теменужените й очи се отвориха широко.

— Тогава какво ще правим?

— Не може да сме на повече от петнадесет мили от брега. Щом стигнем там, ще се обадим на съпруга ти и той ще уреди да ни вземат. Ще бъде дълъг и труден преход, но така се налага. Насилих вратата към кабината за гости, където бях оставил куфара си. Изпразних съдържанието му на леглото, като задържах само три пакета цигари, после отидох в кухнята. Сложих в куфара малко консервирана храна и добавих три бутилки тоник и три — кока-кола, отварачка за консерви и отварачка за бутилки.

— Хайде — рекох и й помогнах да слезе в калта под дъжда. Оставих куфара и се качих в кабината на пилотите. Откачих „Томпсъна“, потърсих в едно от шкафчетата и намерих компас.

Мухите вече кръжаха около Бърни. Беше ми неприятно, че го оставям, но трябваше да вървим.

Когато отидох при нея, тя каза:

— Ненавиждам този дъжд.

— Значи ставаме двама. — Прехвърлих автомата през рамо, взех куфара и тръгнах към джунглата.

Следващите два часа бяха истински ад: много по-лоши за нея, отколкото за мен. Аз поне имах доста голям опит от виетнамските джунгли и знаех какво мога да очаквам. Макар че бях механик, ми се наложи да се науча да се справям и в джунглата.

Дъждът валеше непрестанно през дърветата и не ни даваше нито минутка отдих. Непрекъснато гледах компаса. Знаех, че брегът беше някъде на североизток, но понякога джунглата беше толкова гъста, че трябваше да заобикаляме. Без компаса щяхме да се загубим безнадеждно.

Тя вървеше с моята бързина, точно зад мен. Аз крачех спокойно, знаейки, че ни чака дълъг път. Накрая излязохме на една поляна. Дърветата бяха изсечени, имаше следи от отдавна угаснали огньове, с които бяха горили ненужните дървета. Спрях рязко в началото на поляната.

Погледнах наляво и надясно и се ослушах, но чувах единствено барабаненето на дъжда. Обърнах се и я погледнах. Лицето й беше мрачно и нахапано от комари. През подгизналата риза виждах зърната на гърдите й. Погледнах краката й. Беше с всекидневни обувки от бяла телешка кожа и по тях имаше кървави петна. Беше вървяла, докато краката й се разкървавят, и все пак не бе казала нито дума, за да се оплаче.

— Краката ти! — възкликнах.

— Не ме съжалявай. — Насили се да се усмихне. — Ако трябва да съжаляваш някого, съжалявай себе си.

— Какво ще кажеш да хапнем и да пийнем?

— Още не. Ако седна, няма да мога да стана вече.

Погледнах я и видях, че говореше истината.

— О’кей, ще продължим. — Плеснах един комар, който бе кацнал на врата ми и продължихме през поляната, като отново навлязохме в джунглата.

Вървях предпазливо, обезпокоен от поляната. Стана ми ясно, че някъде наблизо имаше село, а знаех, че бяхме прекалено близко до лагера на Орзоко, за да поемаме каквито и да било рискове.

Имах късмет, че не бях забравил на какво ме бяха учили в джунглата. Както вървяхме по калната пътека, изведнъж чух звук, който моментално ме накара да застана нащрек. Хванах ръката на Вики — сега мислех за нея като за Вики, а не като за възхитителната мисис Виктория Есекс — и я издърпах от пътечката в един храсталак. Тя се подчини, без да се съпротивлява, макар че паднахме в локва кална вода, и аз оцених това по достойнство. Свихме се и зачакахме.

По пътеката минаха трима юкатански индианци, които носеха остри брадви. Вървяха бързо и едва ги мярнах, преди да отминат.

— Близо сме до село — прошепнах. — Прекалено близо е. Трябва да тръгнем на изток и едва после да се насочим отново на север.

Свърнахме от пътечката и тръгнахме по мочурливата земя, през гъстия храсталак. Вървенето беше трудно, но тя се движеше в крак с мен. После изведнъж дъждът спря и влажната мъгла се вдигна. Слънцето излезе като извадена от ножницата си блестяща сабя. Топлината премина в адска жега, от която гърлото пресъхваше, а потта се лееше като река.

Комарите ни мъчеха. Ръцете и лицето ми бяха подути от ухапванията. Спрях да я погледна. Боже, на какво беше заприличала! Единственото нещо, което напомняше за предишния й образ, бяха смелите й теменужени очи.