Изведнъж Ребека се почувства ужасно изморена, сякаш храната и виното, които беше погълнала, вече й бяха подействали. Очите й натежаха. Тя се опита да се изправи, но не успя. Вече не знаеше дали е будна, или сънува — вместо да стои здраво стъпил на пода, Сен Клер се беше издигнал на няколко сантиметра над него. Лунната светлина, която нахлуваше през прозорците, се засили, сякаш слънцето беше изгряло. Потирът също се носеше във въздуха, току между разперените ръце на йезуита. Ребека наблюдаваше ставащото в захлас, напълно запленена от това видение. Към молитвата на Сен Клер се присъединиха още гласове. В следващия момент потирът сякаш се стопи във въздуха, превръщайки се в искрица светлина. Главата на девойката клюмна.

— Ребека!

Тя отвори очи. Сен Клер беше приклекнал до нея.

— Хубава работа — каза той, — да заспиш, докато прогонвам зли духове. Толкова ли те отегчих?

— Уплаших се — отвърна девойката.

Лунната светлина все още струеше през прозорците, но стаята вече изглеждаше съвсем обикновена, а потирът си стоеше кротко на масата. Очите на йезуита изглеждаха уморени.

— Сънувах нещо — продължи Ребека. — Какво стана в действителност?

— Нищо особено — усмихна се Сен Клер. — Стаята беше обитавана от лорд Едмънд и двете му жертви, приковани към земята от взаимната си омраза. Тази омраза трябваше да бъде разрушена. Сега и тримата ще трябва да продължат по пътя си, да потърсят опрощение за греховете си и самите те да дадат прошка.

— Ами ако не го сторят? — попита Ребека.

— Ще останат в собствения си ад, въобразявайки си, че са в Рая — той потупа девойката по главата. — Всичко е тук, Ребека — и царството на светлината, и царството на мрака — и когато човек умре, той попада в едно от двете.

Хенри Фрогмор беше влязъл в старата римска канализация под Лондон през гробището на изоставената църква „Сейнт Дънстан“ и в момента припкаше като гигантски паяк из плетеницата от тунели, канали и подземни реки със запалена факла в ръка. Магьосникът познаваше пътя отлично, тъй като през годините преследвачите му го бяха принуждавали да го използва неведнъж и дваж.

Дни наред Фрогмор се беше опитвал да влезе в града, обхождайки портите Крипългейт, Олдгейт, Нюгейт и дори Тауър, но хората на Купър бяха завардили всеки възможен вход. Магьосникът веднага ги беше разпознал — мъже с бдителни погледи, които току потупваха дръжките на оръжията си. Господарят на албиноса, мастър Уолсингам, държеше Лондон в ръцете си и в момента никой не можеше да влезе или да излезе от града, без да се натъкне на главорезите му, които кръстосваха улиците, мотаеха се из кръчмите и пазеха по портите. Освен това те бяха раздали на гражданите описания на Фрогмор, а най-вероятно и подкупи, и сега всеки кръчмар и коняр го търсеше и разпространяваше сведенията нататък.

Магьосникът никак не обичаше Лондон. Градът представляваше истинска плетеница от улици и улички, но същевременно беше малък и човек бързо можеше да стигне от Олдгейт до Нюгейт или пък от църквата „Сейнт Джайлс“ до тъмните води на Темза.

Фрогмор беше изчакал, избистряйки внимателно плановете си. По едно време дори му беше хрумнало да се откаже и да продължи пътуването си на север, но пък имаше нужда да се види с доктор Херметикус и да разбере какво му готви бъдещето. Освен това трябваше да отплава тъкмо от Лондон, тъй като Петте пристанища15 и тези по източното крайбрежие бяха твърде малки и странниците се набиваха на очи. Дори йезуитите, които бяха майстори на превъплъщението и имаха приятели навсякъде, се затрудняваха да проникнат в града, така че магьосникът реши да се възползва още веднъж от подземните тунели. Надяваше се само те все още да са проходими — някоя срутена стена или пък придошъл поток като нищо можеха да му попречат да продължи.

Фрогмор бързаше напред. От едната му страна се плискаше мръсен канал, в чиито води плуваха грамадни черни плъхове. В подземията тези твари се чувстваха като господари и натрапникът изобщо не ги безпокоеше. Някои от тях дори се изправяха на задните си крака, бърчеха носове и примигваха с малките си очички срещу светлината от факлата му.

В един момент тунелът свърши и магьосникът спря. Следваше едно разклонение вляво и едно вдясно. Фрогмор огледа каменната стена и скоро видя няколкото резки, които беше оставил там преди много, много години. Той седна на земята и се усмихна. Дори не можеше да си спомни последния път, в който беше идвал тук. Нито пък причината, накарала го да потърси убежище в древната канализация. В онези дни, подобно на Херметикус, Фрогмор беше използвал силите си, за да трупа богатства. Беше се сдобил с чудна къща в Чийпсайд и си угаждаше със самурени кожи, златни чаши, разкошни вина и палави момичета. Накрая, разбира се, всичко това му беше излязло през носа. Хората бяха започнали да му завиждат и слуховете за него бързо се бяха разпространили.

Магьосникът остави дисагите си на земята, облегна глава на стената и се взря в мрака. Този път наистина го беше закъсал. Сен Клер и Купър не бяха като останалите му преследвачи. И онази кръчмарска слугиня, Ребека Ленъкс — тя също беше опасна.

Не биваше да попада в капана им. Извън това всичко изглеждаше напълно осъществимо. Просто трябваше да посети доктор Херметикус, а после да отиде на пристанището и да се уговори с някой капитан да го откара до Русия. Щом веднъж се озовеше там, щеше да прекоси дълбоките снегове до Москва и да се промъкне до къщата си край Кремъл. Там беше скрил нещо, което трябваше да си прибере на всяка цена. Безжалостният убиец Фрогмор сведе глава и отпусна рамене. Въпреки че оттогава беше минало ужасно много време, той имаше чувството, че е напуснал дома си в Съмърсет едва вчера. Спомняше си съвсем ясно голямата къща сред зелените поля, гласовете на жена си и детето си, които долитаха откъм стълбите, и прекрасната гледка от окъпаната в слънце спалня.

Някакъв плъх притича през ръката му, но Фрогмор не трепна. Ах, как му се искаше да се върне в онези щастливи времена и отново да бъде заедно със семейството си! В следващия момент някакъв глас прошепна нещо в мрака. Магьосникът беше сигурен, че е чул думата: „Помни!“ Така и трябваше да стори. Не биваше да съжалява за нищо. Душата му отдавна беше спазарена и продадена, така че беше напълно излишно да се поддава на чувствата си. Никакви съжаления! Но откъде тогава се беше взел този страх? В Дънмоу той беше командвал парада. Сен Клер не беше нищо повече от досадна пречка, но въпреки това все успяваше да се измъкне. Беше се спасил дори от убийците в Колчестър. Фрогмор се почеса по бузата.

— Преследва ли ме някой? — извика той. — Има ли от какво да се страхувам?

Преди години, когато беше посетил Кьолн, Фрогмор се беше срещнал с един велик магьосник, който го беше предупредил: „Сдобили сте се с невероятна мощ, мастър Фрогмор, но помнете — с течение на годините това ще ви спечели множество противници. Пазете се от Божия вестител и от девицата!“

Тогава Фрогмор се беше присмял на магьосника, а по-късно дори го беше убил, но сега вече започваше да се съмнява. Може би Сен Клер не беше отишъл в Дънмоу случайно? Може би беше търсил онази девица със заешката устна и ясновидската дарба? Магьосникът разкопча дисагите си, извади оттам един малък мях, отпуши го и наля малко вино между устните си. После се пресегна и нагласи факлата, която беше оставил в някаква ниша в стената.

— Ако всичко мине по план — промърмори той, — тази малка повлекана скоро ще се прости с девствеността си!

Фрогмор разсеяно запуши меха и се загледа в покрития със слуз плъх, който тъкмо изпълзяваше от канала.

— Скитам се по земята като Каин — обърна се към него магьосникът.

На това също трябваше да се сложи край. Фрогмор трябваше да си намери някой могъщ покровител. Някой като Иван Василиевич, владетеля на Москва…

— Не, не — прошепна той, припомняйки си турските шпиони, които го бяха преследвали.