— Аз се приближих и коленичих пред нея. Майка ми беше удивително красива жена, Ребека. Косата й блестеше като злато, а очите й бяха светлосини. Всеки мъж би се влюбил в нея. По лицето й обаче се четеше отвращение. „Ще ме вземеш ли у дома, мамо?“ — попитах я, поднасяйки й подаръка си.

Купър пъхна една сламка в устата си и се заигра с нея. Повечето от мъжете вече бяха излезли от хамбара и огласяха въздуха с виковете си. Албиносът се изправи.

— Какво ви отвърна майка ви? — попита Ребека.

— Нищо. Засмя се. След като повторих въпроса си, ме погали по косата, сякаш бях някое куче. После целуна мастър Купър по бузата и излезе на улицата.

— Не се ли видяхте пак?

— Ако се бяхме видели, щях да я убия — изсмя се албиносът зловещо; погледът в сините му очи беше станал леденостуден. — Преди малко ме попита кой е Фрогмор — приближи се Купър към девойката. — Той погубва душите на хората, Ребека. Мен обаче не ме е страх от него. И знаеш ли защо? Защото нямам душа!

След три дни изтощителна езда шайката на Купър и пленничката им най-после стигнаха до покрайнините на Колчестър. През целия път ги беше преследвало лошо време, а когато влязоха в града, там вече валеше проливен дъжд и търговците от главната улица и клиентите им се бяха втурнали да търсят подслон.

По време на пътуването Купър си беше възвърнал обичайното затворено и студено поведение и вече изглеждаше така, сякаш съжалява, че е разказал историята си на Ребека. Въпреки това той продължаваше да закриля девойката — когато един от хората му се опита да я опипа по гърдите например, албиносът първо го изрита в ребрата, а после така го преби с плоската страна на меча си, че онзи почти изпадна в безсъзнание. След тази случка никой повече не посмя да закачи момичето.

За последен път Ребека беше идвала в Колчестър по време на летния панаир преди две години и сега направо не можа да познае града. Тогава Бартоломю, Малбрук и разни други клиенти на „Сребърният дракон“ се бяха веселили до късно вечер, но сега наоколо беше мокро и мръсно и всичко тънеше в мрак и мизерия.

От време на време на пътя им излизаше някой просяк с протегната за милостиня ръка, но щом зърнеше лицето на Купър, а после и кралската емблема, пришита към жакета му, моментално се изпаряваше.

Най-накрая групичката им стигна до малкия парк, който обграждаше замъка, мина над миризливия крепостен ров и влезе през грамадната стражева кула. Мъжете свалиха Ребека от седлото и я завлякоха в някаква стая, пълна с тъмничари. Помещението беше неугледно, тръстиката по пода беше мокра и мърлява, а по масата беше разхвърляна храна. Наоколо обикаляха разни проскубани ловджийски псета, които се опитваха да се докопат до остатъците, но пияните им стопани ги отпъждаха. Въздухът вонеше нетърпимо. Ребека зърна препълнените нощни гърнета, наредени в един ъгъл, и стомахът й се обърна.

— Какво, по дяволите, искате? — изправи се един от тъмничарите с чаша ейл в ръка.

Купър свали измокрената си от дъжда шапка и посочи към емблемата на ръкава си. Тъмничарят тутакси изтрезня, а другарите му млъкнаха.

— А, мастър Купър, вие ли сте — мазното лице на тъмничаря се разтегли в щърбава усмивка.

— Водя ти затворник, тъмничарю.

Мъжът погледна към Ребека и облиза устни.

— Я, вещица! Всъщност ако не беше заешката устна, девойчето щеше да е много хубаво…

Купър пристъпи към тъмничаря и така го удари в корема, че онзи рухна на пода. Един от останалите тъмничари излезе напред, сведе глава и протегна умолително ръце.

— Мастър Купър, моля ви!

— Добре ли е Сен Клер?

Тъмничарят кимна.

— Грижим се за него както наредихте. Вместо в тъмницата, го настанихме в една стаичка под стълбите, постлахме му чиста слама и го храним добре.

— Дай ми регистъра.

Тъмничарят се изправи и побърза да изпълни заръката на кралския служител. Скоро се върна с регистъра, една мастилница и перо. Купър старателно вписа новата затворничка, облизвайки с език ъгълчето на устата си като някой ученик.

— Затворничката се казва Ребека Ленъкс. Настани я при Сен Клер и се погрижи да не й се случва нищо лошо. Когато се върна, искам да я заваря суха, добре нахранена и готова да се изправи пред правосъдието на кралицата. В килията не бива да се допускат посетители. Ако тя или йезуитът пострадат, ще провеся всички ви на бесилото! Хайде, води я!

Тъмничарят побърза да се подчини и изведе Ребека от стаичката, а после я поведе по някакво вито стълбище, в дъното на което стояха на пост двама трезви и добре облечени мъже с алебарди в ръце. Те бяха от хората на Купър и изглеждаха като професионални войници. Когато човекът на кралицата, Ребека и тъмничарят минаха покрай тях, пазачите застанаха мирно. После затворничката и придружителите й тръгнаха по тесен коридор, осветен от факли. Тъмничарят спря пред килията в края на коридора и след известна борба с ключовете отвори вратата. Купър го изблъска встрани и въведе Ребека вътре. Мъжът, който до този момент беше седял на масата в един от ъглите, се изправи и въпреки обстановката Ребека засия — мъжът беше Сен Клер. Йезуитът беше облечен в мръсна бяла риза, кафяв вълнен жакет, целия покрит с дупки, и панталони в същия цвят, но краката му бяха боси. Любимият й беше небръснат и рошав, но въпреки това девойката реши, че й харесва дори повече от последния път, в който го беше видяла. Изразът на лицето му беше все така твърд, в очите му се четеше благост, а на устните му играеше лека усмивка. Сен Клер зализа косата си назад, сякаш се опитваше да си придаде по-представителен вид.

— Кого ми водите, мастър Купър?

— Нима не виждаш? — попита човекът на кралицата.

Йезуитът огледа Ребека от глава до пети.

— Виждам само, че горката девойка е мокра до кости.

„Ама че съм глупава“, помисли си Ребека. Разбира се, че със Сен Клер трябваше да се преструват, че не се познават. Тя обаче си беше позволила да се зарадва, че го вижда, и Купър със сигурност го беше забелязал.

— Хайде, хайде, Сен Клер — подкачи го човекът на кралицата, — не ми се вярва да не си познал спасителката си Ребека Ленъкс от „Сребърният дракон“ в Дънмоу — той погледна през рамо към тъмничаря. — Изчезвай! И заключи вратата след себе си!

Тъмничарят побърза да се махне, а Купър направи знак на йезуита да се върне на мястото си зад грубата маса.

— Седни, Сен Клер. Ти, Ребека, също.

Девойката се подчини. Тя винаги си беше представяла, че в тъмниците е мрачно и влажно, че стените са покрити с плесен, а по пода пълзят какви ли не гадини, но това помещение беше по-чисто от стаичката на пазачите горе. На пода нямаше никаква настилка, но каменните плочи блестяха от чистота. Всъщност килията се състоеше от две помещения, разделени със завеса. В едното имаше маса, няколко стола и един сандък със счупена ключалка, а в другото — две легла, още някакви мебели и малък прозорец високо в стената, през който влизаха въздух и светлина. Тъмничарите действително се грижеха добре за Сен Клер. В тази част на стаята горяха три свещи — една върху масата и още две в роговите фенери, закачени на стената. Явно йезуитът беше ценен затворник и Ребека се зачуди какви ли тайни можеше да разкрие на властта. Купър се облегна на стената и се взря настойчиво в Сен Клер, а после отмести поглед към девойката.

— Хитрец си ти, Сен Клер — каза човекът на кралицата. — Предполагам, че и до Второ пришествие да чакам, пак няма да дочакам да си признаеш, че познаваш тази девойка.

— Вече ви казах, мастър Купър. Отидох в Дънмоу и се скрих в конюшнята на „Сребърният дракон“. Преоблякох се като слуга и така влязох в кухнята. Оттам откраднах малко храна и един винен мях, после си оседлах един кон и препуснах надалеч от това проклето място!

— Мистрес Ленъкс изглеждаше много щастлива да те види…

— Разбира се, че ще е щастлива — Сен Клер се усмихна ослепително на Ребека; в очите му горяха весели пламъчета. — Горкото момиче сигурно не може да се нарадва, че името му е било очистено.