Литмир - Электронная Библиотека

Завършихме вечерята с кафе. Кендрик и Де Марни ядоха само сьомга и също пиха кафе. Когато се наканихме да тръгваме, те също се готвеха да си вървят.

Пам бутна стола си назад и ме поведе към масата им.

— Клод… да ти представя Джек Крейн. Работи на пистата. Джек… това е мистър Кендрик.

— Наричай ме Клод, скъпи. — Ръка, която приличаше на топло тесто обхвана дланта ми. — Толкова се радвам. Добре дошъл в този прекрасен град. Надявам се, че ще бъдеш много щастлив тук. — Той се изправи тежко на крака. — Да излезем навън, под лунната светлина. Луис, котенце, погрижи се за скъпата Пам. Искам да опозная Джек. — Той ме хвана под ръка и ме поведе по пътеката между масите. На два пъти спря, за да повдигне ужасната си перука и да се поклони на жени, които му се усмихваха. Вече се бях изпотил от вълнение, когато Хенри ни изпрати с поклон към горещата нощ навън.

Тук всички спряхме.

Кендрик каза:

— Луис, повози Пам с лодката. Знаеш колко обича. Джек, ще ме изтърпиш ли няколко минути? Има нещо, за което искам да поговоря с теб.

Преди да успея да се възпротивя, Пам и Луис вече се отдалечаваха.

— За какво има да говорим? — Мразех този дебел тип и това, че трябваше да остана с него.

— Става дума за Бърни. Той е един от най-добрите ми приятели. — Кендрик избърса лицето си с копринена кърпичка. — Да отидем в колата ми. Там има климатична инсталация. Тази жега ми действа малко потискащо, а на теб?

Поколебах се, но тъй като Пам, която можеше да ме закара обратно до летището, я нямаше, не ми беше оставен друг избор, така че го последвах по кея към мястото, където чакаше крещящ жълто-черен кадилак. От него излезе шофьорът японец и отвори вратите, когато се приближихме.

— Карай тук наоколо, Юко, — каза Кендрик и сниши туловището си към колата. Аз минах от другата страна и влязох вътре. Между шофьора и задните седалки имаше стъклена преграда. Когато вратите на колата се затвориха, почувствах приятна хладина. Колата потегли и Кендрик ми предложи пура, която отказах.

Карахме няколко минути покрай морския бряг, после шофьорът излезе от главния булевард и подкара из околностите на града.

Кендрик, чиято пура вече димеше равномерно, рече:

— Разбрах, че си много близък приятел на Бърни.

— Така е.

— Безпокоя се за него. — Кендрик въздъхна тежко. — Горкият сладур… такава ужасна рана.

Не отвърнах нищо, а го изчаках да продължи.

— Хванал се е да работи при ужасни хора. Онзи Есекс! Такова изчадие! А пък жена му!

Отново не казах нищо.

— Бърни се чувства толкова несигурен.

— Не е ли така с всички ни! — рекох, гледайки как луната плава из безоблачното небе като жълт диск.

— И ти ли чувстваш същото? — Той се обърна и ме погледна право в очите. — И ти ли се чувстваш несигурен?

— Че с кого не е така?

— Прав си, разбира се, но имаш ли някакви амбиции? Искаш ли да бъдеш богат? Сигурен съм, че да, а и с Бърни е същото. Често говорим за пари. Веднъж ми каза… спомням си точно думите му: „Бих направил всичко, за да сложа край на тази несигурност, Клод. Само да мога да сложа ръка на истински големи пари, хич няма да ми пука как съм ги получил.“

— Бърни е казал това?

— Точно това бяха думите му.

Мой ред беше да го погледна право в очите.

— Виж, Кендрик, какво ще кажеш да пропуснеш тези предисловия? Всички тия приказки вонят. Виждам, че искаш да напипаш верния път, тъй като не знаеш много за мене, но подходът ти е изтънчен колкото булдозер. Какво си замислил?

Той свали оранжевата си перука и надникна вътре, сякаш очакваше да види нещо скрито в нея, после отново я сложи на главата си.

— Бърни ме предупреди — рече той и се усмихна. — Каза, че трябва да внимавам как ще подходя към теб. Каза ми, че веднъж те е измъкнал от беда. Нападнал си виетнамско обменно бюро и си отмъкнал три хиляди долара. Бърни ти осигурил алиби. Вярно ли е?

— Виетнамските обменни бюра са лесна плячка. Бърни говори прекалено много. Имах нужда от парите, а там имаше достатъчно.

— Бърни ми каза, че виетнамецът е бил убит от бомба, така че всичко се наредило, както трябва.

Докато кадилакът се движеше плавно, а светлините на Перъдайс Сити в далечината приличаха на диамантена огърлица, мислите ми се върнаха назад към Сайгон.

Моето виетнамско момиче искаше пари, за да се добере до Хонконг. Почти се беше побъркала от страх. Беше дошла от северната част и беше сигурна, че нейните хора са по петите й. Каквото и да говорех, минаваше покрай ушите й. Настояваше, че трябва да намери отнякъде пари, за да си пробие път чрез подкупи до сигурно място. Бях почти луд по нея, но страхът й разваляше нощите ни. Нямах пари, за да й дам. Макар да осъзнавах, че така ще я загубя, накрая реших, че трябва да я изпратя в Хонконг. Една вечер влязох в онова обменно бюро с револвер в ръка и принудих виетнамеца да ми даде парите. Бях пил много и изобщо не ми пукаше. Дадох й парите и никога вече не я видях. После военната полиция направи разпознаване и служителят от обменното бюро посочи мен. Реших, че ми е спукана работата, но пристигна Олсън. Заяви, че двамата с него сме работили по самолета му по време на обира. Сигурен съм, че това не убеди военната полиция, но Бърни имаше доста голямо влияние и на мен ми се размина.

Като се замислих за този инцидент, ми се стори, че всичко е било много отдавна. Имах късмет, че обменното бюро заедно със служителя бяха едно от първите неща, които северновиетнамските бомби над Сайгон улучиха, защото той имаше намерение да подаде жалба до главнокомандващия, но бомбата му затвори устата.

Бях казал на Бърни точно каква е истината и той ми се беше ухилил.

— Е, не го повтаряй, Джек. Може да ме няма наоколо, за да те измъкна. — И с това приключихме.

Поне за известно време, но аз винаги бях зле с парите. Забърках се с друго виетнамско момиче: танцьорка в един безвкусен и шумен клуб, често посещаван от американските войници. Тя искаше пари — повечето виетнамски момичета мислеха само за това. Така че една нощ, когато бях изпаднал в истинско опиянение, влязох в друго обменно бюро. Този път не поех никакви рискове. Имаше буря с гръмотевици, както и въздушно нападение, така че изстрелът от пистолета ми се стопи сред трясъците. След това мислех за убийството на стария виетнамец толкова, колкото бих мислил, ако бях застрелял някоя дива патица. Взех от отворения му сейф хиляда долара. Те бяха достатъчно, за да прекарам добре с момичето известно време и да имам нещо в джоба си. Направих това три пъти. Всеки път убивах служителя и накрая съвестта започна да ме гризе. Жертвите ми се явяваха насън. Непрекъснато виждах пълните им с ужас очи, когато ги застрелвах. Тези очи ме преследваха дори когато обслужвах самолета на Олсън. Така че спрях да го правя. Сега, докато седях в този луксозен кадилак, очите им отново се появиха.

Кендрик казваше:

— Какво съм намислил ли? Ще го научиш от Бърни. Операцията си е негова, но има едно нещо, което искам да те попитам. Бърни твърди, че би направил всичко, ако става дума за много пари. Важната дума тук, разбира се, е „всичко“. Мога ли да те попитам дали наистина е така?

— Зависи от това, какво означават „много пари“ — отвърнах.

Той кимна.

— Това е верният отговор. — Издиша дима от пурата си, който моментално бе изтласкан от колата от един малък, но ефективен вентилатор. — Да… колко много? Би ли те заинтересувал четвърт милион?

Усетих как по гърба ми премина тръпка, но запазих хладнокръвие.

— Всеки би се заинтересувал.

— Не говоря за всеки. — В гласа му внезапно прозвуча нетърпение. — Питам теб.

— Зависи.

— Това е прост въпрос, скъпи. Ще направиш ли всичко за четвърт милион долара?

— Ще трябва да разговарям с Бърни.

— Съвсем правилно. — Кендрик взе един миниатюрен микрофон и каза: — Връщаме се, Юко.

Кадилакът спря, зави и се насочи обратно към града.

— Ама че история — рекох. — Първо Бърни ми предлага фалшива работа. После Пам ме прелъстява. А сега ти се появяваш на сцената и ми говориш за четвърт милион долара. Това не е нещо, което бих нарекъл добре планирана операция. Прекалено претупана е. Я си представи, че сега отида при ченгетата и им кажа какво става тук. Мислиш ли, че ще се заинтересуват?

7
{"b":"551305","o":1}