Сянката също застана нащрек и им прошепна да се движат бавно и да се държат като обикновени странници. Когато продължиха да вървят, девойката се заоглежда наоколо. Тя беше чувала за Лондон от много хора, но така и не беше идвала тук. Откъм реката и уличките, които водеха към нея, се носеха непознати миризми, постройките бяха големи и хубави, а гледката на Лондонския мост с неговите грамадни сводове и къщи, издигащи се високо в нощното небе, направо я остави без дъх. Над парапетите на моста пък стърчаха остри колове, на които бяха побити отсечените глави на изменниците. От време на време на пътя на групичката им изскачаше по някоя и друга проститутка с омазано в грим лице и пищна перука на главата, но водачът им грубо я отпъждаше, обръщайки се към нея на градския жаргон.

От тъмнината се появяваха и други фигури — мъже с нахлупени качулки, спуснати забрала и ками в ръце. Сянката им обясни, че това са членове на бандите, контролиращи речния бряг, и че не представляват никаква опасност, стига да им се плати. Сен Клер го послуша, извади няколко монети и ги подаде на един от мъжете. След това групичката им действително беше пропусната да мине.

Покрай брега бяха закотвени всякакви плавателни съдове, като се започне от малки рибарски лодки, та се стигне до големи военни и търговски кораби. Наоколо се суетяха безброй моряци и носачи, които или разтоварваха стоки, или подготвяха корабите за отплаване със сутрешния прилив. Изведнъж Сянката забеляза неколцина митнически служители да се приближават към тях с факли в ръце и моментално изблъска Сен Клер и Ребека надолу по някакви мокри и хлъзгави стълби, където вонеше на развалена риба и всякакви други гадости. Девойката вдигна очи, привлечена от някаква светлина, и едва се сдържа да не изпищи. Сега вече й беше ясно защо на това място горят факли — от кея висяха труповете на трима мъже, обесени на куките, забити в каменната стена.

— Речни пирати — прошепна Сен Клер. — Обесили са ги и са оставили телата им на прилива.

Ребека с ужас се взря в изкривените лица на мъртъвците. Като изключим препаските около слабините им, телата им бяха съвсем голи и се полюшваха от кея като парцалени кукли.

— Просто им слагат примката около врата и ги хвърлят от кея — обясни Сянката, а после се изкачи обратно по стълбите, последван от двамата си спътници.

И така, групичката им продължи през Куинсхайт, мина покрай Поле Уорф и руините на замъка Бейнард и накрая стигна до Ист Уотъргейт. Кеят беше отрупан с купища бъчви и огромни чували, пълни с английска вълна. Сянката скри клиентите си във входа на някаква изоставена къща и им каза да го изчакат. След няколко минути се върна, подтичвайки по калдъръма.

— Всичко е наред — съобщи им шепнешком той.

После ги поведе покрай група моряци, които бяха платили на някаква пияна проститутка да им потанцува, и цяла тълпа носачи с ръчни колички и молещи за милостиня просяци. Изобщо кеят беше доста оживен, но разбира се, в този късен час хората избягваха да се гледат в очите, така че никой не обърна внимание на Сянката и двамата му спътници. Малко по-нататък, до брега, чакаше някаква лодка, карана от двама мъже с качулки. Сен Клер се качи. Ребека се хвана за ръката на водача им и в този момент в ума й се появи следната картина: Сянката стои в някаква стая само по нощница, на леглото лежи жена с черна коса, а по покрития с тръстика под се търкалят винени чаши. В стаята нахлуват мъже с нахлупени качулки, ботуши с шпори и мечове в ръце. Девойката почувства, че й прилошава. Водачът им я стисна за рамото.

— Успокой се — каза й той. — Още не си се качила на кораба, а вече те хвана морската болест…

— Предадохте ли ни? — попита Ребека.

Погледът на Сянката трепна.

— Господ да ви е на помощ, ако съм права! — девойката пусна ръката му. — И ако ви хрумне да пиянствате с някоя проститутка — внимавайте много!

Ребека се качи в малката лодка.

— Помнете какво ви казах — извика тя след Сянката, но водачът им вече беше тръгнал да се изкачва обратно по стъпалата.

В следващия момент лодката се откъсна от кея и заплава по тъмните води на разбушувалата се Темза.

„Розата от Любек“ представляваше стабилен двумачтов кораб с висока, здраво укрепена кърма и издигнат нос. Корпусът му беше почти изцяло потопен във водата и Ребека реши, че й прилича на приклекнало в тревата куче, дебнещо плячката си. Тя погледна към мъжете, които караха лодката, но покритите им с качулки глави бяха приведени над веслата. После се извърна назад към кея, но от Сянката вече нямаше и следа. Ребека почувства няколко капки дъжд върху кожата си, чу далечен тътен и вдигна очи. Цял ден беше изглеждало сякаш ще завали, но сега облаците се бяха разпрострели по цялото небе и бяха скрили от поглед всички звезди. В следващия момент дъждът заплющя по повърхността на водата и прииждащата река стана още по-бурна.

— Мъчно ли ти е? — попита Сен Клер.

— Все пак Англия е част от живота ми…

Той обгърна раменете й с ръка.

— Ще бъда честен с теб, Ребека Ленъкс — не мисля, че някога ще се върнеш тук.

Девойката се опита да види лицето му, но тъмнината и спуснатата качулка на йезуита й попречиха. Тя се хвана за корема. Чувстваше, че й се повдига, и то не само заради разбушувалата се река, ами и заради странната смесица от страх и носталгия, която я беше завладяла. Не след дълго лодката се блъсна в борда на „Розата от Любек“. Ребека чу викове и шум от стъпки. После от кораба се спусна някаква въжена стълба и един от гребците ловко я хвана.

— Хайде, Ребека — подкани я Сен Клер, качвайки я на първото стъпало. — И не поглеждай надолу! Просто слагай единия крак пред другия.

Девойката се подчини и се заизкачва по изцапаните с масло стъпала на грубата въжена стълба. Вече имаше чувството, че никога няма да стигне до кораба, когато две силни ръце я сграбчиха и я прехвърлиха през парапета. Палубата беше широка, а и доста хлъзгава. По мачтите и на други места бяха окачени фенери и на тяхната светлина Ребека забеляза цели камари с въжета, две оръдия и множество моряци, заспали където сварят. Грамадната главна мачта се издигаше високо в тъмното небе. В следващия момент вратата на малката кабина под кърмата се отвори и отвътре излязоха двама мъже. Единият беше кльощав, с рехава коса и брада, а другият — нисък и дундест, с обветрено лице, кепе на главата и износено наметало около раменете. Двамата мъже се приближиха наперено, подрънквайки с оръжията си. Дребният шишко наклони кепето си назад и почти навря лицето си в това на девойката. В малките му, приветливи очички горяха весели пламъчета, а дъхът му вонеше на лук и вино. Мъжът каза нещо, но Ребека поклати глава. После Сен Клер се появи на палубата и онзи отстъпи назад.

— Аз съм Якоб Фогел — каза мъжът на развален английски, — а това е първият ми помощник — Арнолд Брехер.

— Аз пък съм Майкъл Сен Клер, а това е спътникът ми — Джървис Табард.

— Пет пари не давам кой си! А пък ако тази девойка е Джървис Табард, аз съм жената на татарския хан!

Фогел потропа с крака и се взря в небето.

— Всеки момент ще ни връхлети една от проклетите ви английски бури — той протегна ръка. — А сега плащайте таксата, че иначе ще ви изхвърля през борда!

Сен Клер свали кесията от кръста си и подаде няколко монети на капитана. Помощник-капитанът се извини и се отдалечи, подвиквайки на моряците някакви заповеди. Фогел разгледа монетите на светлината на фенерите и промърмори:

— Хайде влизайте на сухо, че тук ще подгизнете!

Капитанската кабина беше не по-широка от кухненски шкаф. Вътре имаше една дъска, която служеше за легло, една маса, един стол и две или три табуретки. На масата бяха разхвърляни множество морски карти, натрупани около някаква месна гозба и недопита чаша вино. Фогел предложи храната си на Сен Клер и Ребека, но те поклатиха глави.

— Е, както искате — рече капитанът и им наля по една чаша вино от каната, която измъкна от една малка ниша. — Хайде, сядайте! — той пусна монетите, които му беше дал йезуитът в джоба си, и се натъпка обратно зад масата, за да си довърши яденето. Нахрани се бавно и замислено, без да откъсва поглед от двамата си гости. — Ти си жена, нали?