Не можех да направя нищо за онази частица от секундата, в която тя беше във въздуха, после се хвърлих напред, но прекалено късно. Падна на раменете си, главата й се удари в пистата и тя остана да лежи там — все още красива, но безчувствена за всичко наоколо.

Докато коленичех до нея, около нас се събра кръг от зяпащи негри. Не знаех дали не си е счупила гръбнака и, оглупял от страх, не смеех да я докосна.

— Повикайте О’Брайън! — изревах. — Докарайте ми джипа!

Резкостта в гласа ми ги накара да действат. Четирима или петима затичаха с всички сили по пистата към мястото, където взривяваха. Двама други се втурнаха към облака прах.

Докоснах я леко и тя отвори очи.

— Боли ли ви?

Очите й се затвориха.

— Мисис Есекс! Мога ли да ви помогна?

Очите й отново се отвориха. Тя поклати глава и стъкленият поглед напусна хубавите й теменужени очи.

— Добре съм. — Тя помръдна ръце, после крака. — Господи! Главата ми!

— Успокойте се. — Огледах се. Джипът закова на място. На волана седеше едър мъж с неспокоен поглед. — Ще ви закарам в болницата. — Вдигнах я на ръце и тя леко изстена. Занесох я до джипа и седнах до негъра, като я държах на коленете си. — Карай към болницата — наредих му. — Не бързай… бъди внимателен.

Негърът зяпна жената, натисна съединителя и подкара бавно по пистата. Отне ни десет минути, за да стигнем до болницата на летището. Явно някой се бе обадил по телефона, защото, когато джипът спря, двама лекари, няколко сестри и един мъж с посивяла коса и бяло сако го наобиколиха.

Имаше носилка и всичко стана много бързо. Взеха я от скута ми, сложиха я на носилката и я внесоха в болницата буквално за секунди.

Седях там и се чудех дали, като я бях преместил, не бях й причинил някакви увреждания и тази мисъл ме накара да се изпотя.

Един джип пристигна, ръмжейки, и от него изскочи О’Брайън. Казах му какво се бе случило.

— По дяволите! — Той избърса потното си лице. — За какво й е трябвало да идва? Винаги си пъха носа там, където не й е мястото! Мога да си загубя работата, когато Есекс разбере какво е станало!

Промъкнах се покрай него и влязох в болничната прохлада, поддържана от климатичната инсталация. На рецепцията седеше някаква сестра.

— Как е тя? — попитах.

— Д-р Уинтърс я преглежда в момента. — Погледна ме така, сякаш бях скитник, който проси пари.

Поколебах се, после зърнах един от лекарите, които я бяха внесли, да се задава и приближих към него.

— Как е тя? Зле ли направих, като я преместих?

— Дяволски добре сте направили — рече той и се усмихна. — Няма нищо счупено, но има мозъчно сътресение. Пита за коня си.

— О’кей. Предайте й да не се безпокои за него. Ще се погрижа за коня.

Докато вървях към изхода, чух лекарят да казва на сестрата:

— Свържи се с мистър Есекс и го уведоми!

Излязох под горещото слънце, качих се в джипа и се насочих в посоката, в която бе избягал конят. О’Брайън беше изчезнал. Отне ми два часа, които ми се сториха дяволски дълги, за да хвана коня. Той беше в една горичка в далечния край на летището и си беше жив късмет, че го забелязах. Страхът му бе минал и не се оказа особено трудно да го завържа за джипа и да подкарам бавно обратно, следван от него.

Конярят на мисис Есекс се появи неизвестно откъде, когато спрях пред болницата, усмихна ми се и се погрижи за коня.

Влязох в сградата и отидох до рецепцията.

Сестрата ме погледна и вдигна вежди.

— Да?

— Ще се погрижите ли да предадете на мисис Есекс, че съм намерил коня й и че той е здрав и невредим — рекох. — Тази новина може да й се отрази добре.

Тя наклони глава.

— А вие сте…?

— Джек Крейн. Мисис Есекс ме познава.

В очите й внезапно се появи съмнение. Изведнъж през глупавата й, снобска глава мина мисълта, че въпреки потните си, мръсни ръце може и да съм важна личност в царството на Есекс.

— Веднага ще съобщя на д-р Уинтърс, мистър Крейн. Благодаря, че ни уведомихте.

Погледнах я продължително и твърдо, после кимнах, върнах се при джипа и подкарах към работната площадка.

Когато слизах от джипа, чух нов взрив. Поне О’Брайън не беше спрял да работи. На него не му пукаше за мисис Лейн Есекс, но с мен не беше така.

Спомнях си допира на тялото й, докато я държах в ръце. Спомнях си онези теменужени очи и докосването на венецианскочервената й коса до лицето ми, когато я вдигах.

Отидох до разваления булдозер и отново се заех с него, като междувременно продължавах да мисля за нея. Все още бях зает с тези мисли, когато изсвириха края на работния ден.

Върнах се в бунгалото си и взех така необходимия ми душ. Докато си обувах панталона, на вратата се почука. Мислейки, че е Тим, викнах „Влизай“ и се пресегнах за ризата си.

Вратата се отвори и вътре се вмъкна Пам Озбърн. Тя бързо затвори и видях, че лицето й е бледо, а очите — сърдити.

— Какво искаш? — Не ми трябваше тук. — Изчезвай, бейби. — Загащих ризата си. — Сгреших с теб.

По изражението на лицето й виждах, че не е чула какво й казах.

— Защо трябва да се държиш като малоумен? — запита тя. — Сега си в центъра на вниманието, а точно това Бърни не иска.

Отидох до масата и седнах.

— Какви ги дрънкаш?

— Цялото летище говори за това, че си закарал онази кучка до болницата и после си й намерил дяволския кон.

— И какво толкова лошо е станало?

— Всички питат кой е Джек Крейн. Не разбираш ли, че всеки един от тия типове тук би дал дясната си ръка само и само да бе направил онова, което ти си направил?

— А ти, по дяволите, какво очакваше да направя? Да я оставя да лежи там ли?

— Става дума за коня! — Тя сви юмруци и отново ги отпусна. — Тази кучка държи повече на този кон, отколкото на себе си, на съпруга си и дори на парите! Не можеше ли да помислиш за това, вместо да губиш часове в търсене на дяволското животно, когато всеки друг би могъл да го намери.

— Че аз откъде да знам?

— И още нещо… Защо започна да работиш с О’Брайън? Бърни не ти ли каза да го наблюдаваш и да стоиш настрана? Не ти ли каза да не се забъркваш с работниците му? Защо ти трябваше да ходиш там и да се занимаваш с машините! Когато Бърни разбере, много ще се ядоса!

Започнах да се вбесявам.

— О, я млъкни! — рекох. — Няма да ти позволя да ми говориш по този начин! Ще разговарям с Бърни. Сега се разкарай оттук, по дяволите!

— Дойдох да те предупредя, глупак такъв! Скоро ще пристигнат да те разпитват от управата. Слуховете тук се разнасят наистина бързо. Подготви си историята, която ще им кажеш. Онова копеле Уес Джексън ще се нахвърли върху теб. Той е управителят на Есекс. Внимавай с него! Толкова е умен, че му ставаш ясен само като те погледне. Ще иска да научи всичко за теб. Какво правиш тук. Кой си. Защо Бърни не те е зачислил на заплата. Приготви си историята или с нас е свършено. Разбра ли?

— Не. — Погледнах я. — Не разбирам и всичко това не ми харесва. Ако…

Звукът от спираща пред къщата ми кола накара и двама ни да се извърнем бързо към прозореца.

— Той е тук… Уес Джексън! — Лицето на Пам беше по-бяло от току-що навалял сняг. — Не бива да ме намери тук. — Огледа се ужасено, после се втурна към банята и затвори вратата.

Така че останах сам в стаята.

Уес Джексън застана на прага на бунгалото ми като умален вариант на Кинг Конг, но не много умален. Беше висок около 6 фута и 5 инча, имаше масивно телосложение и беше на около тридесет и две или тридесет и три години. Главата му беше с формата на ряпа и стоеше върху раменете без дори намек за врат. Малките му нос, уста и очи се бореха за правото си на съществуване в море от розово-бяла тлъстина. Лъскавата му черна коса беше късо подстригана. Носеше тежки очила с черни рамки от кост, които малко увеличаваха морскозелените му очи. Беше безупречно облечен със син блейзер с някаква странна емблема на джоба, бял ленен панталон и вратовръзка, закрепена за бялата му риза със златна игла.