Синтия все още стоеше до Големия звяр, но беше вперила поглед през потока към хълма. Зачудих се, така между другото, какво ли гледаше, но това бе само мимолетна мисъл.

— Ако искате да се съюзите с нас — рекох аз, — какво ще кажете да започнем, като ни съобщите къде да намерим металните същества.

Всъщност не им се доверявах. Знаех, че не можем да се осланяме на тях. Обаче си мислех, че си заслужава да се помирим за известно време, щом можеха да ни дадат някаква представа за местонахождението на Елмър и Мустанг.

— Не знам — рече Големия звяр. — Наистина не знам дали трябва да ви кажем това или не.

С крайчеца на окото си забелязах, че Синтия направи някакво движение. Ръката й се вдигна и разбрах какво бе нейното намерение, макар че за нищо на света не проумявах защо правеше това. Не можех да я спра, но дори да можех, нямаше да го сторя, защото знаех, че тя сигурно има някаква сериозна причина. Оставаше ми да направя само едно нещо и аз го направих. Хвърлих се към пушката на Джед, която лежеше на каменния под до него, и докато бях в движение, Синтия стовари тенджерата с все сила върху главата на Големия звяр. Джед посегна към пушката си и двамата я сграбихме. Изправихме се на крака, вкопчени в пушката, и започнахме да се борим за нея, като всеки се стараеше да я изтръгне от ръцете на другия.

Събитията се развиваха прекалено бързо, за да мога да ги възприема подробно. Видях Синтия с пушката на Големия звяр в ръце, готова за стрелба. Големия звяр пълзеше по пода на четири крака и тресеше глава, сякаш по този начин се опитваше да намести и събере в едно мозъка си, а малко зад него лежеше катурнатата настрани и смачкана от удара тенджера. Уулф се бе превърнал в сребърна ивица, която препускаше през пещерата към входа, а навън, на отсрещния склон, тичаха някакви тъмни фигури. И някъде там, също навън, се чуваше слаба пукотевица, а в пещерата долитаха бръмчащи пчели и се сплескваха с тъп звук върху стените.

Лицето на Джед бе разкривено цялото от страх или от гняв (не можех да реша от кое по-точно, но странното бе, че всред всичко, което ставаше, намерих време да се чудя). Устата му бе отворена, сякаш викаше, но от нея не излизаше нито звук. Зъбите му бяха като пожълтелите зъби на животно, а дъхът му бе отвратителен. На ръст той не бе едър колкото мен, нито толкова тежък, но бе жилав, бърз, як и пълен с енергия за борба, и още докато се борех за пушката, разбрах, че в крайна сметка щеше да ми я измъкне.

Големия звяр се бе изправил на нозе и заднишком се отдалечаваше бавно от огъня, втренчил като хипнотизиран ужасените си очи в Синтия, която бе насочила към него собствената му пушка.

Струваше ми се, че всичко това продължи много дълго, макар, предполагам, да не бяха изминали повече от няколко секунди, а ми изглеждаше, че ще продължава вечно. Сетне, съвсем неочаквано, тялото на Джед се изкриви по средата. Той разхлаби хватката си върху пушката, плъзна се настрани, като тупна на пода, и тогава видях как кръвта бавно се просмуква и обагря гърба му.

Синтия ми изкрещя:

— Флеч, да се махаме оттук! Стрелят по нас.

Но аз видях, че повече не стреляха. Бягаха да спасяват кожите си — малки тъмни фигурки на подскачащи мъже, които се мъчеха да се изплъзнат и да се изкачат по хълма. Видях двама-трима от тях да се катерят пъргаво по дърветата. Нагоре по склона, след тях, проблясваше стоманена машина и докато гледах, тя сграбчи едного в острите си стоманени челюсти и за момент разтърси тялото, преди да го запокити настрана.

От Големия звяр нямаше и следа. Той се бе измъкнал.

— Флеч, не можем да останем тук — каза Синтия и аз напълно се съгласих с нея. Мястото не бе подходящо за оставане — заради крадците на трупове, които бяха по петите ни. Сега, докато Уулф ги гонеше, бе време да се измъкваме.

Тя вече бе стигнала до изхода на пещерата и започна да се спуска по склона, когато я последвах. Загубих опора под краката си поради наклона и каменните отломки и се хързулнах възнак почти до рекичката, преди да успея да се изправя отново. Когато падах, изпуснах пушката и тъкмо се обръщах да я взема, когато нещо бръмна край ухото ми и изтръгна от земята на не повече от метър пред мен върху наклонения бряг малко облаче пръст, примесена със скални отломки. Претърколих се бързо и погледнах към хребета. Облаче синкав дим се издигаше и плуваше във въздуха над едно дърво, където се бе свила подобна на плашило фигура.

Забравих за пушката.

Синтия тичаше надолу по дерето, през което минаваше рекичката, и аз се завтекох след нея. Зад мен изгърмяха две пушки, ала куршумите сигурно минаха на голямо разстояние от нас, защото не чух свистенето им, нито пък видях къде удариха. Още няколко секунди, рекох си аз, и ще бъдем извън обсега им. Собственоръчно направени пушки, стрелящи с оловни куршуми, възпламенявани от собственоръчно направен барут, не можеха да бъдат много далекобойни.

Вървяхме из тесния пролом, който лъкатушеше между хълмовете. Те се спускаха стръмно от двете му страни, а клисурата бе задръстена от масивни камъни, които с течение на годините се бяха изтърколили от склоновете. Тук-таме в теснината между хълмовете растяха гигантски дървета. Нямаше никаква пътека, която бихме могли да следваме; никой човек с всичкия си не би тръгнал да върви из тоя пролом, освен при крайна необходимост. Стараехме се да намираме по възможност най-проходимите места, да заобикаляме скалите и дърветата и да прескачаме потока, когато се изпречваше на пътя ни.

Настигнах Синтия, която бе забавила ход пред огромен куп камъни, и след това продължихме заедно. Забелязах, че не носеше пушката на Големия звяр.

— Хвърлих я — каза тя. — Беше тежка. Пречеше ми да вървя.

— Няма значение — казах аз. И наистина нямаше значение. Всяка пушка даваше само по един изстрел, а ние нямахме нито куршуми, нито барут, за да я зареждаме отново (дори и да знаехме как да сторим това), след като изстреляме заряда й. Трудно се борави с такива пушки и подозирах, че човек трябва доста да постреля с тях, преди да започне да улучва понякога онова, в което се цели.

Стигнахме до едно място, където проломът се разклоняваше.

— Да тръгнем нагоре по тази клисура — предложи Синтия. — Те знаят, че слязохме по другата.

Кимнах с глава. Ако ни преследваха, вероятно щяха да предположат, че сме избрали по-лекия път — надолу по дерето, тръгващо от пещерата.

— Флеч — каза тя, — не взехме абсолютно нищо. Побягнахме без раниците.

Поколебах се.

— Бих могъл да се върна. Ти продължавай нагоре по клисурата. Ще те настигна.

— Не бива пак да се разделяме. Трябва да се държим заедно. Щяхме да избегнем всичко това, ако бяхме заедно с Елмър.

— Уулф ги принуди да се покачат по дърветата. Или са по дърветата, или са избягали.

— Не — каза тя. — Някои от онези по дърветата имат пушки. Освен това са прекалено много, за да се справи Уулф. Сигурно са се пръснали. Няма да може да преследва всички.

— Значи ги забеляза и затова цапардоса оня дангалак с тенджерата.

— Видях ги, когато се плъзгаха надолу по склона. Но и без това щях да го цапардосам. Не можехме да им се доверим, Флеч. Така че никакво връщане назад. Ще трябва и аз да дойда с теб, но се страхувам да тръгна.

Отстъпих. Не можех да реша честно дали й отстъпих, или самият аз не желаех да се върна.

— По-късно — казах аз. — По-късно, когато всичко свърши, ще можем да се върнем и да си приберем нещата.

Обаче знаех, че вероятно никога няма да го сторим. Пък дори и да се върнехме, можеше да не са там.

Тръгнахме нагоре по клисурата. По нея се вървеше така трудно, както и по оная, по която бяхме слезли; дори по-трудно, защото сега се изкачвахме.

Оставих Синтия да върви напред и започнах да се безпокоя. Когато напуснахме пещерата, сигурно и двамата сме били напълно обхванати от паника. Било е съвсем просто, отнемащо не повече от минута, да грабнем раниците си. Обаче не го сторихме и сега бяхме без храна, без завивки, без нищо. Освен огън, помислих си аз, запалката беше в джоба ми. Когато осъзнах, че имахме огън, се почувствувах малко по-добре.