— Да — потвърди великият везир.

— Искам да ми поемете и разноските — каза наемникът, без да откъсва очи от златото.

— Ще ти бъде осигурено и сребро, както и кредитни писма. Банкерите с удоволствие ще ти ги осребрят, щом видят, че са подписани от султана.

— Знам какво ти минава през ума — заяви Сюлейман, без да вдига глава. — Сигурно си въобразяваш, че можеш да вземеш съкровището, което ти даваме, и да изчезнеш.

Рагуза поклати глава.

— Сега може и да не си го мислиш — добави Сюлейман сухо, — но когато преследването започне, със сигурност ще ти се прииска да го направиш.

— Няма да постъпя така. Кълна се в живота си…

— Който ще загубиш, ако приемем клетвата ти и ти поверим златото си, а ти не изпълниш задачата, която сме ти възложили — отвърна тихо султанът. — Тогава ще се увериш докъде се простира влиянието ни. Няма да можеш да се скриеш от нас — нито из ледената пустош на Русия, нито сред жежките пясъци на Арабия!

— Ще ви доведа този демон — заяви Рагуза, пренебрегвайки заплахите на Сюлейман. Наемникът живееше ден за ден и не обичаше да се тревожи предварително за нищо. — Кажете ми обаче — защо ви е притрябвал?

— Делата на господаря ми не те засягат — отвърна великият везир. — И имай предвид, че предупреждението, което получи, беше съвсем сериозно.

— Но щом този Душегубец е толкова могъщ магьосник — обърна се Рагуза към везира, — как мога да го заловя?

— Въпреки невероятните си способности Душегубеца си остава човек от плът и кръв. И той като всички нас се нуждае от сън и от храна. Вярно, че силите му са значителни, но въпреки това те не са неизчерпаеми. Сделката, която е сключил със Сатаната, изисква от него да убива непрекъснато. В противен случай способностите му намаляват. Как ще го заловиш обаче, си е твоя работа — великият везир извади ръце от ръкавите на робата си. — Така или иначе, първо трябва да го намериш. Имай предвид, че ти не си единственият, който го търси. Нали разбираш — Душегубеца преминава през териториите на различни владетели, сеейки след себе си смърт. Разбира се, той би предпочел делата му да останат в тайна, но с течение на времето местните власти няма как да не забележат присъствието му. Московският владетел, който нарича себе си „цар“, също е узнал за него.

Рагуза се усмихна. Цар Иван определено проявяваше интерес към подобни същества. Самият той също беше обладан от демони.

Великият везир замълча и направи знак на някакъв роб да се приближи. После взе чашата с шербет от позлатения поднос в ръцете му и отпи една глътка.

— Има и други, които са тръгнали по петите на Душегубеца. Например католическия свещеник Майкъл Сен Клер. Познаваш ли го?

Рагуза поклати глава. Името не му говореше нищо.

— Засега той е постигнал най-много в преследването на магьосника. Нашите хора, които се върнаха от тази мисия, без да успеят да я изпълнят, решили, че ако следват Сен Клер, накрая ще стигнат и до Душегубеца. За съжаление, йезуитът ги измамил и ги пратил по грешна следа.

— Йезуитите пък защо толкова са се заинтересували от този магьосник? — попита Рагуза. — Папата ли ги е пратил по петите му? Може би светият отец иска да изправи Душегубеца пред Инквизицията?

— Доколкото знаем — отвърна великият везир, — Сен Клер е изпратен след магьосника не за да го залови, ами за да го унищожи. Това обаче не бива да се случва.

— За да го унищожи ли? Но как? — учуди се Рагуза.

— Познанията ни за католическите ритуали не са много обширни — ухили се везирът, — но все пак ни е известно, че за целта е необходима девица — жена, която не е познала мъж; телесно и душевно чиста.

— О, значи задачата става почти невъзможна — пошегува се наемникът. — Така де — в европейските градове човек трудно ще намери девственица.

Великият везир не реагира на закачката.

— Сен Клер е опасен противник, Рагуза. Агентите ни много лошо си изпатиха от него. Кажи ми — ти откъде смяташ да започнеш?

Наемникът замижа срещу слънцето.

— Трябва ми време, за да помисля и да си съставя план — промърмори той. — Но щом Душегубеца е в Англия, значи няма как да не мине през Лондон. Залагам си главата, че ще го открия там!

— Щом е така, мастър Рагуза — обади се Сюлейман — считай облога си за приет!

— Заешка устна! Така ще е, като целуваш зайци по пълнолуние!

Ребека Ленъкс се обърна раздразнено към двете мърляви хлапета, които я следваха по калдъръмената пътека, водеща до енорийската църква „Сейнт Майкъл“ в Дънмоу. Тя премести кошницата за билки от едната си ръка в другата и се взря в малките дяволчета.

— Грозотия! — пристъпи напред едното хлапе; лицето му беше изпълнено със злоба.

Ребека повдигна кърпата, която покриваше кошницата, и извади оттам две тънки парчета сладкиш.

— Прави сте — отвърна тя. — Но грозотия или не, моите сладкиши си остават най-хубавите на света.

Момчетата не бяха очаквали такъв отговор и удивено се взряха в нея. Когато се закачаха със старицата Уайът — онази смахната вещица, която живееше край горската пътека в другия край на Дънмоу — тя ужасно се ядосваше и тръгваше да ги гони с тоягата си. Ребека протегна ръце. Двете хлапета посегнаха към сладкишите и девойката сграбчи пръстите им. Нахалното им изражение веднага се стопи и по лицата им се изписа страх.

— Защо сте толкова жестоки? — попита Ребека. — Толкова ли ви е приятно да видите сълзи по страните на някоя девойка?

— Боли — прошепна едно от хлапетата.

То се взря във високата и стройна девойка пред себе си, която носеше дълга кафява роба и стара кръгла шапка на главата. Момчето не беше право да й се подиграва — Ребека действително имаше заешка устна, но това изобщо не я правеше грозна! Бялото й като сняг лице беше обрамчено от копринено гладка и искрящо чиста кестенява коса, която се спускаше до раменете й, но най-забележителното нещо в нея бяха морскосивите й очи, които никак не подхождаха на тена й. Стомахът на момчето се сви от страх. То си спомни слуховете, които твърдяха, че Ребека Ленъкс е ясновидка. В момента младата жена беше вперила очите си в неговите, но погледът й не беше суров като този на учителя мастър Такъри, ами тъжен и замислен. Тя пусна пръстите на момчетата.

— Вземете сладкишите — каза им Ребека. — Ако утре дойдете пак, ще ви дам още, но при едно условие.

— Какво условие? — попита едно от момчетата.

Тя го погали по мазната и рошава коса.

— Да не си играете покрай реката! — Ребека вдигна поглед към надвисналите над тях сиви облаци. — Напоследък валя много и водата е придошла.

Момчето отстъпи назад, хвърляйки един уплашен поглед към другарчето си. Хлапетата действително се готвеха да отидат на реката и да се опитат да хванат някоя змиорка или риба. Но откъде тази жена можеше да знае това?

— Ако отидете на реката, няма да сте в безопасност — предупреди ги Ребека, а после се усмихна, опитвайки се да прогони образа на давещите се в коварната вода момчета. — Обещайте ми, че няма да ходите. Всъщност, ако дойдете в „Сребърният дракон“, след като се мръкне, ще ви дам още сладкиши.

Парцаливите хлапета кимнаха и се отдалечиха, но вместо да се затичат към реката, свърнаха към къщата на старицата Уайът, за да проверят точно колко могат да я вбесят.

Ребека въздъхна и бутна портичката, през която се влизаше в църковния двор. Щом влезе вътре, тя приседна върху една пейка, остави кошницата си на земята и потърка слепоочията си.

„Ще ми се това да не се случва, но всичко става толкова бързо!“

Веднага щом беше докоснала пръстите на момчетата, тя беше видяла телцата им да се носят по водата, а устите им — да се пълнят с тиня. Ребека въздъхна, вдигна кошницата си от земята и се вгледа в алеята, по която се стигаше до предната врата на „Сейнт Майкъл“. От двете страни на тихата църквица растяха липови дръвчета, а зад тях се виждаше гробището с порутените надгробни паметници и древните тисови дървета. Според местните легенди последните били посадени преди много векове, за да служат като преграда за добитъка, както и за направа на лъкове и стрели.