— Не и от наша страна. Парите готови ли са? Милион и половина?

— Ще са готови до края на седмицата.

— Ще ти дам инструкции къде да ги пратиш. Променихме идеите си за плащането. Ще открием компания в Мексико. По-късно ще те запозная с подробностите.

Той ми смигна.

— Колко умно да се открие компания.

— Да. — Отново го погледнах втренчено. — Самолетът няма да излети, преди да получим аванса.

— Разбрах. — Направи пауза и додаде: — Ако имаш нужда от стабилен адвокат в Мексико…

Отрязах го.

— Аз ще се погрижа за това. Е, до скоро. — И си тръгнах.

Отидох до „Флорида Еърлайнс“ и си запазих място за полета до Мексико Сити в 10:00 ч. на 6 септември, а след това, тъй като нямаше какво друго да правя, подкарах към плажа и прекарах остатъка от следобеда, омайвайки с приказки едно маце, което имаше тяло на звезда от „Плейбой“ и кух като дупка в стената мозък. И все пак ми беше забавно с нея, а когато слънцето започна да залязва, тя ми обяви, че трябва да се прибира вкъщи, за да приготви вечерята за съпруга си. Разделихме се като приятели.

Реших, че ще поканя Тим за едно последно напиване, но го заварих вече да си събира багажа. Извини ми се, че няма да дойде с мен.

— Тръгвам, щом пукне изгревът, Джек — обясни ми. — Чака ме сериозна работа в Родезия.

— Вие, строителите на писти, наистина се оправяте добре. — Пихме по едно питие заедно, казахме си довиждане и аз го оставих. Не ми се искаше да излизам сам в града, така че отидох в ресторанта, хапнах лека вечеря и се върнах в бунгалото си. Включих телевизора.

Около 22:00 ч. телефонът иззвъня. Вдигнах слушалката и чух женски глас да казва: „Мистър Крейн?“

По гърба ми премина тръпка. Нямаше нужда да ми обяснява кой се обажда. Мисис Есекс имаше много специфичен глас. Щом веднъж го чуеш, не можеш да го забравиш.

— Здрасти — рекох.

— Ще бъда в бунгалото си от 24 септември за пет дни — рече тя. — Поканен си. — И затвори.

Оставих слушалката, запалих цигара, загасих телевизора и се отпуснах в едно кресло. Откакто бяхме прекарали известно време в леглото заедно, рядко излизаше от ума ми. Все се чудех дали страстната ни авантюра е минала и заминала: сега разбрах, че не беше. Пет дни и бях поканен! Пет дни сам с нея в закътаното й бунгало! Трябваше да чакам осемнадесет дни! Поех си дълбоко въздух. Тази нощ не спах кой знае колко дълго.

Следващия следобед взех паспортите. Кендрик го нямаше, но Де Марни свърши работата. Моят паспорт беше хубав. Сега се казвах Джек Нортън. Проверих останалите: всички бяха хубави като моя.

— Доволен ли си? — попита Де Марни.

— Разбира се. Предай най-топлите ми чувства на Дебелака — казах и си тръгнах.

Баща ми ме посрещна на гарата. Изглеждаше по-висок, по-тънък и по-стар.

Стиснахме си ръцете и се отправихме към раздрънкания му шевролет.

— Как върви, Джек? — попита той, докато се отдалечавахме от малката гара и карахме към къщата му.

— Доста добре, татко. Как вървят нещата при теб?

— Както обикновено. Човек не очаква много, когато е достигнал до моята възраст. И все пак банката върви добре. Тази седмица се откриха четири нови сметки.

Ама че триумф! — рекох си и мислите ми се насочиха към милиона и четвърт, които скоро щях да притежавам.

— Чудесно, татко.

— Е, не е зле. Купил съм хубав стек за вечеря. Добре ли се храниш, синко?

— Да.

— Изглеждаш във форма.

— Точно така е.

Настъпи продължително мълчание. Гледах улиците, малките магазинчета, обикновените хора. Някои от тях махнаха за поздрав на стареца ми. Вече започнах да съжалявам, че съм се върнал, но трябваше да го направя. Това беше последният път, когато щях да го видя. След тридесет дни щях да съм мъртъв за него и трябваше да остана мъртъв, ако исках да си запазя всичките онези пари.

Когато стигнахме у дома, отидох в малката си, мизерна спалня — какъв контраст с луксозното ми жилище на летището на Есекс! — и си разопаковах багажа. После слязох в дневната. Баща ми извади бутилка „Къти Сарк“.

— Хайде, Джек. Направи си едно питие — рече той. — За мен не. Уискито, както изглежда, вече не ми се отразява добре.

Погледнах го изпитателно.

— Добре ли си, татко?

Той ми се усмихна мило.

— На шестдесет и девет съм. За възрастта ми, както се казва, съм добре. Приготви си питието и ела да седнеш.

— Кога смяташ да се пенсионираш?

— В банката ми говориха за това, но аз им казах, че искам да продължа. Моите клиенти не желаят да се оттеглям, така че се реши да продължа, докато ми се наложи да спра. — Той отново се усмихна. — Все още не искам да го правя.

Приготвих си силно уиски с вода, намерих лед и след това отидох да седна при него.

— Разкажи ми с какво се занимаваше — рече той.

Нямах намерение да го правя, но му казах, че сега работя за Лейн Есекс, че съм на заплата при него, че се очаква нов самолет и че аз ще отговарям за изправността му.

— Лейн Есекс? — Старчето ми изглеждаше впечатлено. — Умен човек… сигурно има милиард. Говори се, че не е подбирал пътищата, по които е печелил парите си. — Вдигна рамене. — Предполагам, че никой не може да натрупа толкова пари, ако подбира пътищата. — Погледна ме тъжно. — Значи се установяваш в Перъдайс Сити? Няма да те виждам често.

— О, хайде, татко! Надявам се да прекараш отпуската си при мен. Както и да е, аз поне ще идвам тук през отпуските си. — Мразех се, че му говоря така, защото знаех, че след две седмици ще се сбогувам с него завинаги.

— Гладен ли си, синко? — Той се надигна тежко от стола си. — Мислиш ли, че ще е добре да ядем стека с пържен лук? — Погледна ме с надежда. — Купих малко.

— Да, разбира се.

— Остави го на мен. — Той тръгна към кухнята, спря и попита: — Запозна ли се с мисис Есекс, Джек?

Замръзнах.

— Запознах се.

— Чух, че била много красива жена. Видях нейна снимка в едно списание, но снимките могат да те излъжат… Наистина ли е красива?

— Може да се каже. Да, красива е.

Той кимна и влезе в кухнята. Допих уискито си, запалих цигара и се замислих за последната седмица.

Бях отишъл в Мексико Сити и бях отседнал в малък хотел, който гледаше към парка „Аламеда“. Бях отишъл в Националната банка на Мексико и се бях представил като Джек Нортън. Казах на управителя, че искам да открия компания с начален капитал от милион и половина долара. От този момент нататък всичко тръгна като по вода. Той извади формуляри и ги попълни вместо мен. Рече, че няма да има проблеми. Дадох му новото име на Бърни като президент на компанията и му се представих като мениджъра й. Добавих и новите имена на Ърскин и Пам, като му казах, че са директори. Прекарах половин час, подписвайки формуляри, а той ме увери, че до края на седмицата „Блу Рибън Еър Текси Сървис“ ще бъде регистрирана като рентабилно предприятие. Аз пък го уверих, че парите ще бъдат преведени на името на компанията горе-долу по същото време. Стиснахме си ръцете и си тръгнах.

Толкова просто беше. Чуждестранните пари, особено доларите, бяха точно онова, от което имаше нужда мексиканската икономика.

И ето ме сега, преодолял това препятствие, в малката, невзрачна къщичка на баща ми. Изядохме стековете, които бяха хубави, побъбрихме още малко и после си легнахме.

Това беше първият ден. Не знам как изтърпях следващите седем, но някак си успях заради баща си. Той беше в банката по цял ден, така че оставах сам. Разхождах се наоколо, срещах се с момичета, но след мисис Виктория Есекс те ми се струваха толкова ужасни, толкова тъпи и толкова дяволски скучни, че престанах да излизам. Стоях си вкъщи, гледах телевизия, пушех и броях часовете до 24 септември.

На 23 септември предложих на баща ми да излезем вечерта за прощална вечеря.

— Мога да ти сготвя нещо, Джек — рече той, — но ако искаш, да излезем…

— А ти не искаш ли? Хващам се на бас, че не си ходил на ресторант, откакто мама почина.