— Мисис Есекс ще отиде ли с него?

— Да. — Погледна ме остро. — Защо е този интерес?

— Искам да знам къде ще бъде всеки. А Пам?

— Летището се затваря за четири седмици. Всички, освен Хари, Джейн и мен излизат в отпуска. Пам ще отиде при омъжената си сестра, докато не светне зелената лампичка, после ще замине за Мерида и ще ни чака.

— Значи имаме четири седмици?

— Точно така. Говорих с Джексън за това. Казах му, че имам нужда от теб, за да се грижиш за кондора. Той пък разговаря с мистър Есекс и въпросът е уреден. От днес си на заплата. Тридесет хиляди. Трябва да се видиш с Маклин, началника на личен състав, който ще подпише с теб договор и ще уреди всичко. Официално започваме работа след четири седмици, но докато ти и останалите сте в отпуска, ще получавате заплата.

— Това ми харесва. — Направих пауза и после продължих: — Можеш ли да ми кажеш на коя дата ще докараш новия самолет?

— На 3 октомври, освен ако не успея да мина тестовете.

Сега беше 4 септември.

— Когато отвличаме този самолет, трябва да бъдем въоръжени, Бърни. Нямам намерение да поемам никакви рискове с онези бандити. Всеки от нас трябва да има автоматичен пистолет и поне един автомат.

Той ме погледна неспокойно.

— Наистина ли мислиш, че можем да имаме неприятности?

— Не знам, но смятам да взема предпазни мерки. Къде можем да си намерим оръжие?

— Това не е трудно. Тук имаме оръжеен склад. Доста добре е зареден. Само трябва да си вземем, каквото ни трябва.

— Чудесно. Има и още нещо, Бърни. Всички трябва да имаме фалшиви паспорти. Трябва да започнем нов живот. Мислиш ли, че Кендрик може да го уреди.

— По дяволите! Изобщо не съм се сетил за това. Прав си. — Бърни се поколеба, после кимна. — Ако той не може, никой друг няма да може.

— Днес ще се видя с него. Трябват ми ваши снимки за паспорт.

— Няма проблеми. Винаги си имаме резервни. Ще ти ги донеса.

— И още нещо. Мислих си за заплащането, Бърни. Предложих да стане на твое име в Националната банка на Мексико. Това беше чиста глупост. Сега смятам да открием компания в Мексико. Това е далеч по-безопасно. Ще замина за Мексико Сити и ще го уредя. Реших да я наречем „Блу Рибън Еър Текси Сървис“. Щом я открием, Кендрик ще преведе парите в банката, която ще обслужва компанията. Какво ще кажеш?

Той премигна.

— Доста повече те бива от мен, Джек. Чудесно. Идеята за „Блу Рибън Еър Текси Сървис“ ми харесва. — Усмихна се и за първи път изглеждаше щастлив. — Ще имаш нужда от още пари, нали?

— Ще ги взема от Кендрик. Донеси ми снимките и остави останалото на мен.

— О’кей.

— И още едно нещо. Как ще разделим трите милиона?

Изглеждаше смутен.

— Наистина не съм мислил за това.

— Е, аз пък съм. Ти си измислил идеята, така че получаваш милион. Аз пък се грижа за осъществяването й, така че получавам милион и четвърт. Хари получава три четвърти. Така виждам нещата.

Той се раздвижи неспокойно.

— Забравяш Пам.

— Тя е твоята мадама, Бърни. Ти ще се погрижиш за нея. Тя не участва в осъществяването на операцията.

Той се поколеба и вдигна рамене.

— Така е.

— О’кей, значи се разбрахме за заплащането?

— Ще трябва да говоря с Хари.

— Такива са моите условия. Без мен тази операция никога няма да излезе на успешен край и ти го знаеш.

Той се изправи изморено на крака.

— Добре, Джек. Разбрахме се.

Когато си тръгна, се обадих в румсървиса и им казах да изпратят специалитета си за деня. Метр д’отелът отвърна, че са го уведомили, че вече се числя към персонала и ако искам да ям, трябва да отида в ресторанта.

Тогава отидох в офиса на Маклин. Той ме поздрави така, както някой важен ръководител поздравява свой служител. Помоли ме да му върна всички кредитни карти, които ми бе дал, и ми подхвърли един формуляр. Каза ми, че след като го попълня, първата ми заплата ще бъде преведена във „Флорида Банк“. Когато попълних формуляра, ме уведоми, че вече няма да ползвам алфата. Уес Джексън очевидно е бил доста зает тази сутрин.

Отидох в ресторанта, обядвах и си платих сметката, после се върнах в къщичката си. След малко дойде Бърни. Даде ми няколко снимки за паспорт.

— Говори ли с Хари? — попитах.

— Да. Съгласен е с тази подялба. — Погледна ме замислено. — Май си му направил доста голямо впечатление.

— Радвам се да го чуя. Виж какво, Бърни, вече не съм важна личност тук. Имам нужда от кола.

— Вземи моята: буика. Аз мога да използвам служебната. — Тръгна към вратата и спря. — Предстои ми дяволски много работа, Джек. Тръгваме утре по обед. Какво смяташ да правиш, докато ме няма?

— Ще се видя с Кендрик, после ще отлетя до Мексико Сити и ще уредя откриването на компанията, след това ще си отида у дома да прекарам малко време със стареца си.

— Можеш да се свържеш с мен в „Ейвън Еър Корпорейшън“, Тексас, от 10 септември нататък. С Хари ще караме курса.

— О’кей. Значи ще се срещнем тук на 3 октомври?

— Да.

Стиснахме си ръцете.

Когато отвори вратата, той погледна неспокойно към мен.

— Мислиш ли, че ще успеем?

Усмихнах му се.

— Трябва да успеем, нали така?

Луис де Марни, помощникът на Кендрик, се зададе, махайки ми с ръка, по пътеката в галерията, от двете страни на която бяха изложени съкровища на изкуството.

— Мистър Крейн! Колко хубаво! — възкликна той. — Клод точно говореше за вас тази сутрин. Наистина се чудехме кога ще ви видим отново.

Огледах се. Широката зала беше претъпкана с неща, по които биха си паднали богаташите.

— Той тук ли е?

— Разбира се. Един момент. Ще му съобщя. — И като въртеше задника си, се понесе по пътеката и изчезна през една врата в края на залата. След малко отново се появи и ми направи мълчаливо знак.

Минах по пътеката и влязох в просторна стая с панорамен прозорец с изглед към морето, луксозно обзаведена с впечатляващи антики и окачени по тапицираните с коприна стени картини, които вероятно струваха цяло състояние.

Кендрик седеше на един широк стол и беше сложил краката си на табуретка. Стана и ми подаде ръка. Лицето му се озари от дяволита усмивка.

— Толкова се радвам, скъпи. Седни, моля те. Едно мъничко питие? Уиски? Шампанско? Имаме всичко. Просто кажи.

— Нищо, благодаря. — Запалих цигара и се настаних срещу него. Де Марни се мотаеше отзад. — Искам фалшиви паспорти. — Сложих снимките на масичката до него. Можеш ли да го уредиш?

— За кого?

— За Бърни, Ърскин, мен и Пам.

Очите му се вгледаха в мен изпитателно и той кимна.

— С нови имена ли ще сте?

Извадих портфейла си и му подадох листче.

— Може да се уреди, но ще е скъпичко, драги. — Изду бузи и рече: — Всичко се плаща, скъпи.

— Ти финансираш операцията — отвърнах. — Не ме интересуват цените.

— Да. — Той взе снимките, листчето, кимна на Де Марни и му ги подаде. — Уреди го, драгоценни.

Де Марни се оттегли.

Кендрик размести ужасната си перука и ме погледна въпросително.

— Друго какво, скъпи?

— Искам две хиляди долара в брой.

Той направи гримаса.

— Ще бъдат от твоя дял.

— Не, няма. Ти се грижиш за разноските, а те са ми необходими точно за това.

Усмихна се, но очите му приличаха на мокри камъчета.

— Добре. — Той се изправи тежко, отиде до едно бюро, отвори чекмедже и след като порови известно време из него, се върна с пачка банкноти. — Нали не се съмняваш, че този самолет ще бъде доставен?

— Бърни ще го докара, не аз. Попитай него. — Сложих парите в страничния си джоб.

— Доволен ли си от пистата?

— Да.

— Добре. Има ли още нещо за обсъждане?

Изправих се.

— В момента не. Кога ще са готови паспортите?

— Утре следобед.

— Ще дойда да ги взема. — Когато тръгвах към вратата, той рече: — Нали не мислиш, че ще има неприятности?