Магьосникът се подчини. От сенките мигновено изпълзяха неколцина слуги, облечени в тъмни дрехи, които му подадоха още възглавници. Фрогмор се разположи на пода, скръсти крака и се взря в безизразното лице на султана. Сюлейман потри язвата на бедрото си и разсеяно се зачуди дали магьосникът би могъл да я излекува.

— Можеш ли да четеш мисли, мастър Фрогмор?

— Не, ваше величество — отвърна магьосникът, — но мога да предположа какво си мислят хората.

— Чудесен отговор, мастър Фрогмор. Хората, които се хвалят със способностите си, обикновено се оказват лъжци.

— Господарят ми те повика тук — намеси се великият везир, изправяйки се на крака, — за да се увери със собствените си очи в магическите ти сили.

— Аз не съм фокусник. Нито пък шарлатанин, демонстриращ уменията си по пазарите…

— А какъв си тогава, мастър Фрогмор?

— Човек, изучил тайните на древното изкуство Кабала и умеещ да призовава на своя страна господарите на мрака.

Великият везир потръпна.

— Покажи ни какво можеш, мастър Фрогмор — султанът вдигна юмрук към устата си и захапа пръста си. — Веднага!

Очите на магьосника шавнаха. В този момент факлата, която гореше над главата на великия везир, падна, посипвайки пода с искри и подпалвайки една възглавница. Някакъв роб веднага дотича и я заудря, за да потуши пламъците, а после я изрита встрани. Великият везир пребледня и пъхна ръце в широките ръкави на робата си. Сюлейман дори не трепна.

— Чувал съм — заяви той хладно, — че подобни номера често се изпълняват по пазарите за забавление на децата.

Фрогмор се усмихна и се поклони. Той можеше да покаже на султана още много неща, с които да го удиви или дори да го ужаси, но магьосникът усещаше, че Сюлейман не би проявил интерес към подобни трикове. Турските пазари действително бяха пълни с шарлатани, които можеха да демонстрират всевъзможни илюзии, като например да превърнат пръчка в змия.

— Наричат те Душегубеца — продължи султанът. — Докажи ми, че си такъв, мастър Фрогмор!

Магьосникът покри очите си с ръце и промълви една кратка молитва към тъмните си господари.

— Ако имаш нужда от нещо — просто кажи — добави тихо Сюлейман.

Великият везир отстъпи уплашено назад и застана до трона. Въпреки че се намираше дълбоко в сърцето на двореца и беше обграден от войници, готови да изпълнят всяка негова заповед, той изпитваше истински ужас от този неверник с тъмно лице. В залата не беше ли станало по-студено от преди? Ами фигурите, танцуващи наоколо, наистина ли бяха сенки, или нещо по-веществено? Изобщо безопасно ли беше да водят тук човек като Фрогмор? Магьосникът като нищо можеше да ги затвори в подземието като духове в бутилка…

— Имам нужда от нещо, да — отвърна Фрогмор, вдигайки глава. — Трябва ми човек, когото да принеса в жертва на господарите си — той се озърна наоколо и спря поглед на стражите, които се криеха из сенките. — Освен това искам всички да излязат от залата. Разбира се, не и вие, ваше величество — магьосникът улови погледа на великия везир и се усмихна. — Главният ви съветник също може да остане.

И така, Сюлейман извика някаква заповед и Фрогмор чу вратата зад гърба му да се отваря и затваря. Магьосникът продължи да седи с отпуснати в скута ръце и поглед, прикован в пода. Въпреки че не беше убивал отдавна, той имаше достатъчно сили, за да смае султана и великия му везир, а щом веднъж видеха на какво е способен, те щяха да са готови да изпълнят всяко негово желание.

В този момент вратата зад него отново се отвори и оттам се чу звън на оръжия и някакъв жален стон. После мамелюците хвърлиха на пода един завързан затворник. Клетникът беше облечен в парцали, посивялата му коса и брада бяха дълги и сплъстени, а очите му бяха изпълнени с ужас. Той се опита да се освободи от въжетата, които се впиваха в тялото му, а после отвори беззъбата си уста, мълвейки молби на арабски, и се опита да допълзи до трона на султана. Великият везир плесна с ръце. Войниците понечиха да се оттеглят, но тогава Фрогмор се приближи към единия от тях и измъкна камата от портупея му. Щом стражите излязоха, магьосникът сряза въжетата на затворника. Мъжът с мъка се изправи на крака. Фрогмор му заговори успокоително, а после долепи средния пръст на едната си ръка до челото му и онзи бавно легна на пода. Магьосникът се надвеси над него и се взря в очите му. Затворникът изглеждаше толкова уплашен, че сърцето на Фрогмор се сви от жал.

— Заспи — каза благо той. — И не се бой — всичко ще бъде наред.

След тези думи магьосникът заби камата в гърлото на мъжа. От раната мигновено шурна кръв, принуждавайки го да се отдръпне. Великият везир ахна, но Фрогмор не му обърна внимание. Вместо това стана и взе от стената две факли. После постави едната при главата на трупа, а другата — при краката му, и с още едно ловко движение на камата разпори гърдите на жертвата, измъквайки оттам все още биещото й сърце. След това съедини двете факли и положи сърцето в средата на огъня. Залата тутакси се изпълни с воня на кръв и горяща плът. Сюлейман продължи да наблюдава невъзмутимо ставащото, но великият везир бръкна в кесията на колана си, извади от там една ароматна торбичка и я доближи до носа си.

Фрогмор избърса ръцете си в парцаливите дрехи на затворника и коленичи пред огъня с отметната назад глава, разперени ръце и извъртени нагоре очи. После се заклати напред-назад и зашепна някаква древна молитва. Пламъците станаха синьо-оранжеви. Великият везир започна да трепери, сякаш в залата беше задухал студен вятър. Той хвърли бърз поглед към господаря си. Сюлейман беше пребледнял, а по гърбавия му нос се стичаха капки пот. Магьосникът вече беше напълно обвит от дима, а когато излезе от него и пристъпи към трона, великият везир възкликна от ужас. Мъжът, който тръгна към тях, не беше Фрогмор, ами затворникът.

— В името на Всемилостивия Аллах! — великият везир скри лицето си в ръце, надничайки между пръстите си.

Тялото на затворника още лежеше на пода с онази кървава рана на гърдите. Кой тогава беше този човек?

— Нима умееш да приемаш образа на други хора?! — прошепна султанът дрезгаво.

Той докосна лицето на мъжа. Кожата му беше студена като на риба, но тази уста и коса, това тяло…

— Невъзможно! — промълви Сюлейман.

Султанът се взря в очите на фигурата пред себе си, но те не отразяваха душата на пречупен затворник, а сила, каквато Сюлейман не беше виждал никога досега. После мъжът се обърна и се отдалечи. Султанът зачака, взирайки се напрегнато в сенките. Не след дълго от тях излезе Фрогмор. Лицето на магьосника беше леко пребледняло, а очите му току примигваха. Сюлейман остана на трона си с ръце в скута и се взря в угасващите пламъци на жертвения огън. Той беше виждал всякакви факири, мъдреци и магьосници, но никога досега не се беше сблъсквал с подобно нещо. Човек, владеещ изкуството на превъплъщението, би му бил от изключително голяма полза при нападението над Малта или над която и да било друга крепост, и Сюлейман беше готов да даде мило и драго, за да се възползва от уменията му.

— Ще получиш каквото поискаш! — заяви дрезгаво той. — Само го назови!

Фрогмор коленичи.

— Имам врагове, ваше величество, които между другото са и ваши врагове…

Каренска беше нова крепост, построена от инженерите на Иван върху леко възвишение, и се намираше на около десет левги от руско-турската граница. Високите й стени, осеяни с множество бойници, бяха изградени от сив гранит, а над входа й и в ъглите се издигаше по една четвъртита стражева кула. Царят беше платил скъпо и прескъпо и беше оборудвал всяка една от тях с немски оръдия. Зад този защитен пръстен имаше замък, както и множество конюшни, складове и изби, в които се съхраняваха провизии и боеприпаси. Ако някой враг успееше да проникне в крепостта, обитателите й можеха да се скрият в грамадната централна кула от сив камък, която се издигаше на сто и шейсет стъпки над земята.

Около Каренска се простираха необятни пасбища, из които обикаляха различни номадски племена заедно със стадата си. Вече беше началото на май и зеленината, доскоро подхранвана от топящите се снегове, вече повяхваше, но затова пък полските цветя изпъстряха пейзажа с шарките си. Ястреби и керкенези се носеха в небето в търсене на плячка, сладкопойни птици гнездяха във високата трева и се готвеха да огласят лятото с песните си. На юг земята се спускаше към реката, която бележеше границата с Османската империя; на север и изток се издигаха тъмни гори.