Кимнах.

— Че на кого не би му харесало.

Тя тръсна пепел на килима.

— Прекарах пет дни в хотел „Континентал“ в Мерида. — Погледна ме със студените си като камък зелени очи. — Можеха да бъдат скучни, самотни дни, но се случи така, че Хуан се погрижи за мен.

— Ти си момиче, което винаги си намира приятели.

— Хайде, Джек! Не ме слушаш: Хуан Олестрия. Помниш ли? Той работи — работеше — за Орзоко. Сега спомни ли си?

Мислите ми полетяха към високия, слаб мъж с гъста, въздълга коса и лукавостта на змия, а сърцето ми пропусна един удар.

— Хуан беше много мил с мен — продължи Пам. — Сега сме заедно: отседнали сме в „Хилтън“. Той сметна, че ще е много по-тактично, ако първо аз дойда, а после и той разговаря с теб. — Устните й се разтвориха в нещо, което можеше да се приеме за усмивка. — Хуан е много тактичен.

Писна ми да си играем на котка и мишка. Видях, че ме е притиснала в ъгъла. Благодарях се, че не бях направил глупостта да я убия. Олестрия беше много по-опасен от нея.

— Хайде да пропуснем празните приказки — рекох. — Да бъдем делови. Какво искаш?

Тя извади от чантата си един плик и го запрати в скута ми.

— Хвърли един поглед, Джек.

В плика имаше четири хубави снимки на катастрофиралия кондор, както лежеше в джунглата. Не можеше да има грешка. Името и номерът на самолета ясно се виждаха на корпуса. Четвъртата снимка ме накара да замръзна. На нея се виждаше мъртвото тяло на Ърскин с обвита като с кървав ореол глава.

— Просто в случай, че не си разбрал смисъла на тази снимка — каза Пам, — а съм сигурна, че си го разбрал, той е: какво прави Хари извън пилотската кабина в момента на катастрофата?

Сложих снимките на масата.

— Какво друго? — попитах и запалих цигара. Учудих се, че ръцете ми не трепереха.

— Това не е ли достатъчно? — Тя вдигна веждите си подигравателно.

— Можеш да си навлечеш неприятности. И ти участваше в отвличането.

— Докажи го. Аз бях гаджето на Бърни. Той ми нареди да го чакам в Мерида. Нямах представа какво сте замислили вие тримата. Хуан ще съобщи на застрахователната компания, ако се наложи да го прави.

— О’кей. Какъв е откупът?

— Петстотин хиляди долара. Моят дял от парите на Бърни.

Не можех да повярвам. Втренчих се в нея и казах:

— О, я хайде!

— Чуй ме, Джек.

— И откъде си въобразяваш, че ще намеря толкова много пари?

— От кучката на Есекс, откъде другаде?

— Ти си луда! Ще ми даде такава сума толкова, колкото ще отида на Луната.

Пам се усмихна с омразната си победоносна усмивка.

— Ще ти даде. — Извади друга снимка от чантата си. — Не бих се сетила за това, но Хуан се сети. Уреди един частен детектив да те следи, откакто се върна тук. — Хвърли снимката в скута ми. — Петстотин хиляди не са нищо за нея. Ще ги плати, за да не стигне тази снимка до мистър Лейн Есекс.

Погледнах снимката. Не нея бях аз пред бунгалото, до новия кадилак, в момента, когато подавах багажа си на Сам.

Тя остави след себе си аромата на евтин парфюм и петте проклети снимки. Точно преди да си тръгне ми каза, че Олестрия ще се свърже с мен.

— Оттук нататък той ще се занимава със споразумението ни, Джек. Няма да чакаме дълго. Виж се с кучката и уреди нещата.

Запитах се как щеше да реагира Вики. Бях загинал. Това го знаех, но дали щях да мога да изкарам нея от тази каша? Ако лоялността на Сам издържеше на натиск, тази снимка, на която пристигах в бунгалото, нямаше да е чак толкова опасна. Вики можеше да обясни на Есекс, че ми е дала бунгалото си, докато съм бил в отпуска, и че тя дори не се е доближавала до него. След като помислих известно време, осъзнах, че това бяха само празни мечти. Сигурно бе казала на Есекс, че отива в бунгалото, а бях сигурен още, че Сам нямаше да издържи на кръстосания разпит на Есекс.

Е, какво трябваше да се направи тогава?

Сложих снимките обратно в плика, а плика — в джоба на сакото си. Запалих цигара, опитвайки се да намеря изход. Първата ми мисъл беше някак да хвана Пам и Олестрия в капан и да ги убия, но това също беше празна мечта. Олестрия не беше глупак. Сигурно бе взел предпазни мерки, като бе оставил други снимки на някой адвокат с инструкции: В случай, че умра… Ако Пам бе предприела това сама, бях сигурен, че можех да я хвана и да я убия, но не и Олестрия.

Отново си помислих за Вики. Губех си времето, като се опитвах да намеря изход. Трябваше да обсъдя положението с нея и потръпнах при мисълта как щеше да избухне. Ако ме забъркаш в това, ще съжалиш, че си жив! Сега, тъй като си беше паднала по мен, се беше забъркала. И тъй като не искаше да ме предаде, бе излъгала за катастрофата не само Есекс, но и хората от застрахователната компания.

Погледнах часовника си. Беше 14:45 ч.

Овладях нервите си, излязох от апартамента и подкарах към бунгалото. Това беше пътуване, което щях да помня до края на дните си. Колкото повече приближавах бунгалото, толкова страхът ми ставаше по-голям. Вече я бях виждал разгневена и потръпнах при мисълта как щеше да реагира, след като разбереше до каква степен се е замесила в тази история.

Помислих си и за годините, които щях да прекарам зад решетките. Не можех да се надявам на по-малко от петнадесет преди да изляза навън. Дотогава щях вече да съм на средна възраст и нямаше да ме бива за нищо. Много по-късно се сетих и за баща си. Това щеше да го убие: бях сигурен.

Спрях пред бунгалото и Сам отвори усмихнат вратата.

Влязох вътре, като оставих на него да скрие кадилака в един от гаражите.

Вики лежеше на дивана с брой на „Вог“ в ръце. Застанах на прага и я погледнах. Тя остави списанието и ми се усмихна.

— Здрасти, Джек! — Изсмя се. — Много мило, че подрани. — Потупа дивана. — Ела и ме целуни.

Влязох в стаята и затворих вратата. Не се приближих до нея, а останах неподвижен с опрени на вратата рамене.

Тя вдигна вежди.

— Хайде, Джек! Не бива да ме приемаш на сериозно. Бях полудяла. Уреди ли нещата?

— Можеш отново да полудееш — рекох. Извадих плика от джоба си и го хвърлих в скута й.

Теменужените й очи станаха сурови. Сексапилната й гладна усмивка изчезна като юмрук, който отново става просто ръка.

— Какво е това?

— Погледни.

Тя се втренчи в плика, но не го докосна.

— Какво е това?

Отидох до дивана, взех плика, извадих петте снимки и ги разстлах в скута й.

Тя ги погледна, после бавно вдигна всяка една от тях и я разгледа внимателно. Накрая стигна до онази, на която бяхме аз и Сам. Гледа я доста дълго, после събра снимките и ми ги подаде.

— Колко?

Като се изключи това, че лицето й беше твърдо като камък и бе пребледняло, а очите й блестяха, беше невероятно спокойна. По надигането на гърдите й под блузата разбирах, че дишането й е равномерно, а това означаваше, че и сърцето й биеше равномерно и пулсът й беше нормален.

— Петстотин хиляди… половин милион.

Тя погледна нагоре към мен.

— Ти си скъп любовник.

Не отвърнах нищо.

— Е, няма защо да правиш физиономия, сякаш е дошъл краят на света. Седни там. — Тя посочи един стол наблизо. — Разкажи ми за това.

Седнах.

Тя лежеше неподвижна и гледаше ръцете си, докато й разправях за Пам и Олестрия.

— Те, разбира се, няма да приключат само с половин милион — рече тя, сякаш на себе си. — Ще им платя и по-късно отново ще се появят: изнудвачите винаги правят така. — Вдигна очи и ме погледна. — Ти уби Ърскин. Можеш ли да убиеш и тях?

— Да, но това няма да реши проблема. Олестрия вероятно е взел предпазни мерки.

Тя кимна.

— Алтернативата е да отида при съпруга си и да му призная, че съм се държала глупаво и се надявам да се отнесе благосклонно към мен. — Отново прозвуча така, сякаш говореше на себе си.

— Можеш да го направиш — отвърнах нервно.

Тя се втренчи в мен.