— Никой не носи оръжие в присъствието на избраника на Аллах!

— Разбира се — отпусна ръката си Рагуза. — Извинявам се.

— Когато се срещнеш със султана — продължи агата, — ще паднеш на колене и ще опреш чело в земята.

— Как ли пък не…

— Няма да се изправяш, докато не ти бъде заповядано. Разбира се, имаш избор. Можеш да преклониш глава, а можеш и да се простиш с нея.

И така, еничарите въведоха Рагуза в султанския дворец. Лигите на наемника потекоха и ръцете го засърбяха при вида на съкровищата, които видя по пътя си. Върху мраморните подове имаше дебели килими, по стените висяха великолепни персийски гоблени, стаите бяха пълни с разкошни кадифени дивани, покрити със златотъкани драперии с пискюли и лъскави копринени покривки, в нишите бяха поставени изящни вази и всякакви други прелестни украси, а от таваните висяха светилници, ароматизирани с какви ли не благоухания. Наоколо цареше пълна тишина, като изключим шума от стъпките на еничарите и на Рагуза. По стълбите стояха на пост еничари, а по коридорите и пред вратите на стаите — мамелюци, облечени в бели роби, привързани около кръста им с червени върви, в които бяха затъкнати широки ятагани. Дворовете бяха пълни със спахии, а по стените патрулираха стрелци. Из целия дворец тихо се разхождаха чиновници с различни тюрбани и шапки.

Когато Рагуза и спътниците му минаха през заседателната зала, някаква странична врата се отвори и гърлото на Теодоро се сви. Зад нея се видяха неколцина бостанджии с носилки в ръце, върху всяка от които имаше по един завързан чувал. Това бяха трупове, които трябваше да се отнесат до кея и да се изхвърлят в Босфора. Агата забеляза тревожното изражение на Рагуза и се усмихна.

— Внимавай, чужденецо! — прошепна той. — Сега животът ти принадлежи на господаря ми, а главата ти виси на косъм!

Рагуза реши да го послуша и да се държи прилично. Накрая еничарите и наемникът излязоха в един вътрешен двор, покрит с мрамор. От фонтана в средата му бликаше оцветена вода, изпъстряна във всички шарки на дъгата от слънчевите лъчи. Еничарите веднага извадиха сабите си и вдигнаха щитовете си, заемайки позиции до три от стените на двора. При четвъртата стена беше поставен нисък диван, целият отрупан с копринени възглавници. За миг Рагуза зърна суровото лице на султана с тъмна кожа и идеално оформена бяла брадичка. После го поведоха покрай фонтана. В един момент агата спря и го натисна по рамото. Наемникът мигновено падна на колене и притисна челото си в мокрия мраморен под. Наоколо цареше пълна тишина, нарушавана единствено от прекрасната песен на славей.

— Чудна песен, нали? — гласът беше нисък и ясен. — Завладява сърцето и успокоява ума.

Султанът искаше да бъде сигурен, че Рагуза ще го разбере, и затова го беше заговорил на лингва франка5.

— Можеш да се приближиш — прошепна агата на наемника, сритвайки го в ребрата, — но остани на колене и не вдигай поглед от земята!

Рагуза преглътна гордостта си и запълзя към султана. Накрая стигна до някаква възглавница и спря.

— Седни тук — заповяда му агата. — И не вдигай глава, докато негово сиятелство не ти нареди.

Рагуза с готовност се почини.

— Вдигни глава, чужденецо.

Венецианецът изпълни заповедта. Сюлейман седеше точно срещу него. От двете му страни стояха две робини, които развяваха грамадни парфюмирани ветрила, а зад него се виждаше дребното, сбръчкано лице на великия везир. Наемният убиец сведе поглед. Макар и не в такава разкошна обстановка двамата с първия съветник на султана вече бяха имали вземане-даване.

— Откъде се познавате? — обърна се Сюлейман към великия си везир.

Сърцето на Рагуза прескочи един удар.

— По очите му си пролича, че те е срещал и преди.

— Той е просто един наемник, ваше сиятелство — отвърна великият везир бавно, без да откъсва поглед от венецианеца. — Човек, на когото може да се повери деликатна задача като нашата.

— Иди при него тогава — каза иронично султанът — и му разкажи за деликатната ни задача.

Великият везир се подчини и Рагуза въздъхна облекчено.

— Няма да те наказваме.

Великият везир седна на една възглавница пред дивана на господаря си. Рагуза улови погледа му — познайникът му очевидно не желаеше да се споменава за другата „деликатна задача“, която му беше възложил преди няколко месеца.

— Кажи му за Душегубеца — заповяда Сюлейман.

— Чувал си за джиновете, нали, мастър Рагуза? — попита великият везир на лингва франка, повишавайки тон, за да може султанът да чува думите му.

— Това е вашата дума за „демон“, нали така?

— Точно така — великият везир пъхна ръце в широките ръкави на робата си. — Според нашите сказания тези същества не живеят в човешкия свят, но от време на време го посещават и предлагат на хората различни изкушения — той въздъхна. — Точно такова същество е и Душегубеца. Един Аллах знае откъде идва. Легендите за него нямат чет. Според една от тях той се появил преди много години на границата на нашата империя с великите източни царства, управлявани от жълтолики владетели. Отначало слуховете за него не бяха нищо повече от махленска клюка, но в един момент пратениците ни започнаха да съобщават, че са го видели край бреговете на Тигър, в Кайро и дори още по на юг, из палещите пустини отвъд Нил. После Душегубеца изчезнал — великият везир повдигна костеливото си рамо, — но не след дълго пак се появил — този път сред снежната пустош на Русия. Първоначално тези сведения не ни заинтригуваха много, но колкото повече научавахме, толкова по-любопитни ставахме.

— Наскоро една от армиите ни се завърна от поредната победна битка срещу неверниците на север и доведе със себе си множество пленници. Един от тях — православен свещеник — ни разказа някои изключително интересни подробности за този демон и за способностите му. Душегубеца бил сключил сделка със самия Сатана и умеел да променя формата на тялото си. Освен това, изтръгвайки сърцата на жертвите си, той можел да подчинява душите им на волята си — великият везир махна с ръка. — Засега това е всичко, което ни е известно. Възможно е този велик магьосник да има и други сили. И така, моят благословен от Аллах господар — той се поклони — прати по петите му седмина еничари, майстори в разузнаването, които го проследили през германските земи и ледените им морета. В момента Душегубеца е в Англия, но някой ден сигурно ще се върне тук.

— Хубаво, но какво общо има всичко това с мен? — попита Рагуза.

Великият везир погледна през рамо към господаря си. Сюлейман, който се беше отпуснал върху дивана си и не откъсваше заслонените си с тежки клепачи очи от западния наемник, едва забележимо кимна. Султанът вече беше огледал чужденеца и си беше съставил мнение за него. Великият му везир беше направил мъдър избор. Вдлъбнатите очи на Рагуза и жестоката извивка на устата му издаваха, че е безскрупулен убиец. Вярно, че тази напомадена коса и идеално оформените мустаци и брада му придаваха леко контешки вид, но едновременно с това си личеше, че наемникът е останал силно заинтригуван от историята за Душегубеца. През цялото време, докато беше траял разказът на великия везир, Рагуза си беше играл с копчетата на жакета си и постоянно беше облизвал устните си, сякаш вече предвкусваше богатото възнаграждение, което щяха да му предложат. Този мъж очевидно нямаше душа и това го правеше идеалният човек за тази мисия. Сюлейман се усмихна на себе си.

Великият везир махна на някакъв слуга и той веднага се приближи към тях с едно малко ковчеже в ръце. Великият везир го отвори и Рагуза простена при вида на съкровището, което се разкри пред очите му. Вътре имаше цял куп монети от чисто злато, които проблясваха на светлината на слънцето. Наемникът инстинктивно се пресегна към тях, но великият везир го перна през ръката.

— Това е само половината от възнаграждението — промърмори той. — Ако ни доведеш Душегубеца, ще получиш още толкова.

— Жив ли ви трябва? — попита Рагуза.