Елизабет се облегна в креслото си и се загледа в този странен мъж, който си играеше с някаква отчупила се от дървената маса тресчица. Идеше буря и вятърът блъскаше по сводестите прозорци, разтърсвайки капаците им. Някъде наблизо грачеше гарван.

— Чакаме, мастър Купър.

— Трудно е за вярване — продължи агентът, — но Душегубеца е сключил сделка със силите на мрака. След като убие някого, той изтръгва сърцето му и го принася в жертва на тъмните си господари, за да увеличи мощта си.

— Значи мощта му не е неизчерпаема, така ли? — намеси се Сесил.

— О, не, не е.

— И за да я поддържа, той трябва да убива?

— И то непрекъснато — заяви Купър. — Колкото повече убива, толкова повече нарастват силите му!

— И какви са тези сили? — попита нетърпеливо Елизабет.

— Доколкото знаем, физическите и умствените възможности на Душегубеца стават все по-големи. Студът, гладът и жаждата не му влияят, а издръжливостта му е направо феноменална.

— Същото може да се каже и за някой добре гледан кон! — сопна се Елизабет.

Сесил се изкиска, но Купър не му обърна внимание.

— А може ли един кон да се превърне в хрътка, ваше величество?

Кралицата зяпна от изненада и дори забрави да прикрие почернелите си зъби.

— Шегувате се, нали, мастър Купър?

— Ни най-малко, ваше величество. Макар и за кратко време Душегубеца може да приема образа на своите жертви.

— Как ще го заловите тогава?

— С хитрост, ваше величество. Единствената сигурна следа, с която разполагаме за момента, е обърнатият кръстен знак, изобразен над сърцето му.

— Друго има ли? — попита Елизабет, подпирайки се на масата, за да си върне чувството за реалност и да се отърси от адския кошмар, който й описваха.

— Прозвището „Душегубеца“ много точно отразява същността на магьосника — каза Купър, прокарвайки пръст по яката си.

Елизабет забеляза, че и албиносът като Уолсингам е облечен в черно от глава до пети. Изключение правеше единствено бялата риза с висока яка под кожения му жакет.

— Явно Душегубеца се интересува само от определен тип жертви. Предпочита да убива мъже и жени, чиито грехове са ги направили уязвими. Щом ги покоси и изтръгне сърцата им, той не само че може да приеме образа им, но е в състояние и да подчини душите им на волята си.

— Тоест създава нещо като зли духове, така ли?

— Да, ваше величество.

— И какво могат да правят те?

— Всякакви поразии. Могат да съборят някое гърне с масло в огъня, да повредят мост, да разхлабят някой камък, за да падне върху преминаващия отдолу конник, да бутнат полуизгнило дърво върху някого… Списъкът е безкраен.

— Доста неща знаете за този вещер.

Купър се усмихна.

— Възможно ли е той да бъде нает на служба? — попита Елизабет.

— Подозираме — отвърна Уолсингам, — че има доста владетели в Европа, а и извън пределите й, които биха платили прескъпо за услугите му.

— И сред тях може да са и нашите врагове?

— Вие го казахте, ваше величество.

— А този Душегубец може ли да бъде унищожен? — попита Сесил, взирайки се гневно в Уолсингам.

— Не знаем — отвърна главният шпионин на кралицата, — но смятаме, че може. Други също го преследват с тази цел.

— Йезуитите ли?

— Да, изпратили са по петите му свещеника Майкъл Сен Клер.

— Моля? — попита Елизабет.

— Йезуитите не са новост за вас, мадам — озъби се Уолсингам, опитвайки се да наподоби усмивка, а после се намръщи. — Те са отлично организирани и добре обучени католически свещеници. Подчиняват се на главата на ордена си и на папата. Основната им задача е да проповядват срещу нашата реформирана вяра, да я отслабят и в крайна сметка, да я унищожат.

— Да, да, знам всичко за йезуитите! — рязко отвърна Елизабет. — Промъкват се в кралството ми и се крият като плъхове. Обесихме доста от тях и вероятно ще обесим още, но какво общо имат те с този Душегубец?

— Кавъндиш ни изпрати едно писмо… — заяви Уолсингам, хвърляйки един бърз поглед към подчинения си.

— Пратеникът ни се беше натъкнал на дирята на Сен Клер — продължи Купър. — Йезуитът също се придвижва под чужда самоличност и тъй като е свещеник, намира подслон при местните католически семейства. Вероятно използва положението си, за да си набавя сведения за местонахождението на плячката си. Според нас йезуитският орден в Рим го е изпратил по петите на Душегубеца със задачата да го унищожи.

— Значи ако открием Сен Клер — отбеляза Сесил, — той ще ни отведе и до Душегубеца, така ли?

— Освен това ще може да ни каже как да го унищожим — добави Купър.

— Как да го унищожим ли? — потропа по масата Елизабет. — Кой ви каза, че това създание трябва да бъде унищожено, мастър Купър? Е, ако все пак трябва — добави тя бързо, — искам първо да го видя.

— Какво предлагате да сторим? — обърна се Сесил към Уолсингам.

— Мастър Купър ще замине за Есекс утре. Ще носи пълномощно от кралицата, даващо му правото да изпълни волята й във връзка със задачата, която ще му бъде възложена.

Елизабет се съгласи.

— Купър ще тръгне по следите на Сен Клер и на Душегубеца — продължи Уолсингам — и ако има късмет, скоро ще ги намери — главният шпионин на кралицата изцъка с език, опитвайки се да прикрие собствените си съмнения. — Мастър Купър е твърдо решен да залови този магьосник.

— Така да бъде — прошепна Елизабет и посочи към албиноса. — И не забравяйте съдбата на Кавъндиш, мастър Купър! Искам да ми доведете този Душегубец или мъртъв, или окован във вериги!

Сюлейман, султанът на османските турци, наместникът на Аллах на земята, истинският потомък на пророка Мохамед, владетелят на света и господарят на всеки човешки живот, седеше върху трона си от чисто злато в огромната си мраморна зала и разглеждаше пръстена си с аметист. От двете му страни се бяха наредили множество прелестни робини, които развяваха ветрила, напоени с парфюм — до носа на благословения от Аллах не биваше да достига нищо друго освен благоухание. За съжаление, държавните дела не бяха толкова приятни! Сюлейман прокара пръст по гърбавия си нос и впери немигащите си черни очи в тримата мъже в невзрачни франкски одежди, които бяха коленичили пред него. Султанът им беше дал златото и благословията си, беше им осигурил подкрепата си и им беше поръчал едно-единствено нещо — да заловят могъщия магьосник Душегубеца, чиято сила му беше тъй необходима.

— Задачата, която ви възложих, ми беше низпослана от Аллах, но вие се провалихте — прошепна Сюлейман.

Великият му везир вдясно от мъжете и двамата му любими пълководци, Драгут Реис и Мустафа Паша, вляво от него понечиха да възразят, но Сюлейман щракна с пръсти и те замълчаха.

— Знам какво ще ми кажете — промърмори султанът. — Че това са били най-добрите ви хора, но аз изпратих на тази мисия седмина мъже, а в момента пред мен стоят трима. Къде са останалите?

— Душегубеца ги уби.

Мъжът, който се беше обадил, вече горчиво съжаляваше, че се е върнал в султанския двор. Мраморът под коленете му беше твърд и студен, а във въздуха — въпреки че стаята беше разкошно обзаведена и ароматизирана с тамян — се носеше миризмата на смърт. Той и другарите му бяха получили обещание, че ще запазят живота си, но това вече не изглеждаше толкова сигурно. Мъжът не можеше да откъсне очи от табуретката, на която султанът беше подпрял краката си — зловещо предупреждение към всеки, дръзнал да се противопостави на Сюлейман или да не изпълни волята му. Тя беше направена от балсамирания труп на един молдовски владетел, който се беше вдигнал на бунт срещу султана. Еничарите на Сюлейман го бяха заловили, а после екзекуторите му, или така наречените бостанджии, го бяха удушили в тъмницата в подземията на двореца. Накрая тялото му беше почистено, натъпкано с билки и превърнато в табуретка.

В залата се беше възцарила мъртвешка тишина. Сюлейман се беше намръщил и строго се взираше в членовете на съвета си. Там бяха великият везир, облечен в златотъканите си одежди; главният готвач с неговата островърха шапка с форма на бутилка; оръжейният майстор, който, както винаги, държеше в ръцете си пурпурна копринена възглавничка, върху която беше поставен ятаганът на Сюлейман, затъкнат в богато украсена ножница; главният ковчежник; пазителят на султанските славеи и отговорникът за тюрбана на негово сиятелство. Всички те стояха като статуи в надиплените си роби, тесни копринени панталони и елеци, обточени с кожа, а на главите им се мъдреха тюрбани, украсени с щраусови пера. Сюлейман направи знак с малкото пръстче на едната си ръка и някаква бяла и пухкава черкезка робиня веднага вдигна една разкошна стъклена чаша, пълна с леденостуден шербет. Султанът направи знак на девойката и тя отпи от напитката. После момичето кимна и подаде чашата на господаря си, който също си сръбна една глътка.