Фрогмор се чувстваше доволен. Той беше изпратил писмото си и междувременно си беше променил плановете. Всички кейове и пристанища в Лондон бяха завардени, като най-сериозна беше охраната в Стийлярд19, където бяха закотвени корабите, които пристигаха и отплаваха за Балтика. Шпионите на Уолсингам бяха плъзнали навсякъде и въпреки че бяха дегизирани като моряци, търговци и просяци, магьосникът ги беше разпознал и знаеше, че ако се опита да се свърже с някой капитан на кораб, незабавно ще бъде арестуван.

И така, Фрогмор се беше промъкнал обратно в града, минавайки по Флийт Стрийт, през полята и покрай Уестминстър и накрая се беше озовал след невзрачните странноприемници и схлупени пивници при устието на Темза — свърталище на контрабандисти, речни пирати и изобщо все на мъже, които имаха основание да се страхуват от закона не по-малко от самия него. Там магьосникът се раздели с малко от среброто си и се уговори с един капитан да го закара до Ниските земи. Оттам щеше да продължи към Москва, за да си прибере онова, което Му принадлежеше, а после щеше да се отправи на югоизток към Молдова или Влахия и да потърси местния турски велможа.

По време на краткия си престой сред контрабандистите Фрогмор беше дал ухо на клюките, които си шепнеха екипажите, връщащи се от Средиземно море, и беше научил някои много любопитни новини. Според слуховете султан Сюлейман събирал огромна флотилия в Златния рог, с която се канел да нападне рицарите хоспиталиери в Малта и веднъж завинаги да унищожи това гнездо на оси, тормозещо корабите му.

Магьосникът вдигна поглед към мрачното небе.

— Би било прекрасно да видя отново слънцето — каза си той. — Да се насладя на гледката на сини морски води, на уханието на цъфнали градини и да се отдам на почивка, без непрекъснато да се озъртам през рамо.

Преди това обаче трябваше да свърши още нещо. Сен Клер и онази кръчмарска слугиня вече бяха съвсем близо до него и Фрогмор беше решен да им покаже кой командва парада. И така, докато чакаше моряците да изтеглят лодката на брега, магьосникът затвори очи и призова тъмните си господари. После се залюля напред-назад, извиквайки в съзнанието си лицата на йезуита и на Ребека Ленъкс. Тези двамата бяха негови заклети врагове и трябваше да бъдат спрени.

Ребека се обгърна с ръце, за да се предпази от студа, и погледна назад. Островърхият покрив на селската къща, в която се криеха със Сен Клер, се очертаваше на слабата лунна светлина, на един от прозорците гореше свещ, а вратата зееше — явно беше забравила да я затвори. После девойката се взря в голото поле пред себе си, което се простираше до някаква горичка. Нощта беше мразовита, а хапещият вятър развяваше косата и тънките й дрехи. Отнякъде се чу крясък на козодой20, през подето притича някаква тъмна сянка. Като изключим дребните звездици високо в черното небе, наоколо цареше пълен мрак. Ребека беше толкова уплашена, че не смееше да помръдне.

Двамата с йезуита бяха прекарали последните три дни във фермата, стопанисвана от мистрес Блоксам и малоумния й син, и досега девойката всяка вечер си беше лягала да спи върху един малък нар. Сега обаче беше будна и се скиташе из мразовитото поле посред нощ.

„Сигурно съм ходила насън“ — помисли си тя.

Ребека искаше да се върне в къщата, но краката й отказваха да я послушат. Макар детайлите да й убягваха, някаква част от нея й подсказваше, че има тайна уговорка да се срещне с някого тук. Тя си пое дълбоко дъх, опитвайки се да си възвърне здравия разум, и тръгна обратно към отворената врата.

— Ребека!

Девойката се спъна в някакъв камък, удари босите си пръсти и потръпна от болка. Не, това не беше сън. Тя се паникьоса, по тялото й изби студена пот. През мрака към нея куцукаше някаква ниска жена с прокъсана пола, боне на главата и дебел шал, наметнат върху пухкавите й рамене.

— Майко Уайът! — извика Ребека.

Старата жена пристъпи напред.

— Благодаря ти, че дойде — каза тя.

Тази жена обаче не беше приветливата старица, която девойката познаваше. Някога блестящите й очи сега бяха оградени от черни кръгове и се взираха немигащо в нея, бузите й висяха, а устата й беше олигавена. Старицата Уайът вдигна ръце, сякаш се канеше да прегърне Ребека.

— Дойдохме да те видим, момичето ми. Липсваше ни.

— Върви си! — изписка девойката и се прекръсти. — Хайде, махай се!

В следващия момент някакво движение привлече вниманието й — към нея се приближаваше още някаква фигура с наперена походка.

— Това е съдебният пристав Малбрук — побърза да я успокои старицата Уайът. — Виждаш ли колко много те обичат приятелите ти?

Гърлото на Ребека пресъхна, езикът й се вкамени, а за преглъщане и дума не можеше да става. Искаше й се да побегне, но краката й бяха отмалели и не й достигаше въздух. Малбрук вече беше само на няколко крачки от нея и тя усети вонята на гроб, която се носеше от парцаливите му дрехи. Зад гърба й се появиха още фигури, които й отрязаха пътя към къщата. Някои от лицата й бяха познати. Онова там не беше ли дъщерята на Симнъл? Младата жена се движеше като в транс с отпуснати покрай тялото ръце и полюляващи се бедра. Ребека хукна да бяга, но в следващия момент се блъсна в някакъв мъж — старец с мършаво лице и врат като на пиле. Той се опита да я сграбчи, но тя успя да му се изплъзне. Студът наоколо беше станал непоносим, а вонята беше толкова силна, че на Ребека й се струваше, че се намира на някое бунище. Девойката обърса потните си длани в нощницата си. Фигурите я бяха наобиколили отвсякъде. В ръката на Малбрук имаше кама.

— Кои сте вие, за Бога?

— Ела с нас, Ребека — протегна ръка съдебният пристав. — Не бой се — няма да ти сторим нищо лошо. Просто ела.

— Къде? — попита девойката.

— Не е далеч — пристъпи напред старицата Уайът. — Хайде, довери ми се.

Тогава Ребека съзря кървавата рана в гърлото на някогашната си приятелка и се разпищя. После затвори очи и се просна на земята, опитвайки се да зарови лицето си в пръстта. Фигурите започнаха да викат името й и да се пресягат към нея, но тя се съпротивляваше. В следващия момент усети как някой й удря шамар и отвори очи. Срещу нея стоеше Сен Клер.

— Какво става, за Бога?

Девойката се огледа наоколо, но в полето нямаше никого. Явно беше дошла дотук насън и беше преживяла някакъв кошмар. Йезуитът обаче я беше намерил и я беше спасил. Докато й помагаше да се изправи на крака, той отново заговори на онзи странен език. Ребека погледна към вратата. Мистрес Блоксам стоеше на прага на къщата с фенер в ръка.

— Хайде — каза Сен Клер. — Стъпвай внимателно.

Девойката обаче го отблъсна, а после вдигна фенера, който йезуитът беше оставил до нея, и въпреки протестите му заоглежда земята. В пръстта имаше множество отпечатъци от стъпки. Ето тук например се беше отбелязала някаква малка обувка, а малко по-нататък — големите ботуши, с които Малбрук никога не се разделяше. В следващия момент Сен Клер я настигна и изтръгна фенера от ръцете й.

— Не съм сънувала! — извика Ребека. — Те наистина са били тук! Малбрук, старицата Уайът…

— Хайде да се връщаме — подкани я йезуитът.

И така, девойката се остави в ръцете му. Когато влязоха в къщата, мистрес Блоксам я наметна с едно одеяло.

— За Бога, дете! — възкликна вдовицата. — Премръзнала си!

После домакинята ги отведе в настланата с каменни плочи кухня и накара Ребека да седне в едно голямо кресло пред камината. Робърт се дотътри от горния етаж, потърквайки сънените си очи, но майка му го изпрати обратно в леглото. Сен Клер си взе едно столче, настани се до Ребека и хвана ръката й, опитвайки се да я успокои.

Мистрес Блоксам накара девойката да хапне нещо и й сгря една чаша вино. За известно време Ребека остана загледана в пламъците на огъня. После йезуитът благодари на любезната домакиня за помощта и я помоли да ги остави насаме.