Моряците скоро научиха, че е жена, но въпреки това — може би заради присъствието на Купър, който не само че ги плашеше с вида си, но и никога не откъсваше ръка от дръжката на меча си — гледаха да не я закачат. Всъщност екипажът се държеше доста мило с нея и членовете му често й помагаха да се изкачи или пък да слезе по стръмните стълби, водещи към трюма, а друг път й показваха как да застане, за да не губи равновесие.

Храната, разбира се, беше отвратителна — студена чорба, твърд сухар, пълен с гъгрици, и развалено месо с много сол и подправки, което успяваха да прокарат единствено благодарение на силния ейл. Сен Клер и Купър бяха станали част от екипажа и помагаха на моряците с каквото могат. И двамата бяха опитни пътешественици — или поне така твърдяха — и тежките условия не ги притесняваха. Оказа се, че йезуитът се справя добре с морските карти, докато Купър се отличи в бойните действия. Веднъж, когато някакви фризийски пирати се опитаха да нападнат кораба с ниските си рибарски лодки, той застана зад едно от оръдията и произведе толкова точен изстрел, че онези бързо се отказаха от намеренията си и изчезнаха в мъглата.

Тежките условия и строгата дисциплина на кораба не предразполагаха към много разговори, но въпреки това една нощ, около седмица преди да пристигнат във Вароди, Купър отвори дума за Фрогмор. В този момент тримата спътници се намираха в трюма заедно с екипажа, така че Сен Клер поклати глава.

— По-добре да не обсъждаме тази тема тук — прошепна той дрезгаво; йезуитът беше леко трескав и очите му светеха. — Моряците са много суеверни и ако разберат с какво си имаме работа, като нищо могат да ни изхвърлят през борда.

Ребека се съгласи със Сен Клер, въпреки че липсата на общуване определено засилваше чувството й за нереалност. Пък и как можеше да повярва, че тя — една обикновената кръчмарска слугиня от Дънмоу — в момента плава през мразовитото море към някаква страна на другия край на света?! Спътниците й също бяха доста странни — потаен йезуитски свещеник и човек на Юда, сключили примирие, за да заловят великия магьосник, убил баща й…

В този момент отвън се чу протяжен вълчи вой и Ребека се стресна. Тя се приближи до малкото прозорче и дръпна еленовата кожа, с която беше покрито. Струята студен въздух, която нахлу в стаята, я накара да потрепери. В далечината се виждаха светлини, долитаха и някакви развеселени гласове — явно в другия край на селото се вихреше гуляй. По улицата пред кръчмата притичваха някакви тъмни силуети — може би кучета или пък вълци от близката гора. Ребека спусна еленовата кожа обратно върху прозореца и се върна в леглото. После си спомни за баща си и за топлината в „Сребърният дракон“.

— Дано Бог ми прости — каза си тя, — но паметта на баща ми не е единствената причина да дойда тук.

Естествено, девойката искаше справедливостта да възтържествува, но имаше и още нещо… Тя си спомни думите на Сен Клер, че тя е избраната, и се зачуди защо толкова лесно се беше съгласила да тръгне с него.

— Просто трябваше да дойда — прошепна тя в мрака.

Да, точно така! Изведнъж девойката изпита непогрешимото усещане, че това е предназначението на живота й. Предишното й съществуване, особено след смъртта на майка й, не беше представлявало нищо повече от едно дълго чакане, но ето че това чакане най-после беше свършило. Какво ли следваше сега? В стаята отново долетя вълчи вой. Ребека се уви по-плътно в завивките си и си напомни, че някъде в мрака отвън Фрогмор също чака.

Късно на следващата сутрин, когато кръчмата вече се беше опразнила, Сен Клер доведе Купър в стаята на Ребека. Девойката беше спала до късно и се беше събудила премръзнала от студ. После беше погълнала купа варено просо в козе мляко, парче корав ръжен хляб и някаква парлива напитка, от която — за забавление на слугинята, която се навърташе наоколо — й се преплетоха краката.

След това Ребека се беше върнала в стаята си, а Сен Клер и Купър бяха излезли, за да наемат шейни и водачи, които да ги закарат в Москва. В момента, в който спътниците й се върнаха и прекрачиха прага й, Ребека разбра, че са се карали. Явно с примирието между двамата мъже, наложено им от обстоятелствата на борда на „Розата от Любек“, беше свършено. Девойката си представи постоянните конфликти, които неминуемо щяха да избухват оттук нататък, и сърцето й се сви. От друга страна, беше съвсем ясно, че ще стане така. В крайна сметка, Купър беше човек на Юда, а Сен Клер — йезуит. Нямаше как тези двама заклети врагове да се помирят само защото преследват един и същи човек. Освен това Купър така и не беше дал обяснение за внезапната промяна в отношението си, а пък Сен Клер беше приел да пътуват заедно единствено под натиска на обстоятелствата.

— Карали сте се, нали?

— А, не — отвърна небрежно Купър, сядайки на пода и облягайки се на стената, след което свали шапката си и се заигра с нея. — Разхождахме се хванати под ръка из пристанището и зяпахме рибарските лодки…

— Казах на Купър, че искам да се разделим — заяви Сен Клер.

— Но защо? — наведе се напред човекът на Юда. — Много добре знаеш, че в тази страна ти имаш предимство пред мен. За разлика от теб аз не мога да се ориентирам тук. Не познавам нито езика, нито обичаите на руснаците.

— Трябваше да помислиш за това, преди да се качиш на онзи кораб!

— Така и сторих, йезуите. Все едно, връщане назад няма! Ако си тръгна сега, ме чака или смърт на бесилката, или живот като беглец. Мастър Уолсингам никога не забравя.

— Защо дойде тогава? Защо не си стоя мирно, ами ти трябваше да се забъркваш с нас? О, знам какво ще ми кажеш — йезуитът разкопча портупея си и заплашително го хвърли на пода между себе си и Купър. — Че искаш да пипнеш Фрогмор толкова, колкото и аз. Да, но ти си човек на Юда! Работата ти е да залавяш хората като мен и да ги предаваш в ръцете на палачите. Откъде да знам, че не играеш някоя от игрите на Уолсингам? Как мога да съм сигурен, че не ти е заповядано да се сближиш с мен, а после, след като заловим Фрогмор, да ме плениш и да ме заведеш при любимата си кралица в Лондон?

— А случайно да си забелязал, че се намираме на другия край на света? Как според теб мога да направя всичко това тук?

— Не се опитвай да ме правиш на глупак, Купър. Много добре знаеш, че отношенията между Англия и Русия процъфтяват. В Лондон е идвал руски посланик, а и в двора на цар Иван често гостуват англичани. Ако получи гаранции от страна на Англия, негово височество няма да се поколебае да предаде мастър Фрогмор на английските власти, а да не говорим за някакъв си издирван йезуит и придружаващата го кръчмарска слугиня, обявена за човек извън закона. Руснаците веднага ще ни натоварят на някоя шейна и ще ни закарат до най-близкото пристанище. После ще ни качат на някой английски кораб, откъдето ще се озовем право в Тауър или пък обратно в замъка Колчестър.

Купър облегна глава на стената и се взря в таванските греди. Сен Клер седеше и чакаше; погледът в очите му беше суров, а изражението на лицето му — непреклонно. Ребека разбираше логиката на йезуита. Наистина, защо Купър беше зарязал всичко и беше тръгнал с тях? Нима всичко беше лъжа? Девойката стана и потропа с крака, сякаш й беше студено, но всъщност целта й беше да разведри обстановката. Ако напрежението продължеше да се трупа, скоро двамата мъже като нищо можеха да извадят оръжията си.

— Защо дойдохме в Русия? — попита тя.

— Нали ти казах — отвърна Сен Клер. — Фрогмор трябва да се върне в Москва, за да си прибере някои неща. Освен това може да реши да проучи „Книгата на тайните“, която се пази в манастира „Свети архангел Михаил“.

— „Книгата на тайните“ ли? — учуди се Купър.

— Да, „Книгата на тайните“. Ако отидеш до Москва, ще ти кажат всичко за нея.

— Защо? — продължи Ребека. — Защо си толкова сигурен, че Фрогмор е в Русия?

Купър потропа с крак.

— Добър въпрос, Ребека. Аз също съм си го задавал. А ти, йезуите, можеш да си къташ тайните колкото си искаш, но нека ти кажа нещо. Мастър Фрогмор не се е качвал на кораб от брега на Темза; не и в посока Русия. Предполагам, че е прекосил Английския канал, слязъл е във Франция и е продължил пътуването си по суша. Той е добре подготвен и освен това не носи багаж, който да го спъва. Вероятно е пристигнал в Русия около седем до десет дни преди нас. Вече спокойно може да си е прибрал нещата, за които говориш, да е прочел онази книга или пък да я е откраднал и да се е запилял из ледената пустош. А може и да се е насочил на юг в търсене на по-благоприятен климат.