— Вярно е. Е, ще бъде разнообразие. Да, хайде да го направим.

Отидохме в най-добрия ресторант в града: нищо особено, но достатъчно приличен. Ресторантът беше доста пълен и, изглежда, всички там познаваха баща ми. Твърде дълго вървяхме към масата си. Той трябваше да спира, да се здрависва и да ме представя, докато стигне до следващата маса. Всички те бяха незначителни хорица и ми досадиха до смърт, но се държах толкова мило, колкото можех.

— Доста видна личност си тук, татко — казах, когато най-сетне седнахме на масата. — Нямах представа, че си толкова известен.

Той се усмихна щастливо.

— Ех, синко, човек не може да работи четиридесет и пет години в един град, без да си създаде приятели.

— Предполагам, че е така.

Метр д’отелът се приближи и също се здрависа. Беше дебел дребничък човек с изморен вид, смокингът му беше износен и протрит, но се отнасяше с баща ми така, сякаш той беше президент и това ми хареса.

— Какво ще си поръчаш, татко? — попитах. — Не… само не стек!

Той се изсмя. Изглеждаше истински щастлив. Уважението, с което го бяха посрещнали, му се беше отразило доста добре.

— Ами…

— Хайде да си поръчаме стриди и пай с дивеч.

Очите му светнаха.

— Ами, стридите са доста скъпички, Джек.

Ядохме стридите с шампанско, а пая — с прилично бордо. След храната, която бях ял в Перъдайс Сити, тази ми се стори доста зле, но баща ми наистина я хареса.

След като се нахранихме, при нас дойдоха двама дебели, повехнали и надути старци. Единият от тях беше кметът, а другият — управителят на парковете. Старецът ми страхотно се веселеше. Аз седях и мислех за утрешния ден.

Когато се прибрахме вкъщи, баща ми каза:

— Е, Джек, това беше най-хубавата вечер, която съм прекарвал, откакто майка ти почина. Можем добре да си живеем, ако вземеш гаража на Джонсън.

— Още не, татко — рекох, — но някога може и това да стане. — И се почувствах като най-пропадналия тип.

Взех буика на Бърни от аерогарата на Перъдайс Сити и подкарах по магистралата.

Помислих си за баща си, който на шестдесет и девет години работеше в онази загубена банка, и за това, как щеше да реагира, когато научеше, че съм загинал при самолетна катастрофа. Помислих си и за факта, че сега бях на заплата при Есекс, който ми плащаше по тридесет хиляди годишно, а би ми плащал и повече. Може би бях луд, че се впусках в това отвличане. Защо не можех да приема работата, която ми беше дал Есекс, и да не поемам риска да участвам в кражбата на самолета? После си помислих какво означаваха милион и четвърт. Не бих могъл и да се надявам да натрупам такава сума, дори и да останех на работа при Есекс до пенсия. В едно нещо обаче бях сигурен: щом получех дела си, щях да напусна Бърни. Нямах вяра в „Блу Рибън Еър Сървис Корпорейшън“. Щях да взема парите си и да замина за Европа. Точно къде щях да се установя, нямах представа, но щях да избера някое място и като инвестирах добре всичките тези пари, щях да водя безгрижен живот.

Стигнах до усамотеното бунгало към пладне. Запитах се дали мисис Есекс ме чакаше. Мисис Есекс? Беше ми трудно да мисля за нея като за Виктория… дори и като за Вики. В нея имаше нещо, което не ми позволяваше да бъда фамилиарен, въпреки че я бях плеснал по задника и я бях чукал. Тя беше много особена жена.

Паркирах пред бунгалото. Когато излязох от колата, вратата се отвори, отвътре излезе чернокож прислужник и ми се усмихна.

При появата му истински се притесних. Зяпах го, докато вървеше към мен. Беше слаб, висок, със сплескан нос и блестящи черни очи и беше облечен с бяло сако, зелен панталон, а широките му ходила бяха обути в зелени сандали.

— Здравейте, мистър Крейн — рече той.

— Здрасти!

Какво, по дяволите, беше това? — помислих си.

— Мисис Есекс няма да дойде, преди да мине обяд, мистър Крейн.

— О… ами — измърморих объркано.

— Ще взема багажа ви. — Направи пауза и ми се усмихна. — Казвам се Сам Уошингтън Джоунс. Наричайте ме Сам. О’кей?

— Добре.

Отвори багажника и извади багажа ми.

— Ще ви заведа до стаята ви, мистър Крейн.

Тръгна пред мен към бунгалото, спря до една врата, кимна към нея и рече:

— Това е спалнята на мисис Есекс. — Продължи по коридора и отвори друга врата. — Това е вашата стая, мистър Крейн.

— Благодаря.

— Мога ли да разопаковам багажа ви, мистър Крейн?

— Сам ще го направя.

Сложи куфара ми до леглото.

— Обядът ще е след половин час. Да ви донеса ли питие, мистър Крейн?

— Уиски с лед, моля.

Стоях неподвижен около минута. После си казах, че тя би трябвало да има някой, който да се грижи за нея. Жена като нея не би могла да готви, да почиства бунгалото, да оправя леглата. Запитах се как ли бе успяла да опорочи този приятен негър.

Разопаковах багажа, сложих нещата си в гардероба, измих се в банята и после отидох в дневната. На една масичка беше оставено двойно уиски с лед. Седнах, отпих, запалих цигара и зачаках.

Сам влезе след двадесет минути.

— Готов ли сте да обядвате, мистър Крейн?

— Винаги съм готов да ям.

Той се усмихна и се оттегли. След няколко минути влезе, бутайки пред себе си масичка на колелца. За начало имах десет големи скариди. Основното ястие беше кебап с къри. Накрая ме очакваха кафе и бренди.

— Страхотен готвач си, Сам — похвалих го.

— Да, мистър Крейн. Госпожата обича хубавата храна.

Седях си, пушех и си почивах, а после, някъде към 15:00 ч., чух шума на приближаваща се кола. Станах и излязох навън.

Мисис Есекс пристигна, като караше бързо по алеята едно порше, и ми махна, когато закова спирачки на няколко фута от мен.

— Здрасти, Джек! — И се измъкна от колата.

— Изглеждаш страхотно — рекох.

Тя ме погледна изпод вежди и се усмихна.

— Сам погрижи ли се за теб?

— Разбира се. Невероятен готвач е.

Влязохме в бунгалото и тя се отпусна в едно кресло далеч от мен.

— Учуден ли си? — Усмихна ми се.

— Можеш да бъдеш сигурна.

— Доволен ли си?

— Това е меко казано.

Изсмя се. Господи! Тя изглеждаше страхотно!

— В момента съм за пет дни в Ню Йорк при сестра си — каза ми. — Тя има същият проблем като мен, така че си помагаме. Аз лъжа заради нея, тя — заради мене. — Отново се изсмя. — Лейн е прекалено зает, за да се грижи за мен. — Погледна ме с блестящи очи. — Но ти ще го направиш, нали?

Подадох й ръката си.

— Защо да чакаме? — рекох.

Следващите пет дни отминаха, следвайки един и същ график. Спяхме заедно, любехме се, ставахме около 10:00 ч., ядяхме сервираната от Сам закуска, после яздехме в гората. Тя беше прекрасна на коня. Не откъсвах очи от нея, докато яздеше. После се връщахме в бунгалото и Сам ни поднасяше обяд. След като се нахранехме, си лягахме и тя винаги страшно се възбуждаше, когато се озовавах отгоре й. После дълго се разхождахме из гората, държейки се за ръце, а слънцето припичаше над нас. Тя не говореше много. Изглежда, просто искаше да съм до нея, да държа ръката й и да бродим наоколо. Когато слънцето залязваше, се връщахме в бунгалото и пускахме капаците на прозорците. Пийвахме по нещо и гледахме телевизия, след което Сам ни донасяше лека вечеря, но неговите леки вечери бяха много специални: суфле от омар, пъстърва с бадеми, яйчена салата с пушена сьомга и така нататък. Никой от нас не правеше опит да говори, както разговарят обикновените хора. Това беше сексуална връзка. Тя ме желаеше като жребец: нямаше никакво лично чувство. Заобикалящата ни обстановка беше чудесна. Храната на Сам беше превъзходна, а и тя беше страхотна.

Последната вечер — знаех, че на следващия ден Бърни ще докара новия самолет, — имахме специална вечеря. Започнахме с пъдпъдъци, след това фазан с всичките му подправки, придружен от „Латур“ от 1959 г.

— А сега се връщам при Лейн — каза тя, докато вдишвахме уханието на брендито. Усмихна ми се. — Хубаво ли беше?