Олсън седеше и отпиваше от чаша кафе. Махна ми и аз се присъединих към него. Момичето излезе и ми се усмихна.

— Кафе.

— Е, Джек, както изглежда, добре се забавляваш — подхвана Олсън, когато момичето се отдалечи. — Също така ми се струва, че си забравил армията по-бързо, отколкото си представях.

Момичето се върна с кафето и отново се отдалечи.

— Какво ще рече това?

— Забравил си какво означава да се подчиняваш на заповеди — Гласът му прозвуча рязко и това ме подразни.

— Ти самият каза, че вече не сме в армията. Виж какво, Бърни, нямам намерение да се извинявам. Ти ме докара тук заради някаква измислена работа. Не ми се довери. Така че аз играх, както се нареждаха картите. Ако не ти харесва как съм играл, една дума от твоя страна и аз ще се махна оттук.

Опита се да ме погледне право в очите, но не успя и отмести поглед. Виждах, че се поти.

— Е, може би нищо фатално не се е случило, но исках да не ставаш център на вниманието. От онова, което чувам, си в добри отношения с мисис Есекс. — Той разбърка кафето си, без да ме погледне. — Може би това е хубаво. Чух, че си бил в къщата й тази сутрин.

— Агентите ти работят добре.

Той се усмихна пресилено.

— Внимавай да не се препънеш, Джек. Тази операция е твърде важна. Разчитам на теб. Имам нужда от помощта ти.

— Виж, Бърни, дотук не направи нещата, както трябва. Защо, по дяволите, не ми каза веднага какво си намислил, вместо да ми пробутваш тия лайна за строежа на пистата? Ако го беше направил, нямаше да стане тази грешка.

— Не можех. Кендрик настояваше да те види, преди да се присъединиш към нас. Той си е такъв… и на майка си не би повярвал. После трябваше да отведа шефа до Ню Йорк: това беше неочаквано.

— Кендрик? Онзи дебел педал? Каква е неговата роля?

— Той финансира операцията.

Запалих цигара.

— О’кей, Бърни, какво ще кажеш да изплюеш камъчето.

Той повъртя лъжичката в ръка, остави я, после пак я взе и потропа с нея по чашката.

— Добре. — Последва пауза, после продължи: — Помниш ли последната ми мисия в Сайгон? Помниш ли, че бомбардираха летището и колибата ти бе разрушена?

Зяпнах го.

— Какво общо има това с операцията?

— Много. Помниш ли, че ти казах да се пренесеш при мен? — Бърни остави лъжичката, бутна наполовина изпитото кафе настрани и после отново го придърпа към себе си. — Помниш ли, че аз спях на леглото, а ти — на дивана?

— Помня.

Настъпи дълга пауза, после Бърни рече тихо:

— Ти говореше в съня си, Джек. Трима възрастни служители в обменни бюра. Никога няма да забравя онази нощ, когато те слушах да мърмориш. После, когато ми се прииска да получа много пари и измислих този план, за да постигна целта си, осъзнах, че ми трябва човек от висока класа и се сетих за теб. — Той остави лъжичката и ме погледна право в очите. — Реших, че щом си могъл да убиеш трима старци за около 5000 долара, ще направиш много повече за четвърт милион. — Прокара ръка по изпотеното си лице и след това попита: — Прав ли съм?

Отпих от кафето.

— Зависи, Бърни. Четвърт милион е хубава сума, но в Сайгон не поемах кой знае какъв риск… Какъв ще е той тук?

— Не особено голям. Това е най-малкият проблем. Точно в този момент проблемът си ми ти. Мога да разбера онова, което направи там. Виетнамците не означаваха нищо за никого от нас. Да убиеш възрастен виетнамец във военна обстановка е нещо, което мога да приема, но това тук… Ако се провалим, можеш да влезеш на топло за доста дълго, както и аз. Дотук не виждам начин да се провалим. Мислил съм дълго и предполагам, че имаме 95 процента шанс да ни се размине.

— Мога да се съглася с пет процента риск — рекох.

— Да. — Той взе лъжицата и отново започна да я върти в ръцете си. — Онова, което искам да знам, Джек, е как се отнасяш към това предложение.

— Какво ще кажеш да ми разясниш за какво става дума. После ще ти отговоря.

Той поклати глава.

— Не мога да го направя, освен ако не ми потвърдиш, че се включваш. Ако ти разкрия какъв е планът и ти се откажеш… Какво ще стане с нас? Погледнах го втренчено.

— Това ми говори, че не ми вярваш, че ще си държа устата затворена.

Той погледна настрани.

— Не съм сам. Или четвърт милионът те убеждава да се включиш в играта, без да ти откривам за какво става дума, или край.

— Не ми говореше така в Сайгон. Няма да се хвърля в нищо слепешком. Или ми вярваш, или не. Това е последната ми дума.

Гледахме се известно време, после той изведнъж ми се усмихна и това ми се отрази добре. По същия начин ми се бе усмихвал всеки път преди да тръгне да бомбардира.

— Извинявай, Джек. О’кей… ето какво ще направим. Ако решиш да не се включваш, ще ти дам три хиляди долара и ти ще се прибереш вкъщи и ще забравиш… Става ли?

— Става.

— Вече година работя при Есекс. До гуша ми дойде и от него, и от жена му. В тая работа няма бъдеще. Службата при тях ме състари. Няма защо да ти го казвам, ти сам го знаеш. Пилоти има, колкото щеш. Есекс може да ме замени ей така. — Той щракна с пръсти. — И аз се замислих. — Загледа се през песъчливия път към плажа в далечината. — Сега стигаме до Пам. Когато започнах работа на летището, тя беше заместник-стюардеса. Може би ще ти е трудно да разбереш. Ние си допадаме. Тя обаче не може да направи нищо срещу свръхсексуалността си. Аз не мога да й помогна, но ние наистина означаваме нещо един за друг. Когато трябва да го направи, просто си затварям очите. — Той извади кърпата си и избърса изпотените си ръце. — Една вечер бяхме излезли и вечеряхме в „Леспадон“, където тя има кредит, и ме запозна с Клод Кендрик. Ти вече си се срещнал с него. Кендрик не само притежава доходна художествена галерия, но също така е и най-големият укривател на крадени вещи по крайбрежието. Занимава се с всичко, което може да бъде продадено, без значение какво. Докато пиехме кафето, започнах да говоря за новия самолет на Есекс. Той е голяма работа, Джек. Ще излезе около десет милиона долара. Той е…

— Ей! Чакай малко! — Погледнах го втренчено. — Десет милиона ли каза?

— Точно така.

— Не го вярвам. Можеш да купиш „Вайкаунт“ за два и половина. Десет! Сигурен ли си?

— Това е уникален самолет, Джек. Няма втори в света. Експертите на Есекс са работили върху него четири години. Есекс е хвърлил куп пари, за да стане, какъвто трябва. Това не е масова продукция. Като ролс-ройс е: нищо, освен най-хубавото. Сега няма да навлизам в подробности. Вероятно ще го видиш сам. Две седмици след срещата ми с Кендрик Пам ми съобщи, че той иска пак да се видим. Срещнахме се и той ми каза, че имал клиент, който щял да купи самолета, ако го откарам до Юкатан. Моят дял щял да бъде един милион. Рекох му, че е луд. Той ми отвърна, че работата не е спешна и че иска да си помисля. Така че започнах да мисля. Самолетът нямаше да е готов за изпитателни полети още три месеца. Колкото повече мислех, толкова повече се убеждавах, че може да бъде направено. — Той вдигна очи и ме погледна. — Ще имам нужда от подходящ екипаж. Вторият пилот е съгласен, имам и Пам, трябва ми механик — ти. Дотук как ти се струва?

Запалих цигара и се замислих.

— Това е идея. Може ли да поразсъждавам и да ти кажа лошите страни?

— Точно това искам.

— О’кей. Имаш самолет за десет милиона долара. Нека сега не се безпокоим за това, как ще бъде откраднат. Първо да погледнем финансовата страна. Ти получаваш милион, аз — четвърт. Пам получава нещо и вторият пилото — също.

— Точно така.

— Кендрик го продава за пет милиона. Това е половината цена. Той не поема никакви рискове и прибира три милиончета в джоба си. Мислиш ли, че е добро предложение?

Бърни се раздвижи неспокойно.

— Ти току-що рече, че четвърт милион е добра сума.

— Това не е отговор на въпроса ми.

— Не знам колко ще вземе Кендрик: може да е много по-малко от пет милиона.

Поклатих глава.

— Не. Аз го видях: той е истинска акула. Вероятно ще получи седем. Той те мами.