Баща й беше споменал нещо за някаква яма в задната част на костницата. Полиците там свършваха на около три стъпки над земята. Ребека се наведе и видя, че в стената има пролука. Тя протегна ръка и бръкна вътре. Пръстите й напипаха студена плът. Девойката премести ръката си и усети някаква кожена дреха. После освети дупката с факлата си и едва потисна вика си — там лежеше трупът на баща й, чиито безжизнени очи се взираха невиждащо в нея. Сърцето на девойката запрепуска, а тялото й се обля в пот. Ребека остави факлата на пода и се втренчи ужасено в кошмарните рани по врата и гърдите на баща си.

— Дано Бог се смили над теб! — простена тя. — О, дано Бог се смили над всички ни!

Девойката отстъпи назад. Вече нямаше от какво да се бои — едва ли в костницата можеше да има нещо по-страшно от това, което беше видяла току-що. Тя взе факлата и се просна на пода до тялото на баща си. За съжаление, силите не й стигаха, за да го измъкне от дупката. Ребека го погали нежно по лицето, а после, събирайки целия си кураж, се пресегна към жакета му и бавно започна да брои копчетата. Бяха само шест. А трябваше да са седем. Девойката се отдръпна от пролуката в стената.

Изведнъж навън се изви вятър и вратата на костницата се отвори с трясък, а после отново се затвори. Ребека се стресна, при което факлата падна от ръцете й и пламъкът угасна. Тя с мъка се изправи на крака, размахвайки ръце, за да запази равновесие, след което се опита да си спомни къде е изходът, но мракът наоколо беше непрогледен. В гърлото й се надигна писък. Девойката се запрепъва в тъмното, а костите под краката й запукаха оглушително. От време на време тя се блъскаше в полиците или пък падаше и напипваше някоя и друга заострена кост или пък череп.

Най-накрая Ребека стигна до отсрещната стена. В този момент вратата пак се отвори и затвори. Тя тръгна по посока на звука. Щом се измъкна навън, девойката се просна на земята и известно време остана така, опитвайки се да успокои биенето на сърцето си. Когато мразовитият нощен вятър започна да вледенява потта по тялото й, тя стана на крака и тръгна да се връща през гробището. След няколко крачки обаче пред нея се изправи някаква тъмна фигура.

— Какво правиш тук, момиче? — препречи й пътя съдебният пристав Малбрук със своето ужасяващо лице и отвратителни рани.

— Махни се! — изпищя Ребека. — В името на Христа!

Видението тутакси изчезна. Девойката успя да стигне до стената на гробището, изкатери се по нея и побягна в нощта. Тя беше толкова ужасена, че дори не забеляза тъмната фигура с качулка на главата, кацнала като някой грамаден гарван на върха на църковната кула, която наблюдаваше всяка нейна стъпка.

Тази нощ Ребека не спа добре, но въпреки това на другата сутрин се събуди много преди зазоряване. Щом отвори очи, тя огледа спалнята си, взирайки се напрегнато във всеки един предмет. Дълбоко в сърцето си девойката знаеше, че след сблъсъка й с Фрогмор животът й ще се промени завинаги. Тя слезе в салона на кръчмата и без да обръща внимание на сънените слуги, които вече се захващаха с ежедневните си задължения, се насочи към вратата. Тъкмо се канеше да излезе, когато Питър я хвана за рамото.

— На сутрешната служба ли отивате, мистрес? И ние ще дойдем. Ще седнем отзад.

Ребека кимна.

— Аз ще избързам пред вас, понеже искам да си намеря място отпред — девойката се накани да се обърне, но после сграбчи ръката на главния слуга. — Баща ми няма да се върне, Питър. Каквото и да стане — добави тя, — грижи се за кръчмата!

След тези думи Ребека излезе на пазарния площад и въпреки мъглата успя да види, че към църквата вече са се запътили и други селяни. Сутрин обикновено се отслужваха две литургии — едната точно след зазоряване, а другата — малко по-късно. Тя тръгна по пътеката.

Църквата беше студена и неприветлива. Ребека седна край основата на една колона, точно под амвона. Клисарят Симнъл, който още изглеждаше потиснат от отсъствието на Марго, вече беше запалил свещите в олтара и в момента отваряше Библията, поставена върху аналоя, за да е готова за Фрогмор. Девойката се облегна на колоната и затвори очи. В нефа продължиха да влизат хора.

Когато светлината, която нахлуваше през прозорците, се засили, Симнъл удари камбаните. Нефът вече се беше изпълнил с множество приглушени гласове — съселяните се поздравяваха един друг или пък се караха на децата си, за да не вдигат шум с игрите си. Ребека се съсредоточи върху звъна на камбаните, който звучеше ниско и печално, сякаш призоваваше енориашите не на сутрешна служба, ами на погребение.

Девойката отвори очи и се огледа наоколо. Повечето от селяните вече бяха дошли, но нито един от тях не беше седнал близо до нея. Още по-зловещото беше, че Калъртън и помощниците му се бяха събрали на групичка и мрачно я наблюдаваха. Камбаните замлъкнаха. Фрогмор излезе от олтара и се поклони пред кръста, но вместо да се насочи към Библията върху аналоя, той тръгна право към амвона. После се огледа из нефа и хвърли изпълнен с лукавство поглед към Ребека.

— Днес избрах един малко по-различен текст — започна пасторът. — „Врачка да се не оставя жива!“8

В нефа се надигна одобрителен шепот и Ребека се вцепени. После в църквата настана тишина; дори децата млъкнаха. Семействата, които седяха по пейките или по студените каменни плочи на пода, бяха приковали очи във Фрогмор и не помръдваха от местата си.

— „Врачка да се не оставя жива!“ — повтори пасторът. — Но врачката след нас, скъпи енориаши, не е само врачка! Освен това тя е изменничка и бунтовничка!

— Изгорете я! Изгорете я! Изгорете я! — започнаха да му пригласят хората, насядали в задната част на църквата.

Ребека едва потисна паниката, която се надигна у нея. Фрогмор, Калъртън и групичката на най-задния ред явно й бяха устроили капан.

— Какво става, пасторе? — надигна се пивоварят Бедоус; Ребека го познаваше като добър човек и приятел на Бартоломю.

— Седни, човече! — прогърмя гласът на Фрогмор. — Това е Божи дом!

— Точно така! — изкрещя му в отговор Бедоус. — Божи дом! Не съд!

Пасторът остана невъзмутим.

— Хората от тази енория — сопна се той — имат право да се събират и да изобличават изменниците, независимо дали става дума за вещици, за предатели, които подслоняват враговете на кралицата, или и за двете!

Бедоус увеси нос и си седна обратно на мястото.

— Ти! — посочи Фрогмор към Ребека. — Ти си вещица и предателка!

— А вие, сър — изкрещя в отговор девойката, скачайки на крака, — сте долен убиец!

Думите й прозвучаха толкова драматично и неочаквано, че групичката в задната част на църквата, пригласяща възторжено на пастора, мигом замлъкна. Ребека се взря гневно в останалите енориаши.

— Замислете се. Спомнете си какво се случи, откакто той дойде в Дънмоу — тя посочи към Фрогмор. — Хората започнаха да изчезват мистериозно и да намират смъртта си по най-неочаквани начини! Същото се случи и с баща ми, Бартоломю Ленъкс!

— Какви са тези глупости? — приближи се към нея Калъртън.

— Ако идете в костницата — отвърна му рязко Ребека — и претърсите ямата отзад, ще намерите трупа на баща ми! — тя се обърна към Фрогмор, за да види реакцията му, но погледът на пастора беше насмешлив и сърцето на девойката падна в петите.

— Да не би да твърдиш — отвърна Фрогмор спокойно, — че някой е убил баща ти и е захвърлил тялото му в костницата?

— Да, това твърдя, а човекът, който го е убил, сте вие!

Изведнъж съдебният пристав Малбрук, старицата Уайът, Марго и баща й се появиха до една от колоните. Зловещите им лица се взираха свирепо в нея, а раните по гърлата и гърдите им зееха. Ребека почувства, че й призлява. Тя се пресегна и се подпря на колоната пред себе си.

— Да не си пияна? — подигра й се пасторът.

— Много добре знаете, че не съм! — отвърна задъхано тя. — И много добре знаете какво има в костницата!

— Глупости! — настоя Фрогмор. — Мастър Калъртън, вземете хората си и претърсете костницата!