— Блокирах пътя. Следващият камион ще трябва да спре. Ще се качим на него.

— Любопитна ще е физиономията, която ще направи шофьорът, когато ни види. — Вики се изкиска пресилено. — Помогни ми да стана.

— Стой там и си почивай.

Тя вдигна поглед към мен.

— Бива си те — рече. — Нямаше да оцелея без тебе. Направих й знак с ръка.

— Задава се камион. — Вдигнах я на крака. — Можеш ли да стоиш?

— Да. — Тя ме бутна настрана и закуцука към края на тревата.

Камионът се появи пред погледите ни, като се движеше бързо. Шофьорът забеляза запречилия пътя клон и натисна спирачките. Изсвистяха гуми и камионът спря.

Шофьорът — строен мъж на средна възраст с килнато назад опърпано сомбреро и с мръсни бели дрехи, изскочи от кабината.

Когато започна да издърпва клона от пътя, понечих да тръгна към него, но Вики ме спря.

— Аз ще се оправя с него. Гледай да не види автомата.

Преди да успея да я спра, тя закуцука по пътя. Мексиканецът я зяпна, после тя заговори свободно на испански и аз разбрах защо бе предпочела да отиде вместо мен.

Той стоеше, слушаше, после кимна, а накрая се усмихна. Тя се обърна и ми махна. Поколебах се само миг, после изоставих томпсъна и излязох на пътя. Мексиканецът опули очи, кимна и погледна към Вики сякаш за потвърждение, след което започна да изтегля клона от пътя.

— Казах му, че сме се загубили в джунглата — измърмори бързо Вики. — Той отива в Сисал. Няма нищо против да ни закара.

Помогнах на мексиканеца да махне клона, после всички се качихме в кабината. Тя седна до него и докато той караше, си говореха на испански.

След около двадесет минути чух над нас хеликоптер и съжалих, че съм оставил томпсъна, но знаех, че щях да изкарам акъла на мексиканеца, ако беше видял автомата. Хеликоптерът отмина.

Вики се обърна към мен.

— Той има плантация за кафе — рече тя. — Ще ни закара там. Има и телефон.

Облегнах се назад и се загледах в черния път, който се виеше пред нас. Мексиканецът, като се наклони напред и се тупна в гърдите, ми съобщи, че името му е Педро, след което продължи да говори с Вики.

Възхитих се на духа й да поддържа разговор с този мъж, знаейки, че е изтощена до краен предел, но очевидно тя черпеше отнякъде скрити сили, за да омайва Педро.

След още двадесет минути камионът сви от пътя и се затръска по тясна пътека, която водеше към кафеена плантация. Педро спря пред дълга и тясна сграда с тънък покрив. Виждах неколцината индианци, които работеха в плантацията. Едно равно парче земя точно пред сградата беше покрито със сурови зърна кафе. Двама индианци ги разбъркваха с гребла.

От сградата излезе дебела усмихната мексиканка.

— Мария — обясни Педро, и тръгна към нея, като занарежда бързо на испански.

Полуизнесох, полуизвлякох Вики от кабината на камиона. Веднага щом краката й докоснаха земята, тя изкрещя пронизително и аз я вдигнах на ръце.

Мексиканката се втурна към нас, махайки с ръце и викайки на испански. Педро посочи към къщата и аз отнесох Вики вътре. Следвайки мексиканеца, я внесох в малка чиста стая и я сложих на леглото.

Мария ме избута навън и затвори вратата.

Педро ме заведе, грейнал от щастие, в друга стая.

Направих знак, че искам да се измия.

Той кимна, махна ми и аз го последвах в примитивна баня.

Едва след като бях сменил водата във ваната два пъти и сега лежах в чиста хладка вода, се замислих за непосредственото си бъдеще.

Ако Вики успееше да разкаже правдоподобно историята, че сме паднали в морето, че аз съм я спасил, а Бърни, Хари и самолетът са изчезнали завинаги, щях да съм в безопасност. Но щеше ли да успее?

Щеше да има разследване, ловците на сензации щяха да ни преследват, натискът щеше да е нетърпим. И все пак, като помислих, реших, че Вики може да ме измъкне, като накара Лейн Есекс да намали натиска.

Ами Орзоко? Не можеше да се размине без революционната му намеса. Тъй като бях регистрирал „Блу Рибън Еър Текси Сървис“, можех да му прехвърля милион и половина долара. Като го сторех, вероятно щях да се отърва от него.

За кого още трябваше да се безпокоя? Кендрик? Ако ме наклепаше, можех и аз да го наклепам. Уес Джексън? Докато Вики стоеше зад мен и Джексън не беше опасен.

Единствената слабост, която виждах, беше, че с Вики трябваше да се закълнем, че самолетът се е разбил в морето. Трябваше да го направим, за да потвърдим казаното от Хари по радиовръзката, но какво щеше да стане, ако откриеха самолета в джунглата? Замислих се за това. Бях абсолютно сигурен, че кондорът беше паднал на около двадесет мили от лагера на Орзоко. Ако беше разумен, щеше да накара хората си да разглобят самолета и да унищожат онова, което беше останало. Трябваше да рискувам в това отношение.

Когато излязох от ваната и започнах да се суша, вече се бях самоубедил, че бъдещето ми не изглежда толкова лошо. Тридесет хиляди годишно, постоянна работа, плюс Вики… не, никак не беше лошо.

Но всичко зависеше от нея.

Трябваше да се досетя, че ще се справи. Веднага щом се обади по телефона, властта на Лейн Есекс се задейства.

След три часа един хеликоптер ни отведе до летището в Мерида. След само още половин час самолетът на Есекс се приземи и ни откара обратно в Перъдайс Сити. Самолета управляваше едър усмихнат мъж, който ми каза, че се нарича Хенеси и е новият пилот на Есекс. Спомних си думите на бедния Олсън, че пилоти се намират под път и над път.

Ловците на новини и телевизионните камери ни чакаха стълпени наоколо, когато се приземихме. Уес Джексън беше на летището, имаше и линейка и лекар, които отведоха мисис Есекс.

Така че останахме само с Джексън.

— Сигурно имате нужда от почивка — рече той и ми показа ситните си зъби, въобразявайки си, че се усмихва, — но преди да си починете, имам няколко въпроса.

Дръпнах мръсните си ръкави и му показах подутините, причинени от ухапванията на насекомите.

— Имам нужда от лекарска помощ — казах. — Въпросите ще трябва да почакат.

Един лекар пое грижата за мен. Искаше да ме сложи на носилка, но аз отказах. Отидох с него до колата му, а Уес Джексън остана под горещото слънце, гледайки след мен като акула, захапала сочно краче и след това изпуснала жертвата си.

Закараха ме в клиниката на Есекс. При мен дойде хубава сестра, която ми говореше с приглушен глас. Усещах влиянието на властта на мисис Есекс върху нея. Дори да бях президент на Съединените щати, едва ли щяха да се отнесат към мен с по-голямо уважение.

Но разбира се това не можеше да продължи дълго. Щом ухапванията ми бяха обработени — някои от тях се оказаха гнойни — щом ме нахраниха и си починах, Уес Джексън пристигна. Не ми донесе нито парниково грозде, нито цветя, а вместо това доведе мъж с продълговато лице и остри черти, когото ми представи като Хенри Лукас, авиоексперт от застрахователната компания, където беше застрахован кондорът.

Бях имал време да обмисля версията си и бях подготвен за посещението им.

Седях в едно кресло до отворения прозорец, който гледаше към пристанището за яхти на Перъдайс Сити. Джексън и Лукас си придърпаха столове и Джексън ме попита как съм.

Отвърнах му, че се оправям.

— Мистър Крейн, имаме нужда от възможно най-обширна информация за катастрофата — продължи Джексън. — Какво се случи? Не бързайте: разкажете ни всичко от самото начало.

— Бих искал и аз да зная — рекох с каменно лице. — Всичко стана толкова неочаквано.

Лукас се обади със студен глас:

— Вие сте авиоинженер. Нали не греша?

Кимнах.

— И не знаете какво е станало?

— Звучи глупаво, нали? Но това е истината. Бях в кухнята и приготвях нещо за хапване, когато полетяхме надолу. До този момент всичко работеше добре. Бях отхвърлен от мястото си, главата ми се удари в отворената врата на хладилника и загубих съзнание.

Последва дълга пауза, през която двамата ме гледаха и аз също ги гледах.