Петък дойде и отмина. Ребека се отби в конюшнята още няколко пъти, занасяйки на йезуита мехлем и превръзка за раната му, както и още храна. Дори успя да промъкне през двора един бръснач, парче от безценния им марсилски сапун и малко топла вода. Разговорите, които провеждаше с беглеца, винаги бяха кратки. Девойката се боеше от Купър, а откакто към него се бяха присъединили и хората на шерифа — група сурови мъже с голям опит в преследването на престъпници — страхът й само беше нараснал. Мъжете се разхождаха наперено наоколо, но в присъствието на човека на кралицата ставаха по-ниски и от тревата. Купър се държеше добре с Ребека, но веднъж, докато се връщаше с кошницата си от конюшнята, тя беше забелязала вперения му поглед. Девойката имаше чувството, че странните му очи проникват в ума й, и се чудеше дали албиносът не е заподозрял нещо.

В събота сутринта Ребека беше станала крайно внимателна и вече не тръгваше към конюшнята, преди Купър да се е улисал в работа. За щастие, баща й, чиито навици съвсем се бяха объркали покрай новодошлите, почти не й обръщаше внимание. Бартоломю Ленъкс прекарваше по-голямата част от деня си в мърморене, а вечер сядаше с приятелите си пред камината в далечния край на салона. Разбира се, селяните не обичаха католическите свещеници, но човекът на кралицата също не им беше любимец. Освен това страхът им от него нарастваше все повече.

— Тази работа е по-сериозна, отколкото изглежда — смигна й веднъж Малбрук. — Купър търси йезуитския свещеник, но не само него. На мен обаче не ми казва нищо и единственото указание, които ми е дал, е да му докладвам за всякакви съмнителни типове.

Ребека изслуша съдебния пристав и се зачуди дали между Сен Клер и преследвача му няма някаква по-дълбока връзка, отколкото си личеше на пръв поглед.

Късно следобед в събота Малбрук я осведоми, че зад къщата на Бейнс е спряла някаква каруца и че пасторът си заминава.

Ребека веднага хукна към църквата. Тя прекоси гробището и притича по тясната алея, която водеше до къщата на Бейнс. Входната врата беше отворена. Пасторът наблюдаваше как коларят товари багажа му в каруцата, в която беше впрегната най-жалката кранта на света. Щом забеляза момичето, Бейнс веднага му се усмихна и му махна с ръка.

— Скоро ще се махна оттук — каза той. — Ще вечерям по пътя, а утре вече ще съм в Ройстън — Бейнс се загледа в мрачната грамада на „Сейнт Майкъл“. — Радвам се, че си заминавам — прошепна пасторът, приближавайки се към девойката. — Срещнах се с човека на Юда. Дойде тук, за да ме разпитва, но аз не можах да му кажа кой знае какво. Ще ми дойдеш ли на гости в Ройстън, Ребека?

— Разбира се. Ще помоля татко да ме докара — каза девойката, но после се засрами, понеже знаеше, че лъже. Това беше последната й среща с пастор Бейнс. — Новият пастор пристигна ли вече? — попита тя.

— Да, детето ми.

Едва тогава Ребека забеляза, че на прага на вратата е застанал някакъв непознат мъж. Той беше висок и строен, с дълга до раменете черна коса, тясно лице, заострена брадичка и ниско подрязани мустаци и брада. Високите скули подчертаваха още повече вдлъбнатите му очи, а кожата му беше изпъстрена с белези. Ребека потръпна. Студените очи на мъжа се взираха в нея без да мигат, а усмивката на устните му беше дълбоко неискрена.

— Ти си първият енориаш, с когото се срещам.

— Мастър Хенри Фрогмор — побърза да го представи пастор Бейнс, макар да стоеше настрани от приемника си, сякаш нещо в него го безпокоеше.

Фрогмор не откъсваше похотливия си поглед от Ребека. Ако старият пастор не беше там, помисли си тя, онзи сигурно щеше да я опипа.

— Трябва да вървя — каза девойката и хукна обратно по тясната пътека.

Докато се отдалечаваше, зад гърба й отекна ниският, гърлен смях на Фрогмор и тя пламна от срам.

Ребека заключи вратата на конюшнята след себе си и се изкачи по стълбата към плевника.

— Той е тук! — възкликна тя.

— Фрогмор ли? — показа се Сен Клер от сенките. Очите му бяха светнали от вълнение, а и почивката му се беше отразила добре и сега йезуитът изглеждаше много по-млад и силен от преди. — Сигурна ли си? — добави той развълнувано.

— Да. Даже се запознах с него, но никак не го харесах.

— Защо така, Ребека? — попита Сен Клер, поемайки кошницата от ръцете й.

— Стори ми се зъл и похотлив. Но това не е всичко — девойката се облегна върху купата сено. — Въпреки заешката ми устна мъжете, които идват в кръчмата, често ми мятат сластолюбиви погледи, така че това не е нещо ново за мен.

Сен Клер се приближи към нея.

— Кое тогава е различното у Фрогмор, Ребека? — попита той тихо.

— Че ти се подиграва. Докато те гледа, имаш чувството, че ти се присмива.

— Освен че си умна, явно имаш и набито око, Ребека. Рядко се срещат жени като теб, които да притежават едновременно остър ум, смелост и красота.

Очите на девойката се напълниха със сълзи.

— Ласкателствата са като парфюма — сопна се тя. — Можеш да ги помиришеш, но не и да ги изпиеш.

— Не те лаская, Ребека — приближи се йезуитът още повече. — Казвам ти самата истина.

— Сега сигурно ще добавиш, че красотата ми е по-скоро душевна — подкачи го тя. — Веднъж един пътуващ търговец ми каза същото.

Сен Клер се наведе към нея и нежно я хвана за брадичката.

— Аз никога не лъжа, Ребека Ленъкс. Ти си най-красивата жена, която съм срещал.

Гърлото на девойката пресъхна. Ръката на свещеника беше топла и нежна.

— Не заминавай! — прошепна тя, преди да се усети. — Моля те! — очите й се напълниха със сълзи. — Не си отивай! Не ме оставяй тук! Омръзна ми да мета пода, да пръскам с оцет срещу мухи, да сервирам ейл и да се занимавам с кръчмарски сметки!

Сен Клер отдръпна ръката си и вдигна кърпата, която покриваше кошницата.

— Какво е това? — той извади няколко кокичета, привързани с бяла панделка.

— Букетче цветя. Подаръкът ми за теб.

Сен Клер извърна поглед.

— Ще те помоля за още една услуга, Ребека. Тръгвам веднага щом се мръкне. От теб искам да оседлаеш един кон и да го доведеш в гробището на църквата. Спъни го при костницата.

— Кога искаш да бъде там?

Йезуитът погледна към затворените капаци на прозореца, през които се процеждаха последните слънчеви лъчи.

— Когато свещта стигне до двайсетия пръстен — той постави едната си ръка върху рамото й, а с другата я хвана зад врата. После я придърпа я към себе си и я целуна по челото. — Бог да бъде с теб, Ребека Ленъкс.

Девойката се спусна по стълбата малко по-бързо, отколкото беше възнамерявала, и се приземи с такъв трясък, че Минет се уплаши и изцвили. После ядно отвори вратата на конюшнята, затръшна я след себе си и врътна ключа. Когато се обърна, едва не се блъсна в Купър. Човекът на кралицата стоеше зад нея, наметнат с плаща си и облечен в неизменния си кожен жакет, а яката на ризата му беше разкопчана. Когато отстъпи назад, портупеят му издрънча.

— Закъде си се разбързала, девойко? — хвана я той за раменете. — Забелязах, че доста често посещаваш коня си…

— Не е кон, а конче — отвърна предизвикателно Ребека, отскубвайки се от хватката на албиноса. — Казва се Минет.

— Да го видим тогава това твое конче — тръгна Купър към вратата.

Сърцето на Ребека бясно се разтуптя, а коремът й така я сви, че направо й прилоша.

— В момента Минет не се чувства добре — впусна се девойката след него. — Утре, когато се пооправи, може да ме погледате как я яздя.

Купър се взря във вратата.

— Ребека! Стига си се помайвала!

Девойката видя баща си да излиза от кръчмата със запретнати ръкави и цялата грейна от радост.

— За Бога, момиче! Събота вечер е. А колкото до вас, мастър Купър, нямам нищо против да се задявате със слугините, но стойте далеч от дъщеря ми!

Ребека притича през покрития с калдъръм двор, прегърна баща си и му се усмихна.

— Радвам се, че се намеси, татко — прошепна тя.

Бартоломю се вгледа тъжно в нея.