Кендрик затвори очи. Приличаше на възрастен делфин, който си почива.

— Може и да се заинтересуват, скъпи, но си мисля, че повече ще се поинтересуват от теб. — Той бутна перуката си, като продължаваше да е със затворени очи. — Но нека не говорим за полицията. Това винаги е потискаща тема. Има възможност да получим пари и твоят дял ще бъде четвърт милион долара. Трябва да говориш с Бърни и винаги можеш да кажеш „Не“. Ако откажеш, можеш да вземеш самолета до малкото си градче и да прекараш останалата част от живота си, опитвайки се да си припечелваш препитанието. Това, разбира се, е твое право, но, от друга страна, можеш да се включиш в плана ни и да станеш богат.

Запалих цигара.

— Ще говоря с Бърни.

Седяхме мълчаливо, докато кадилакът не спря пред „Леспадон“, където ни чакаха Пам и Де Марни.

Докато излизах от колата, Кендрик каза:

— Надявам се да работим заедно, скъпи. Имам ти доверие.

Спрях да го погледна.

— Не мога да ти отвърна със същото. — Присъединих се към Пам, която вече се беше насочила към мястото, където беше паркирала минито.

— И ти ли си вътре в тая работа? — попитах, докато се вмъквахме в миниатюрната кола.

— Клод разговаря ли с теб?

— Знаеш, че е така. Ти ми го навлече, нали? Питам те: и ти ли си в тая работа?

Тя запали мотора и бързо подкара малката кола обратно към летището.

— По-добре говори с Бърни.

— Това все още не е отговор на въпроса ми, а аз искам да ми отговориш.

Тя вдигна рамене.

— Да, вътре съм. Бърни ще ти обясни.

— Ако той ръководи и останалата част от операцията по начина, по който я ръководи досега, изобщо няма да помисля да се включа.

Тя ми хвърли бърз, твърд поглед.

— Какво искаш да кажеш?

— Всичко звучи много фалшиво, фалшивият претекст, под който ме докара тук, после това, че ми пусна теб, после ти ме буташ в ръцете на този ужасен дебелак. Всичко това идея на Бърни ли беше?

— Е, все пак те интересува, нали?

— Парите ме интересуват, но като се изключат те — а ще ви трябва доста време, за да ме убедите във възможността да получа толкова пари — цялата операция дотук, смърди.

— Трябва да говориш с Бърни.

— Напълно си права.

Преминахме остатъка от пътя в мълчание и когато спря пред бунгалото ми, на лицето й се появи сексапилната й усмивка.

— Да прекараме останалата част от нощта заедно, Джек. — Тя понечи да излезе от колата, но аз я спрях.

— Не. — Втренчих се в нея. — Ти си момичето на Бърни… Помниш ли?

Изгледа ме така, сякаш щеше да ме удари. От своя страна аз също продължих да я гледам, докато тя не отмести поглед, после излязох от колата и се насочих към бунгалото.

Бях станал и пиех кафе на верандата, когато О’Брайън излезе от къщичката си. Часът беше 6:45 и той ме погледна изненадано.

— Подранил си.

— Мислех си да дойда на работната площадка — отвърнах и допих кафето. — Ако има някаква работа, която мога да върша, ще се радвам.

— Имаш ли някакво понятие от взривяване?

— Абсолютно никакво.

Той се усмихна.

— Разбираш ли нещо от булдозери?

— Да.

— Чудесно… Тогава ти ще наглеждаш булдозерите, а аз ще наглеждам взривяването. — Качихме се в джипа. — Значи си решил, че искаш да работиш?

— Когато ми се плаща, гледам да си заслужа парите. Но искам да ме разбереш правилно, Тим, ти си шефът. Кажи ми какво искаш да бъде свършено и ще се опитам да го направя.

Така че прекарах деня в жегата, праха и шума. Четири пъти ме викаха да поправям някой булдозер и аз се справях. За мен машините бяха проста работа. Сприятелих се с негрите, които бяха добри работници, но нямаха представа какво да правят, когато булдозерът се развалеше. Почти не видях О’Брайън, докато не дойде време за обяд. Ако съдех по тътнежите, той очевидно доста взривяваше. Обядвахме под едно дърво заедно: хамбургери и кафе. Попита ме дали ми харесва работата и аз отвърнах, че всичко върви чудесно. Хвърли ми любопитен поглед, но не се задълбочи.

Вечерта, преди да си легна, размислих върху онова, което се бе случило. Струваше ми се, че Олсън планираше някаква кражба и искаше и аз да участвам, но не беше сигурен в мен. Тази мисъл ме стресна, но си казах, че може би греша. Никога не бих предположил също, че Олсън може да бъде пречупен. Реших, че ще е по-добре да работя, защото иначе някой би могъл да започне да се чуди какво правя тук.

Оказа се, че съм имал основание, тъй като около 16:00 ч. на следващия ден, докато оправях подаването на бензин и псувах, видях как тримата негри, които стояха край мен и ме гледаха, изведнъж застинаха, сякаш някой ги бе ударил в слабините. Големите им черни очи се изцъклиха и аз погледнах през рамо.

На няколко ярда от мен стоеше една жена и ме наблюдаваше. И каква жена! Веднага разбрах, че не би могла да е никоя друга, освен мисис Лейн Есекс. Като започваше от върха на главата й, надолу се спускаше венецианскочервена коса, която падаше по раменете й на едри естествени къдрици. Широко чело, големи теменужени очи, тънък нос, твърда уста. Доста несполучливо описание. Тя беше най-красивата жена, която някога съм виждал, и пред нея Пам Озбърн приличаше на евтина курва. Тялото й беше божествено: дълги, много дълги крака, едри гърди. Беше облечена с бяла ленена риза, затъкната в бял брич и високи до коленете блестящи черни ботуши. На няколко ярда зад нея облечен в бяло негър държеше юздите на два коня.

Тя удари по единия си ботуш с камшик и теменужените й очи продължиха да ме оглеждат по начина, по който търговецът на добитък разглежда някой отличен бик, защото би могъл да го купи, както и да не го купи.

Започнах да изтривам мръсотията и греста от ръцете си с омазан парцал, като си давах сметка колко напрегнати бяха тримата негри, които много внимателно, много бавно, сякаш отдалечавайки се от африканска усойница, напускаха сцената. Те продължиха да се движат, докато не се скриха в облака прах.

— Кой си ти? — Гласът й беше арогантен и рязък, което ме накара да си спомня, че Пам я бе описала като най-голямата кучка на света.

Реших да се правя на смирен.

— Джек Крейн, мадам — отвърнах. — Мога ли да направя нещо за вас?

Това малко я обърка. Разбрах го по намръщването й и по начина, по който пристъпи с елегантния си крак.

— Не си спомням да съм те виждала по-рано.

— Вярно е, мадам. — Запазих безизразно лице. — Току-що пристигнах. Работя за мистър О’Брайън.

— О! — Тя направи пауза, но продължи да ме разглежда. — Къде е О’Брайън?

Точно в този момент прозвуча силен взрив и двата коня се подплашиха, почти поваляйки негъра, който започна да се бори с тях. Виждах, че е в затруднение и, като минах покрай нея, хванах поводите на по-големия кон и с цялата си сила го принудих да спре на място. Негърът направи всичко възможно, за да усмири другия.

— Тук не е място за коне, мадам — рекох. — Взривяваме.

Тя се приближи до мен, грабна поводите от ръката ми и се метна на седлото. Конят се изправи на задните си крака и тя го шибна с камшика, за да го накара да спре — треперещ, но подчинен на волята й.

Негърът се метна на неговия кон.

— Отведи го преди да има нов взрив, Сам — каза тя.

Негърът се отдалечи в бърз галоп, оставяйки я да гледа надолу към мен.

— Разбирате ли от коне? — попита.

— Не, мадам. Не харесвам неща, които нямат спирачки.

Тя се усмихна.

— Доста добре се справихте с Борджия. Благодаря ви.

После се разнесе царят на взривовете: тътенът беше такъв, сякаш петстотинфунтова бомба се е взривила в краката ни.

Тя си мислеше, че е овладяла коня и беше отпусната. Взривът ме извади от равновесие, както и нея, а въздействието му върху коня не може да се опише. Той се надигна на задните си крака, изви се и тя нямаше никакъв шанс да се задържи върху него, така че падна тежко, докато той препусна напред.