— Изпратих седмина мъже по петите на Душегубеца — устните на Сюлейман едва се размърдаха, но гласът му прогърмя и отекна чак до покрития с мрамор двор отвън.

— Този магьосник е неуловим — вдигна глава коленичилият по средата мъж и се взря умолително в султана. — Той притежава сили, които ние нямаме.

Сюлейман въздъхна.

— Да, велик магьосник е Душегубеца — заяви султанът, — но откъде идва, а? — едва сега той удостои коленичилите мъже с поглед. — И къде отива?

— Изгубихме го на германска земя. Сякаш потъна в снеговете!

— И? — попита Сюлейман.

— Един йезуит ни измами. Името му е Майкъл Сен Клер. Дойде при нас като приятел, но ни даде погрешни сведения…

Сюлейман сви презрително устни и махна с окичената си с пръстени ръка.

— Убийте ги!

Тримата мъже се хвърлиха на пода и горко заридаха, но везирът на Сюлейман с неговото маймунско лице вече се беше обърнал и щракаше с пръсти. Един тъмнокож евнух тутакси отвори някаква врата. Придворните на султана не смееха да помръднат. Везирът просъска нещо и в залата нахлуха бостанджиите с техните островърхи шапки. Великият везир посочи към тримата проснати на пода мъже. Бостанджиите се приближиха и застанаха над тях, а в следващия миг вече бяха увили гаротите си около шиите им. Сюлейман хладнокръвно наблюдаваше убийствения танц на екзекуторите си. След това в залата се появиха още неколцина бостанджии и тихомълком изнесоха труповете.

Сюлейман подпря лакти върху облегалките на трона си и поглади белите си мустаци и брада. Проницателният му поглед обиколи залата. Дали тези нищожества си бяха научили урока, запита се той. Нима не знаеха, че думата му е закон? Как смееха да се връщат тук и да му казват, че не са изпълнили волята му? Да не би дисциплината в двора му да отслабваше? Възможно ли беше тези мъже да са си мислели, че Сюлейман е омекнал и само си мечтае за още победи, докато се опиянява от сладки удоволствия в харема си? Султанът затвори очи. Той беше подчинил цяла Южна Европа, след битката при Мохач Унгарското кралство беше престанало да съществува, а в момента корсарите му контролираха гръцките острови и кръстосваха Средиземно море чак до Херкулесовите стълбове4. Само онова дребно островче Малта с неговите рицари хоспиталиери все още му се опъваше. Той хвърли един кос поглед на великия си везир. Щеше да е чудесно, ако успееха да изкарат хоспиталиерите в морето и да превземат и техния остров! От Малта можеха да атакуват Италия и Франция и още веднъж да забият знамето на Исляма в испанска земя. Сюлейман често си мечтаеше да види зелените копринени знамена на Пророка развети над франкските кралства. За да постигне тази цел, той беше готов да използва всички достъпни му средства. Султанът отново хвърли един поглед към везира си.

— Дали да не убием още някого? — попита той. — Може би тези жертви не са достатъчни, за да разберат всички, че не могат да престъпват волята на султана.

Великият везир не трепна.

— Този неуспех е само временен, ваше сиятелство. Тези окаяници просто нямаха късмет.

— Късмет ли? — извиси глас Сюлейман.

— Франкските земи и обичаи им бяха непознати.

— Кой ги избра за тази мисия?

— Вие, ваше сиятелство.

Сюлейман отметна глава назад и избухна в смях. В залата се разнесоха въздишки на облекчение. После султанът се изправи на крака, а ястребовото му лице се разтегли в усмивка. Той се закани с пръст на везира си.

— Да не кажеш после, че Сюлейман няма чувство за хумор — рече султанът, след което възвърна сериозното си изражение. — Разбирам от шеги, дори да са за моя сметка.

Великият везир знаеше, че вече е прекрачил границата на допустимото, така че в отговор само се поклони.

— Междувременно направих някои проучвания и се спрях на друг човек за мисията — промърмори той.

Сюлейман вдигна чашата си и отпи още една глътка шербет.

— Става дума за един наемник — продължи везирът, — венецианец на име Теодоро Рагуза.

— Може ли да се разчита на него?

— Ако им се плати достатъчно, хората като него са изключително надеждни.

Сюлейман кимна, а после слезе по златните стъпала на трона си.

— Доведи ми тогава този Рагуза! — заповяда той. — Но не тук — султанът посочи към малкото дворче в далечния край на тронната зала. — Бих искал да послушам ромоленето на фонтана. Донеси и два от славеите ми, за да успокоят душата ми с песните си.

В този момент прозвуча гонг и придворните на Сюлейман се проснаха на пода, докато той, господарят на живота им, излизаше от залата в компанията на неколцина от еничарите си.

Теодоро Рагуза беше як млад мъж с почерняло от слънцето лице и дълга черна коса, вързана на тила. В момента той седеше отпуснат в едно покрито с възглавници кресло и се взираше в четиримата еничари с жълти наметки и бели тюрбани пред себе си. Те също бяха впили суровите си очи в него.

Дали наистина тези воини на султана, чудеше се Рагуза, употребяваха хашиш, за да забравят всичките си страхове? Еничарите му изглеждаха съвсем еднакви. Лицата им бяха мургави и гладко избръснати, а големите им светли очи, тесни носове и пълни устни им придаваха известно очарование. Може би бяха братя? Рагуза се протегна в креслото си. Един от еничарите сбърчи нос и венецианецът се усмихна на себе си. Панталоните му бяха пропити от пот, ботушите му бяха износени, някога бялата му риза беше мърлява, а коженият му жакет и наметалото му определено бяха виждали и по-добри дни. Връхните му дрехи бяха провесени в края на креслото. Рагуза хвърли един поглед към закачалката, забита в стената зад гърба на еничарите. Там бяха окачени наистина ценните му притежания — коженият му портупей с меча и камата му, кесията му, както и малкият му арбалет и колчанът му със стрели, с който никога не се разделяше. Теодоро се потупа по бедрата и се наведе напред.

— Много съм жаден — заяви той. — Сигурно воня като псе, но напоследък едва имах възможност да се храня, а камо ли да се мия или пък бръсна.

Еничарите само го изгледаха мрачно. Рагуза въздъхна. Беше пристигнал в града едва преди два дни. Целта на посещението му беше да си прибере окончателното възнаграждение за една успешно изпълнена задача. После, според обичая, Рагуза се беше отдал на веселие. Парите, които беше получил, никак не бяха малко, но в крайна сметка, той си ги беше заслужил. Беше отишъл чак до Флоренция, за да убие омразния конкурент на някакъв банкер, който въртеше търговия в Константинопол, Рим, Париж и Лондон. Нахлувайки в кръчмата, в която беше отседнал Рагуза, еничарите го бяха заварили потънал в дълбок пиянски сън, и го бяха изритали от леглото. После го бяха накарали да се облече и да ги последва възможно най-бързо. Теодоро не се беше възпротивил. Въпреки че не беше останал очарован (Рагуза не обичаше да излиза по светло), острите като бръснач саби на еничарите бързо го бяха убедили да им съдейства.

Наемният убиец се опита да прикрие тревогата си. За тези мъже страхът беше най-големият грях. Дори да се намираше в опасност, той в никакъв случай не биваше да ги моли за милост. Отвън се чуха стъпки. В следващия момент в стаята влезе агата на еничарите, облечен в самурен елек, и щракна с пръсти по посока на Рагуза.

— Предполагам, че идвате да ме поканите на пиршество?

В отговор агата само го изгледа безизразно.

— Пошегувах се — насили се да се усмихне Рагуза.

— Шегите ти не ме интересуват, невернико — отвърна му на италиански агата. — Тук съм, защото нашият многообичан султан Сюлейман — по някакви свои възвишени причини — иска да говори с теб.

Той огледа венецианския наемен убиец от глава до пети, забелязвайки износените му, мръсни ботуши, окъсаните му панталони и мърлявата риза.

— Облечи си жакета и наметалото! — заповяда му агата. — Шапка нямаш ли? — попита той. — Хубаво!

Рагуза се подчини. После понечи да откачи портупея си от закачалката на стената, но в този момент до врата му беше опрян ятаган.