— Може би… Доста самотно е да живееш затворен на това летище. — Леко се размърда в креслото. Една от тежките й гърди едва не излезе от блузата, но тя я прибра навреме. — Отбих се да си побъбря с Тим.

Не го повярвах. Бях сигурен, че тя знаеше, че по това време — беше малко след 16:00 ч. — О’Брайън е на работната площадка.

Отново застанах нащрек. Бях сигурен, че бе чакала мен. Защо ли?

— Нямате късмет. — Отворих горното ляво чекмедже на бюрото. В него имаше дебела черна кожена папка. Извадих я. — Аз също имам да върша работа.

Тя се засмя.

— Гониш ли ме, Джек?

— Ами…

Погледнахме се.

— Ами… какво?

Поколебах се, но тя вече ме бе спечелила.

— Бунгалото ми е точно до това.

— Е, ще отидем ли там?

Отново се поколебах, но жени като нея ми действаха по точно определен начин. Върнах папката обратно в чекмеджето.

— Защо не?

Тя се измъкна от креслото, докато заобикалях бюрото.

— Има нещо в теб…

— Знам, и в теб също има нещо.

Обвих ръце около нея, а тя силно притисна тялото си към моето. Устните й се впиха в моите и езикът й се плъзна в устата ми.

Цялата предпазливост, цялата бдителност изчезнаха от главата ми. Буквално я извлякох от бунгалото на О’Брайън и я замъкнах в моето.

— Страхотен мъж си — каза тя мързеливо.

Любенето, ако можеше да се нарече така, беше свършило и тя лежеше като красива и доволна котка на голямото легло до мен.

Оказа се най-добрата партньорка след малката виетнамка, с която бях спал преди доста време в Сайгон и която бе малко по-страстна, малко по-активна, но не чак кой знае колко.

Пресегнах се да си взема цигара, запалих и се излегнах. Умът ми отново беше нащрек.

— Стана доста неочаквано, не мислиш ли? — рекох, без да я поглеждам.

Тя се засмя.

— Предполагам. Чух, че си пристигнал. Надявах се, че ще ти се иска да правиш любов. Помислих си, че ще дойдеш в бунгалото на Тим или в своето собствено. Аз съм момиче, което се нуждае от това, но — човече! — само какви типове има в този лагер: хора, дето се страхуват и от сенките си. Ще те изчукат толкова, колкото ще си отрежат и гърлата — до такава степен се боят да не загубят работата си.

— Значи ония приказки, че си чакала Тим да си побъбрите, бяха лъжа?

— А ти как мислиш? Представяш ли си момиче като мен да си падне по потен дебелак като него? Нямам нищо против Тим. Всичко си му е наред, но не е моят тип. — Вдигна ръце над главата си и въздъхна доволно. — Надявах се да намеря млада кръв… и я намерих.

Леко се извърнах и я погледнах. Беше красиво, сладострастно, корумпирано същество, но ме вълнуваше.

— Правила ли си го с Олсън?

— С Бърни ли? — Тя поклати глава и лицето й леко помръкна. — Не знаеш ли какво е станало с него? Един куршум го е улучил на онова място. Горкият Бърни, вече не го бива за тая работа.

Това ме потресе. Знаех, че Олсън бе улучен в слабините при изпълнението на последната си задача, но не се бях замислял какво точно можеше да означава. Дали станалото го мъчеше също както страхът, че може да загуби работата си? Господи! Помислих си какво би било, ако това се бе случило на мен!

— Не знаех.

— Той е прекрасен човек — каза Пам. — Говори ми за теб. Смята, че и ти си чудесен. Много ти се възхищава.

— Наистина ли?

— Той има нужда от теб, Джек. Самотен е. Не се разбира с тия типове тук. Непрекъснато ме питаше дали смятам, че ще приемеш тази работа. Страхуваше се, че ще откажеш.

О’кей, добре звучеше, но нещо ми подсказваше, че тя бе репетирала всичко това.

— Не бих отказал на Бърни независимо каква е работата.

Тя вдигна единия си крак и го погледна.

— Е, тук си… това го доказва, нали? — Свали крака си и ми се усмихна.

— Колко ли време обаче ще остана? Тук няма работа за мен, бейби. Тим се грижи за пистата.

— Бърни иска да го наблюдаваш.

— Знам. Каза ми. Само че Тим няма нужда да бъде наблюдаван. — Смачках цигарата си. — За какво още говорихте?

Погледна ме с онзи празен поглед, с който жените те поглеждат, когато нямат намерение да ти отговорят.

— Просто искаше да си с него. Това е.

— По всичко личи, че ти има доверие.

— Така е. Има периоди, в които не лети. Есекс не е непрекъснато във въздуха. Излизаме заедно. Той не харесва Джейн. Самотен е.

— Нали не искаш да кажеш, че ми предлага да ми плаща от собствения си джоб само защото се нуждае от компанията ми?

— Но е точно така, Джек. Надявам се, че ще се съгласиш.

— Мисля, че ще е по-добре да разговарям с него.

— Направи го.

— Струва ми се, че се бои да не изгуби работата си.

— С всички е така. Трудно е човек да се разбере с Есекс, както и с мисис Есекс.

— Значи има и мисис Есекс?

Пам сбръчка нослето си.

— Късметлия си, че те наема Бърни. Да, има мисис Есекс… скъпата Виктория. Надявам се никога да не се сблъскаш с нея. Тя е мерило за съвършената кучка на този свят. Всички се ужасяват от нея.

— Чак толкова ли е зле?

— Да. Веднъж само да сбъркаш и мисис Есекс ти показва вратата. Върти съпруга си на малкия си пръст. Вярно, Есекс е самонадеяно копеле, но поне има защо да си вири носа. А Виктория! Тя е кръгла нула: само едно хубаво лице и тяло, разглезена кучка, която вади душицата на всички, които работят при Есекс.

— Звучи ми чудесно.

— Точно така. — Пам се изсмя. — Стой настрана от нея. Какво ще правиш довечера? Искаш ли да ме заведеш на вечеря? Имам мини остин. Можем да отидем в някой ресторант за морска храна в града. Падаш ли си?

— Добре — отвърнах. — Сега изнеси хубавото си тяло оттук. Имам да върша работа.

— Не и първия ден, Джек. Това винаги е фатално. — И тя обви ръце около мен.

Ресторант „Леспадон“, чиято обстановка беше откровена кражба на парижкия „Риц“, се намираше на пристанището. Ята изрисувани риби и няколко рибарски мрежи украсяваха стените. Осветените с електрически свещи маси бяха разположени достатъчно далеч една от друга, за да могат хората да си споделят тайни, без да се страхуват, че някой ще подслуша разговора им.

Пам беше облечена с една от онези дълги рокли, които стигат до петите, прихваната в кръста със сребърен колан със змийска глава. Изглеждаше страхотно. Метр д’отелът се втурна към нея, усмихвайки се широко с една от онези дружелюбни усмивки, които хората като него пазеха само за своите любимци. Тя му каза нещо, което не чух, и с махване на ръката той ни поведе към една маса за двама в дъното на ресторанта с разкошни плюшени столове и с изглед към цялото заведение.

— За мен е удоволствие, мис Озбърн — рече той, издърпвайки за нея стол. — Шампанско? — Мене дори не погледна.

Тя седна и му се усмихна.

— Чудесно, Хенри.

— Мога ли да се погрижа за вечерята ви? — Беше се привел към нея и долавях мириса на афтършейва му.

— Дайте менюто — рекох — и уиски с лед за мен.

Главата му бавно се завъртя и той ме погледна. Очите му се плъзнаха по малко износения ми летен костюм и в погледа му се появи болезнено изражение, което ми каза така, както нищо друго не би могло, че съм господин Никой.

— Нека оставим това на Хенри — рече твърдо Пам. — Той си знае работата.

Изкуших се да направя скандал, но разкошната обстановка в ресторанта и враждебното изражение на този дебел мъж ме изплашиха. Предадох се.

— Добре… Да го оставим на Хенри.

Последва пауза, после Хенри се отдалечи, за да посрещне една група от шестима клиенти.

— И с него ли се чукаш? — попитах.

Тя се изкиска.

— Само веднъж, но все още му държи влага. Това е единственият ресторант в този град, където ям безплатно… а това включва и теб.

Отдъхнах си. От обстановката си бях направил извода, че парите няма да ми стигнат, за да уредя сметката. Погледнах я не без възхищение.