— И какво научи от тях?

Купър сви рамене.

— За кого?

— За Сен Клер. Хайде, Уилям, кажи ми, знаеш, че ценя мнението ти.

— Сен Клер ми е връстник. Роден е в Ирландия, в дома на един богат дъблински търговец, който държал магазини по крайбрежието на река Лифи и бил собственик на няколко търговски кораба. И двамата му родители починали, когато бил още малък. Като представител на реформираната вяра Майкъл Сен Клер получил най-доброто светско образование. Първоначално заминал да следва в Сорбоната в Париж, а по-късно се прехвърлил в Монпелие, където се посветил на медицината.

— И? — попита Уолсингам.

— Бидейки силно заинтригуван и от теологията, Сен Клер лесно попаднал в клопката на йезуитите — тогава нов орден, който се стараел да попълва редиците си с млади и образовани мъже. И така Сен Клер приел католицизма и бил изпратен в Рим, където завършил образованието си, а после дал обет и бил ръкоположен за свещеник.

— А каква е връзката му с Фрогмор? — поинтересува се главният шпионин на кралицата.

— Сен Клер се оказал талантлив теолог и се специализирал в една област, която папистите наричат демонология. Трудовете, които написал, привлекли вниманието на Инквизицията и тя на няколко пъти го призовавала да защити писанията си пред трибунала й. Всеки път той се справял блестящо.

— Тогава какъв е бил проблемът?

— Доколкото разбрах — продължи Купър, — накрая Инквизицията го обвинила, че се занимава с магии, и йезуитите го изпратили в изгнание. За известно време Сен Клер изчезнал, но не след дълго бил забелязан в Търговище, Влахия, в компанията на мастър Фрогмор.

— И аз съм чел архивите, Уилям — намеси се Уолсингам — но ти разказваш така увлекателно! Сякаш всичко оживява пред очите ми!

— Според агентите ни в Рим Сен Клер бил напуснал ордена на йезуитите окончателно, а приятелството му с Фрогмор изглеждало напълно истинско. Преди около четири години обаче двамата спътници се върнали в Италия и тъкмо там отношенията им се развалили. Нещо повече — носят се слухове за някаква жестока битка между тях, състояла се на Албанския хълм край Рим.

— И?

— Според мълвата Сен Клер паднал в някаква урва и тялото му така и не било открито. После настанало затишие. Преди около две години обаче Сен Клер се появил отново, този път като яростен противник на Фрогмор, и тръгнал да го преследва из цяла Европа.

— А ти какво мислиш? Смяташ ли, че Сен Клер наистина се е занимавал с магии и че е бил съучастник на Фрогмор, а после се е превърнал в негов враг?

— Честно казано, не знам — отвърна Купър, — но бих дал всичко, за да узная!

— Хм — Уолсингам се облегна в стола си. — Явно по този въпрос могат да ни помогнат единствено йезуитите. Те обаче никога не биха се съгласили да ни съдействат. Както и да е, мислиш ли, че в момента Фрогмор наистина е в Лондон?

— Така мисля, да.

— Тези дни в града избухнал пожар — продължи главният шпионин на кралицата — и една от къщите на Лампри Лейн изгоряла до основи. Собственикът й бил някакъв си доктор Херметикус. И той, и жена му, или по-скоро овъглените им останки, били намерени сред руините. Херметикус бил астролог и гадател. Как смяташ — дали пожарът е бил дело на Фрогмор?

Купър се опули.

— Не знам нищо за това, сър, но очаквам Сен Клер и онази Ребека Ленъкс да пристигнат в Лондон всеки момент.

— Нали няма да ги оставиш да ти се изплъзнат отново?

В отговор албиносът само изгледа господаря си.

— Надявам се, че не — промърмори Уолсингам, а после взе от масата едно звънче и го разклати.

Вратата на стаята мигом се отвори и вътре влезе някакъв нисък и набит младеж. Нежното му лице беше гладко избръснато, а косата му — грижливо напомадена и зализана. Новодошлият беше облечен в тъмнозелени дрехи. Купър му хвърли един поглед, а после отмести очи.

— Познаваш ли Пандолфо?

Албиносът си пое дълбоко дъх, след което потърка нос, сякаш беше доловил някаква неприятна миризма, откъсна със зъби кожичка от палеца си и я изплю на пода. Уолсингам се усмихна. Главният шпионин на кралицата беше свикнал със съперничеството между подчинените си.

— Пандолфо ще ти помага.

— Пандолфо е долен убиец — възрази Купър.

Той погледна към португалския родоотстъпник, който в момента работеше за английските тайни служби. Албиносът мразеше Пандолфо не толкова защото колегата му убиваше, а защото му беше приятно да го прави.

— Въпреки това той ще те следва навсякъде! И не смей да ме обвиняваш, че ти нямам доверие, Уилям! Просто мисля, че имаш нужда от помощ.

След тези думи Уолсингам плесна с ръце и освободи двамата мъже. Купър се поклони, взе си плаща, шапката и ръкавиците от масата и излезе от стаята. Пандолфо тръгна след него като кученце. Когато стигнаха до Лъвската порта, албиносът се обърна и погледна към Тауър. Той знаеше, че никога повече няма да се върне тук и че това е била последната му среща с Уолсингам, но въпреки това не се чувстваше тъжен.

— Не ме ли харесваш, Купър? — попита тихо Пандолфо; по невинното лице на младежа беше изписана обида.

Купър го накара да се приближи.

— Ела. Искам да ти покажа нещо. Нали чу какво каза мастър Уолсингам — трябва да ме следваш навсякъде.

Пандолфо кимна и напъха ръцете си толкова навътре в ръкавите на дрехата си, че заприлича на някой монах.

— Желязото се кове, докато е горещо! — каза загадъчно Купър и изведе Пандолфо от Тауър.

Вместо да се насочи към кея обаче, той рязко зави наляво и тръгна по някаква тясна пътечка покрай крепостта. Пандолфо се оплака, че вървят твърде бързо, а после попита къде отиват.

— Не се безпокой! — извика албиносът през рамо. — Просто трябва да свършим нещо.

И така, двамата спътници прекосиха някаква канавка, минаха през едно голо поле и накрая се озоваха сред гъста горичка. Пандолфо изглеждаше все по-уплашен. Той не харесваше пущинаците. Не, Пандолфо беше градски главорез, ловък с гаротата и с ножа, който винаги гледаше да е с гръб към някоя стена. Купър обаче вървеше целеустремено напред и го водеше все по-навътре сред дърветата, където цареше пълна тишина, нарушавана единствено от пукането на съчките под краката им и крясъците на някоя и друга птица. Когато стигнаха до някаква полянка, албиносът спря, свали си плаща и разкопча ножниците, в които бяха затъкнати мечът и камата му. Пандолфо се взря в него с ужас.

— Какво правиш, по дяволите?

Купър извади оръжията си и ги размаха.

— Обичаш ли да убиваш, Пандолфо? — албиносът вече обикаляше около противника си, принуждавайки го да се върти, следейки движенията му. — О, да, знам, че обичаш.

Пандолфо отметна плаща си и също извади меча и камата си.

— Какво правиш? — повтори въпроса си той.

— Мисля да те убия — прошепна Купър. — Твърде много бързам, за да си позволя да те мъкна след себе си. Освен това не ти вярвам. Какво ти наредиха, а? Да ме издебнеш и да ме намушкаш в гърба? Нима Уолсингам вече ми няма доверие?

Преди Пандолфо да успее да отговори, албиносът се хвърли към него, шляпайки с ботушите си в мократа трева и замахвайки с меча си. Пандолфо отби удара, но въпреки това все още му се струваше невероятно, че изобщо участва в тази схватка. Само допреди миг двамата с Купър бяха стояли като равни в стаята на господаря си в Тауър, а сега… Да не би албиносът да беше полудял? А може би мастър Уолсингам беше прав и Купър действително беше поставил собствените си интереси на първо място? Пандолфо продължи да парира нападенията на противника си, но страхът му нарастваше все повече. Той не беше свикнал да се бие сам — нападаше единствено в група, нахвърляща се върху жертвата си като глутница кучета — докато Купър владееше меча до съвършенство. Пандолфо се паникьоса и замахна с меча си, но албиносът му се изплъзна, отскачайки встрани. Пандолфо осъзна, че е направил ужасна грешка и в следващия момент усети меча на Купър да се забива дълбоко в гърлото му.

Хенри Фрогмор се беше притаил сред мочурищата край устието на Темза и се взираше в бързоходния контрабандистки платноход, закотвен недалеч от брега, който щеше да го откара от острова. В следващия момент от корабчето беше спусната лодка и двама моряци загребаха към малкия огън, който магьосникът беше запалил, за да им даде сигнал.