— Защо спираш? — Гласът й беше дрезгав.

— Престани да се държиш като желязната жена — рекох. — Ще си починем.

Тя ме погледна втренчено, после лицето й се сбръчка и като се отпусна на колене в калта, закри с подпухнали длани лицето си и захлипа.

Оставих куфара и автомата в един храст, коленичих и я прегърнах. Тя се притисна до мен и аз я гушнах, както бих гушнал дете.

— Вече съм добре. — Беше овладяла гласа си. — Съжалявам за драматичната сцена. Хайде да ядем.

— Никак не ти липсва кураж — рекох и отворих куфара.

— Така ли мислиш? — Тя погледна червените подутини по ръцете си. — Ако изглеждам като теб, сигурно приличам на дявол.

Усмихнах й се.

— И все пак си човек.

Отворих консерва боб и консерва гулаш. Ядохме ги смесени с пластмасовите лъжици, които бяха прикрепени към консервите.

— Ще ме измъкнеш ли от тази каша, Джек? — попита изведнъж тя.

— Ще се опитам.

— Не се ли страхуваш да се върнеш?

— Не съм мислил за това. В момента само искам да се измъкнем оттук.

Тя ме погледна.

— Захвърляш три милиона долара.

— Един милион: разбрахме се да ги поделим на три.

— Това не те ли тревожи?

Вдигнах рамене.

— Странно е. Отначало жадувах за всичките тези пари, после се замислих и осъзнах, че не зная какво да правя с тях. Спомних си думите ти, че при всичките ти пари ти скучаеш. Това е нещо, което не искам да ми се случи.

— Ще продължиш ли да работиш при съпруга ми, ако ти се предостави такава възможност?

— Няма да ми се предостави.

— Не, ще ти се предостави. Мислих за теб. Мога да кажа на Лейн, че сме се разбили в морето. Ние с теб сме единствените оцелели. Хванали сме се за някаква част от самолета и ти си ме отвел до брега. Той ще повярва, след като го чуе от мен, и ще направи много за теб.

Зяпнах я.

— Нима ще излъжеш заради мен?

Тя кимна.

— Да. Ти си първият мъж, който се отнася с мен така, както един мъж би трябвало да се отнася с жена. Означаваш нещо за мен.

Опитах се да мисля разумно, но главата ме болеше. Изглежда, това беше решението: начинът да се измъкна. Вместо да прекарам години наред в затвора за въздушно пиратство, щях да получавам по тридесет хиляди долара годишно, като работя в „Есекс Ентърпрайзис“, и да имам освен това Вики.

— Ще те измъкна оттук — рекох. — Аз…

И двамата чухме шума на приближаващ се хеликоптер.

— Не мърдай! Погледнах предпазливо нагоре.

Върховете на дърветата ни прикриваха и бях почти сигурен, че няма да ни забележат.

Малко след това видях как хеликоптерът мина точно над дърветата. Беше боядисан в мръсно зелено и с мексиканския герб. Отмина толкова бързо, колкото се беше приближил.

— Търсят самолета — казах и станах бързо на крака. — Предполагам, че в момента сме на около дванадесет мили от него. Недостатъчно, за да се чувстваме в безопасност. Щом открият, че не си на борда, ще започнат да търсят. Да вървим!

Протегнах ръка, хванах я за китката и я изправих на крака. Тя политна към мен с вик на болка.

— Господи! Краката ми! — изпъшка. — Не мисля, че… мога да вървя.

— Ако трябва, ще те нося, но се налага да тръгваме.

Тя се отблъсна от мен, направи четири несигурни крачки напред с побеляло като платно лице.

— Няма нищо. Ще се справя.

— Добро момиче.

— Не се дръж толкова дяволски покровителствено!

Грабнах куфара, преметнах автомата през рамо и тръгнах. Вървях бавно, но равномерно, опитвайки се да не я насилвам, като непрекъснато се обръщах назад. Тя куцукаше след мен с наведена глава и кръжащи около нея комари, но продължаваше да върви.

Движихме се така повече от час, после джунглата пред нас започна да се разрежда.

— Почини си — рекох. — Чакай ме тук. Може би приближаваме път. Изглежда почти сме излезли от джунглата.

Тя се отпусна на колене. Сложих куфара до нея.

— Веднага се връщам.

Не отвърна нищо. Само стоеше на колене с лице, скрито в ръцете си.

Тръгнах бързо напред. След три или четири минути излязох от джунглата. Предположението ми се оказа правилно: пред мен се простираше широк черен път. Докато стоях, колебаейки се, чух звука на приближаващ се камион. Отстъпих назад в прикритието на храстите.

Покрай мен с ръмжене премина разбит и очукан камион, превозващ бидони с петрол, каран от млад слаб мексиканец. След малко изчезна зад завоя на пътя.

Може би, ако имахме късмет, помислих си, щяхме да успеем да намерим някой да ни откара до брега. По компаса си разбрах, че камионът пътуваше към морето: може би към Прогресо.

Бързо се върнах там, където бях оставил Вики.

Куфарът отбелязваше мястото, така че знаех, че не съм сгрешил, но Вики я нямаше.

Докато стоях в жегата и около главата ми свистеше ято комари, мислите ми се насочиха към Виетнам. Спомних си едрия и силен старши сержант, който ни обучаваше в джунглата.

Всяко листо, всяко клонче, всяка педя земя разказва цяла история, ако знаете какво да търсите — беше казал той. — Така че го търсете. Търсете следи, че е минал човек. Ако гледате достатъчно внимателно, ще ги откриете.

Видях следите от коленете на Вики в калта. Така я бях оставил: коленичила, почти в безсъзнание. После забелязах следа от бос крак, до нея още една, после още две, големи, разплескани следи, които стигаха до мястото, където Вики бе коленичила, а след това обръщаха и се връщаха в джунглата.

Свалих томпсъна и тръгнах бързо и тихо по пътеката. Беше ми лесно да следвам следите в гъстата кал: бяха на двама мъже, единият от които носеше Вики. Разбрах го по това, че неговите следи в калта бяха по-дълбоки. Ускорих крачка. След десет минути вече ги чувах. Те се движеха почти тичешком, пробивайки си път през джунглата, и аз ускорих още крачката. Не ми пукаше дали ще ме чуят. Автоматът ме караше да се чувствам уверен, че ще мога да се справя с тях. Вече тичах и ги видях пред мен: двама юкатански индианци. Онзи, който вървеше отпред, носеше Вики и я беше преметнал през рамо като чувал. Другият подтичваше след него.

Чуха ме. Онзи отзад се обърна. В ръката му блесна брадва. Устата му се изкриви, откривайки зъбите му и той се хвърли към мен.

Стрелях с томпсъна и голата му гръд се превърна в кървава каша. Другият индианец пусна Вики, обърна се, ръката му потърси ножа, но в този момент аз го прострелях в главата.

Отидох до нея, обърнах я и видях, че беше в безсъзнание. Сложих я на рамо, взех томпсъна и подхванах дългото, бавно, дяволско промъкване обратно към черния път.

Докато залитах, чух бръмченето на хеликоптер над главата си. Спрях под прикритието на едно дърво, докато отмине и после продължих.

Когато стигнах пътя, сърцето ми биеше ускорено и се бях запъхтял. Положих я нежно на земята. Очите й се отвориха.

— Няма нищо — рекох. — Ще се измъкнем оттук.

Тя погледна невиждащо към мен, после очите й се затвориха.

Седях до нея, сложил автомата до себе си, ослушвах се и чаках.

След повече от половин час чух да приближава камион. Изправих се и застанах край пътя. Камионът се появи. Караше го дебел мексиканец. Машината летеше ръмжейки по черния път и вдигаше облак червен прах.

Стъпих на пътя и махнах на шофьора. Той ми хвърли един поглед и ускори. Ако не бях отскочил встрани, щеше да ме прегази.

Камионът изчезна сред праха и аз изпсувах след него, но не можех да обвинявам шофьора. Така, както изглеждах, имаше пълно основание да не спре.

Върнах се в джунглата и намерих дълъг, счупен клон. Замъкнах го и го сложих напречно на пътя, така че блокирах три четвърти от него. Следващият камион, който минеше, щеше да бъде принуден да спре.

Върнах се там, където бях оставил Вики. Тя седеше и изглеждаше замаяна.

— Добре ли си? — попитах, привеждайки се над нея.

— Какво стана? Сигурно съм изгубила съзнание.

Разбрах, че не знаеше, че е била в ръцете на двама индианци. Не беше сега моментът да й го казвам.