Ще те чакам на летището. Бърни

Погледнах парите, разгледах самолетния билет. Петнадесет хиляди долара годишно! Въпреки ужасното си главоболие и усещането, че съм пресушен, ударих с юмрук във въздуха и извиках: „Ура!“

Когато минах през бариерата, която водеше към разкошното фоайе на летището на Перъдайс Сити, го забелязах, преди той да ме е видял.

Човек не можеше да сбърка високата му, слаба фигура, но имаше и промени.

После той ме зърна и слабото му лице грейна в усмивка. Не беше широката, дружелюбна усмивка, която пазеше специално за мен във Виетнам, а циничната усмивка на човек, преживял много разочарования, но все пак си беше усмивка.

— Здрасти, Джек!

Здрависахме се. Ръката му беше топла и потна — толкова потна, че скришом избърсах дланта си в панталона.

— Здравейте, полковник! Толкова време мина…

— Така е. — Погледна ме. — Престани да ме наричаш „полковник“, Джек. Казвай ми Бърни. Изглеждаш добре.

— И вие също.

Сивите му очи ме огледаха от горе до долу.

— Това е добра новина. Е, хайде. Да се махаме оттук.

Минахме през многолюдното фоайе и излязохме навън под горещото слънце. Докато вървяхме, го огледах. Беше облечен с тъмносиня фланелена риза, бял ленен панталон и скъпи сандали. До него изглеждах направо дрипльо с кафявия си летен костюм и протритите обувки.

В сянката беше паркиран бял ягуар. Той се плъзна зад волана, а аз седнах до него, като хвърлих багажа си на задната седалка.

— Ама че количка.

— Да. Добра е. — Отправи ми бърз поглед. — Не е моя. На шефа е.

Излезе на магистралата. Беше 10:00 ч. и движението не беше натоварено.

— С какво се занимаваше, след като се уволни? — попита той, докато задминаваше натоварен с каси с портокали камион.

— С нищо. Свикнах с усещането, че вече не съм в армията. Живеех при баща ми. Харчех парите от армията. Сега вече са на свършване. Хвана ме в най-подходящия момент. Следващата седмица смятах да пиша на „Локхийд“, за да ги питам дали нямат някое местенце за мене.

— Не би искал да работиш там, нали?

— Предполагам, че не, но трябва да ям.

Олсън кимна.

— Точно така… с всички ни е същото.

— Изглеждате като човек, който не само има за ядене, но му и остава нещичко.

— Да.

Той насочи ягуара от магистралата по един черен път, който водеше надолу към морето. След като изминахме около стотина ярда, стигнахме до дървената постройка на кафе-бар, чиято веранда гледаше към пясъка и морето. Той паркира.

— Тук можем да поговорим, Джек — рече и излезе от колата.

Последвах го по скърцащите стъпала, които водеха към верандата. Нямаше никакви посетители. Седнахме на една маса, а отвътре се появи момиче и ни се усмихна.

— Какво ще пиеш? — попита Олсън.

— Кола — отвърнах, макар че ми се щеше уиски.

— Две коли.

Момичето се отдалечи.

— Да не си спрял да пиеш, Джек? — попита Олсън. — Спомням си, че го удряше на пиянство доста често.

— Започвам след шест часа.

— Желязно правило. Аз вече не се докосвам до алкохол.

Извади пакет цигари и запалихме. Момичето донесе колите и се оттегли.

— Нямам много време, Джек, така че нека ти обрисувам картината — рече Олсън. — Имам работа за теб… ако я искаш.

— Казахте, че става дума за петнадесет бона. Още не мога да преодолея шока. — Ухилих му се. — Ако някой друг, а не вие, ми бе предложил толкова пари, щях да го помисля за луд, но след като поканата идва от вас, полковник, чувствам се доста развълнуван.

Той отпи от колата си и погледна към плажа.

— Работя за Лейн Есекс — рече и направи пауза.

Зяпнах го учуден. Малко хора не бяха чували за Лейн Есекс. Той беше една от онези колоритни личности като собственика на „Плейбой“ Хефнър, макар че беше много по-богат от него. Есекс притежаваше нощни клубове и хотели във всеки по-голям град в света, имаше казина, строеше жилищни блокове, беше собственик на няколко нефтени находища, както и на голяма част от акциите на детройтската автомобилна индустрия и се говореше, че богатството му възлиза на два милиарда долара.

— Това си го бива! — възкликнах аз. — Лейн Есекс! Искате да кажете, че ми предлагате да работя за него?

— Точно това ми е идеята, Джек, стига да се съгласиш.

— Да се съглася? Та това е страхотно! Лейн Есекс!

— Звучи чудесно, нали? Но ти казвам… трудно ще е. Виж, Джек, да работиш за Есекс е като да си играеш с огъня. — Погледна ме. — На тридесет и шест години съм, а косата ми е побеляла. Защо? Защото работя за Лейн Есекс.

Вгледах се в него и си го спомних такъв, какъвто беше преди тринадесет месеца. Бе остарял с десет години. Резкостта в гласа му бе изчезнала. Очите му сега бяха неспокойни и непрекъснато шареха наоколо. Ръцете му не оставаха на едно място нито за миг. Въртеше чашата си, непрекъснато изтръскваше пепелта от цигарата си, постоянно прокарваше пръсти през посивяващата си коса. Това не беше онзи полковник Бърни Олсън, когото познавах.

— Чак толкова ли е трудно?

— Есекс все повтаря една фраза — отвърна тихо Олсън. — Твърди, че на този свят няма нищо невъзможно. Преди два месеца организира среща с целия си персонал в някаква дяволска зала. Прочете ни лекция, в която основната мисъл беше, че ако искаш да останеш при него, трябва да приемеш невъзможното за възможно. Персоналът му наброява над осемстотин мъже и жени и това е само личният му персонал: хората, които работят в Перъдайс Сити — управители, рекламни агенти, адвокати, счетоводители и така нататък, докато се стигне до тези като мен. Заяви ни, че ако не отговаряме на изискването да приемаме всичко в този свят за възможно, трябва да се обадим на Джексън, неговата дясна ръка, и да напуснем. Никоя от осемстотинте марионетки, включително и аз, не се обърна към Джексън. Така че сега трябва да се подчиняваме на лозунга, че няма нищо невъзможно. — Хвърли фаса си и запали нова цигара. — Ето че стигаме и до теб, Джек. Есекс поръча нов самолет — реактивен, който ще пилотирам аз. Машината е много специална, пригодена за големи конференции, с десет спални кабини и всичко останало — бар, ресторант и така нататък, и така нататък, плюс апартамента на Есекс с кръглото му легло. До времето на доставянето има три месеца, но пистата на Есекс, която използвам за хвърчилото, на което летя в момента, не е достатъчно дълга за новото. Поставена ми е задачата да удължа пистата. Докато върша това, ще трябва и да летя с него докъде ли не из целия дяволски свят. Това изобщо не може да стане, но нали няма нищо невъзможно. — Отпи от колата си. — Така че се сетих за теб. Откривам си картите, Джек. Заплатата ми е четиридесет и пет хиляди годишно. Искам да се погрижиш за пистата и да внимаваш да бъде готова до три месеца, като се брои от днес. Новият самолет ще ни бъде доставен на 1 ноември и смятам да го докарам тук. Предлагам ти петнадесет хиляди от моята заплата. Опитах се да разговарям с Есекс, но той не ще и да чуе. „Това си е твоя грижа, Олсън — отвърна ми. — Не ме интересува как ще го направиш, но гледай да свършиш работата!“ Знам, че не бива да искам от него да ми отпусне помощници. Не е от хората, на които им се нравят подобни разговори. Няма защо да се тревожиш за разноските. Операцията започна, но искам ти да бъдеш там, за да се грижиш работата да не спира.

— Колко трябва да е дължината на допълнителната част от пистата?

— Половин миля е достатъчна.

— Каква е почвата?

— Дяволска. Има гора, хълмове и дори скали.

— Бих искал да й хвърля един поглед.

— Очаквах да го кажеш.

Погледнахме се. Не това беше работата, която се бях надявал да получа. Инстинктивно усетих, че има нещо странно в цялата история.

— И какво ще стане с мен след три месеца, при положение че пистата бъде готова?

— Добър въпрос. — Той повъртя чашата си и погледна към плажа. — Ще имам основание да разговарям с Есекс. Той ще бъде доволен. Мога да го убедя да те назначи отговорник на летището и ще получаваш най-малко тридесет хиляди.