Ребека се огледа наоколо и видя, че живите мъртви, които беше зърнала за миг край колоната, сега са се настанили на местата, които Калъртън и хората му току-що бяха освободили.

— Това е пълна лудост — промърмори девойката.

Стомахът й се сви, а коленете й се подкосиха. Останалите енориаши бяха вперили в нея студени погледи. Сякаш измина цяла вечност, преди Калъртън да се върне в църквата, изтупвайки праха от наметалото си с кожените си ръкавици.

— Нищо особено — извика той. — Само купчина кости.

Ребека не знаеше какво друго може да стори. Тя се свлече в основата на колоната, скръствайки ръце пред гърдите си.

— Има и още нещо — продължи Калъртън, измъквайки едно парче пергамент от кесията си. — Това са показанията на Бартоломю Ленъкс, които той собственоръчно написа, преди да замине за Колчестър. В тях кръчмарят обвинява дъщеря си, че е вещица и че убива онези, които не харесва, но най-вече — че е укривала йезуита Сен Клер!

Ребека изтръгна свитъка от ръцете на съдебния пристав и той хукна след нея, за да й попречи, в случай че се опита да го унищожи. Девойката зачете документа и се вцепени. Почеркът, начинът на изразяване и подписът в дъното бяха на баща й, но обвиненията сигурно бяха скалъпени от Фрогмор.

Ребека нямаше сили да продължи да чете. Баща й беше написал невероятно гнусни лъжи: че подозирал, че тя не му е истинска дъщеря; че заешката й устна била дяволски белег; че омагьосвала онези, които не харесвала, и че помогнала на йезуита Сен Клер да избяга от кралското правосъдие.

— Това са лъжи! — изкрещя тя, хвърляйки парчето пергамент на земята. — Баща ми не може да ги е написал!

— Така ли? — подпухналото от пиене лице на Калъртън се разтегли в усмивка. — А как тогава ще обясниш появата на този документ, написан с неговия почерк и подписан със собствената му ръка? Баща ти дойде у дома, даде ми парчето пергамент и ми се закле върху Библията, че всичко в него е самата истина!

— Направили сте някакъв номер! — изпищя Ребека. — Някаква ужасна магия!

— Ужасна магия, значи — присмя й се Фрогмор. — Направо не знам какво да те правя, Ребека Ленъкс! Идваш в тази църква и пред лицето на Бога заявяваш, че трупът на баща ти лежи в костницата. Наричаш пастора си убиец, а съдебния пристав — лъжец. Какво наказание мислиш, че заслужаваш след всичките тези прегрешения?

— Изгорете я! — Луси, камериерката, си проправи път през тълпата; румените й страни бяха поаленели от злоба.

Щом стигна до Ребека, слугинята така зашлеви девойката през лицето, че клетото момиче политна назад и се блъсна в колоната. Почти изгубила съзнание, Ребека се строполи на земята.

Църквата мигом се изпълни с викове и крясъци, които отекнаха в съзнанието на девойката подобно на рев от разбиващи се о брега вълни. В следващия момент тълпата я заблъска, изправи я на крака, а Калъртън омота около нея някакво въже. Неколцина от селяните се опитаха да й помогнат, но безуспешно. Бедоус си проправи път през навалицата, но скоро беше изблъскан встрани. Питър, главният слуга от кръчмата, се помъчи да озапти Луси, но някой го удари по главата и той рухна на пода.

В църквата настана пълен хаос. Хората на Калъртън повлякоха Ребека към предната врата сред море от озъбени лица, изпълнени с омраза. Сега животът й беше в ръцете на съдебния пристав, който вървеше най-отпред на цялата процесия и разгонваше зяпачите с жезъла си. Девойката се опита да улови погледите на бащините си приятели, но те извръщаха очи. Крясъците: „Изгорете я! Изгорете я!“ не секваха. Ребека цялата се тресеше от страх. Въжето, с което я бяха вързали, беше здраво стегнато и й пречеше да диша. Тя не можеше да повярва, че всичко това се случва наистина. Може би сънуваше поредния си кошмар и скоро щеше да се събуди?

— Помощ! — извика тя.

Молбата й беше посрещната със смях. Хората на Калъртън я извлякоха навън и студеният сутрешен въздух малко я посвести. Ребека беше чувала, че в някои села, в които паниката на хората ги карала да виждат вещици едва ли не навсякъде, се е случвало да замъкнат няколко жени на пазарния площад и да ги изгорят или обесят без съд и присъда. Тъкмо това я чакаше и нея.

Стражарите продължиха да я блъскат и бутат, принуждавайки я да върви напред. В един момент тя се спъна и падна. Кожените й обувки мигом бяха свалени от краката й, а пръстенът от малкото й пръстче — изхлузен. Хората късаха цели парчета от вълнената й рокля. Към нея полетяха буци пръст, а едно парче тор я улучи в устата. Тя се задави и се разкашля, но това само предизвика още по-бурен смях у зяпачите. Нямаше ли някой да й помогне?!

Когато стигнаха в селото и стъпиха на калдъръма, хората на Калъртън продължиха да я влачат и босите й крака съвсем се израниха. Накрая стигнаха до площада. Ребека видя табелата на „Сребърният дракон“. На вратата на кръчмата се беше струпала цяла тълпа от хора с чаши в ръце. По площада изтрополи някаква каруца, пълна със съчки и папрат, която — за неин ужас — спря близо до стълба за бичуване. Скоро около него беше издигната висока клада.

— Невинна съм, за Бога! — изпищя тя.

Тълпата обаче беше озверяла и нямаше да се успокои, докато не видеше да се пролива кръв. До стълба за бичуване беше поставен някакъв стол, върху който я накараха да се покачи. После стегнаха още въжета около тялото й и натрупаха подпалки чак до гърдите й. Сред морето от хора около нея имаше мъже, жени и деца, които беше познавала през целия си живот. Някои от тях тя смяташе за приятели, а на други двамата с Бартоломю бяха помагали неведнъж и дваж. Ребека погледна към кръчмата с надеждата, че баща й ей сега ще се завтече към площада и ще я отърве от този кошмар. А може би някой от приятелите му щеше да й се притече на помощ? На малката тераса над входната врата имаше някакъв човек. Тя се вгледа по-внимателно и разпозна Малбрук — злите, кървясали очи на съдебния пристав бяха приковани в нея. На ъгъла на уличката, която водеше към задната част на „Сребърният дракон“, стоеше старицата Уайът и й махаше с букетче цветя. В следващия момент ноздрите на Ребека се изпълниха с дим и тя с ужас се взря в мъжете с факли в ръце, които бяха наобиколили кладата. Девойката затвори очи.

— Мили Боже! Света Дево!

Изведнъж яростните викове заглъхнаха и на площада се възцари пълна тишина. Към кладата се беше приближил мъж на бял кон, облечен в рицарски доспехи. Мъжът беше Майкъл Сен Клер, който вече не изглеждаше като беглец. Прекрасното му лице беше гладко избръснато и пращеше от здраве.

— Помощ! — извика Ребека.

От кладата се вдигна стълбче дим и опари гърлото й. Тя се закашля, а очите й се насълзиха. Пламъците бързо обхванаха папратта и изпълниха въздуха с пукот.

— Спрете! — извика някой. — В името на кралицата!

Ребека усети да разтурват кладата, а после и димът се разпръсна. Площадът беше пълен с конници с мечове в ръце. Зяпачите бягаха като пилци, за да се скрият в кръчмата или в уличките наоколо. Мъже пълнеха цели ведра с вода от конските поилки и ги изливаха върху пламъците. Ребека се помъчи да се освободи от въжетата, с които беше вързана. В този момент пред нея се изправи някакъв мъж с широкопола шапка на главата.

— Майкъл!

Девойката съзря проблясък на стомана и в следващия момент ножът на мъжа преряза въжетата. Тя рухна в ръцете му, но когато погледна нагоре, видя суровото лице на Купър, човека на Юда.

Пастор Фрогмор препускаше лудешки по оградената от дървета пътека, която водеше извън Дънмоу. От време на време посягаше с ръка към дисагите, провесени от седлото му, за да се увери, че все още са там. Щом стигна до кръстопътя, той дръпна юздите. И от двете му страни се издигаха останките от прастарата гора, която някога беше покривала цялата източна част на кралството. Фрогмор погледна към небето — денят щеше да е студен.

— Сняг — промърмори той. — До довечера ще завали сняг.

Пасторът изчака конят му да се съвземе от бесния галоп, а после отпра бялата си якичка и я захвърли в храстите. Ослуша се, но не чу нищо обезпокоително. Явно хората на кралицата все още бяха твърде заети с бъркотията на площада, за да тръгнат след него.