След службата всички се събраха в облицования с ламперия салон на господарската къща и се насладиха на разкошна вечеря от еленско месо, змиорки в пикантен сос и най-доброто вино от избата на семейство Пелам. Сен Клер пък ги позабавлява с разни истории за пътуванията си. В един момент обаче вниманието на Ребека беше привлечено от някакъв приглушен барабанен тътен. Лицето на Мери леко пребледня, но лейди Елинор невъзмутимо зададе още някакъв въпрос. Майкъл също изглеждаше разтревожен, но все пак любезно отговори. После господарката на имението осведоми йезуита, че все още пази кесията му.
— Обещах ти нещо, нали? — попита той, почуквайки с ножа за месо по чашата си.
В салона настана тишина. Слугите също изглеждаха обезпокоени от все по-шумното и настойчиво биене на барабана.
— Случва все по-често, отче, и става все по-непоносимо. След като се мръкне, никой не смее да припари до стаята.
— Какво е това? — полюбопитства Ребека.
— Призрак, момичето ми — отвърна лейди Елинор. — Трябва да знаеш, че не всички от семейството ни са били добри християни. Прадядото на покойния ми съпруг — тя отпи от виното си и Ребека видя, че ръката й трепери — е бил жесток господар. Тази част от Есекс никога не е била гъсто населена и семейство Пелам се разпореждали из нея както намерят за добре. Едмънд бил човек със зло сърце и избухлив нрав. Единственото същество, което обичал, била съпругата му Ан. Тя била неговата радост и гордост. Както и да е, той бил свиреп мъж, който не се страхувал нито от Господ, нито от хората. По негово време пътят до Оулпен бил осеян с бесилки, на които Едмънд провесвал всеки, който дръзнел да проникне незаконно в имението му или пък да бракониерства из владенията му. По време на войната между Йорк и Ланкастър14 той отишъл да се сражава на страната на Хенри Тюдор, но не щеш ли, се върнал от фронта малко по-рано от очакваното. Когато влязъл в спалнята, той заварил лейди Ан да лудува в леглото с един от слугите му — лейди Елинор си наля още вино. — Според легендата лорд Едмънд погнал мъжа из къщата и накрая го спипал в една стаичка на най-горния етаж. После го извлякъл на стълбищната площадка и го обесил на перилата. Любовникът се задушил бавно и мъчително. Междувременно лейди Ан умолявала съпруга си да го пощади, но Едмънд останал глух за протестите й.
Ребека хвърли един поглед към Сен Клер. Йезуитът седеше неподвижно, а изражението на лицето му беше мрачно — това едва ли беше обикновена семейна история.
— Щом мъжът издъхнал — продължи Елинор, — лорд Едмънд отсякъл главата му, а лейди Ан превърнал в своя затворничка. Вечер двамата слизали тук и се хранели заедно. Преди да започнат, лорд Едмънд заповядвал на двама от хората си да донесат отсечената глава и карал съпругата си да я целува по челото и по устните. Тази церемония била изпълнявана всяка вечер в течение на месеци, а после и на години, докато цялата плът по главата не се разкапала и от нея не останал само черепът. Накрая лейди Ан не издържала и сложила край на живота си, обесвайки се на същото място, на което съпругът й бил екзекутирал любовника й. Лорд Едмънд бил убит година по-късно по време на лов.
— Минали години — поде историята Мери — и наследниците на лорд Едмънд успели да изкупят греховете му. Те поръчвали да се отслужват литургии, правели дарове на Църквата и ходели на поклонение в различни светилища. След като Хенри VIII скъсал с Рим обаче, богослужението било забранено и къщата се изпълнила с призраци.
— Как така? — попита Ребека.
— Това, което чуваш, е биенето на барабана, което придружавало свалянето на отрязаната глава в салона. Често след него се разнасят и ужасяващи писъци. Понякога лейди Ан и любовникът й се появяват на стълбището, увиснали на въжета. Нощем се чуват гласове, печални викове…
Лейди Елинор сграбчи ръката на Сен Клер.
— Отче, ти ми обеща, че следващия път, когато дойдеш, ще очистиш стаята от духовете.
— Така и ще направя — изправи се йезуитът на крака. — Трябва ми малко светена вода и потирът от параклиса.
— Може ли да дойда и аз? — стана Ребека от стола си.
Сен Клер се накани да й откаже.
— Досега деляхме всичко — започна да го увещава девойката. — През какво ли не минахме заедно…
Тя беше любопитна да види какво ще стане — кой знае, може би този страховит ритуал щеше да й разкрие още подробности за личността на загадъчния свещеник.
— Ние ще останем в салона — заяви лейди Елинор и посочи към бумтящия в камината огън. — Не че ни е страх, но това място е просто ужасно.
В този момент Мери се върна с потира, пълен до половината със светена вода. Сен Клер го взе, промълви една молитва и се прекръсти. После двамата с Ребека излязоха от салона, предвождани от главния слуга на лейди Елинор, който държеше в ръката си запалена факла. Тътенът на барабана се беше засилил и сега се чуваше из цялата къща. Когато се озоваха на горния етаж, слугата ги поведе по някакъв студен коридор, осветяван единствено от лъчите на луната, но щом стигна до дъното му, спря. Пред тях се издигаше още едно стълбище. Барабанният тътен беше заглъхнал. Ребека потръпна от студ.
— Е, аз ще ви оставям — рече слугата.
— Дай факлата на момичето — прошепна му Сен Клер. — И благодаря.
Ребека взе факлата и се постара да не я доближава много до лицето си, макар че светлината и топлината, които се излъчваха от нея, бяха доста примамливи.
— Можеш да останеш тук, ако искаш — каза й йезуитът.
Девойката погледна към обвитото в мрак стълбище и за миг изгуби присъствие на духа. Устата й пресъхна, краката й натежаха и стомахът й я присви от изпитото вино. Тя си спомни онази ужасна нощ в костницата на „Сейнт Майкъл“ и злото, което се беше спотайвало в сенките.
— Не, предпочитам да се кача.
— Чудесно! — отвърна Сен Клер. — Няма от какво да се боиш. Просто имай вяра в Господ.
И така, Ребека тръгна да се качва по стълбището. Въздухът наоколо миришеше на плесен, а дървените стъпала не бяха много стабилни. Някакъв плъх се допря до ботуша й, а после избяга в тъмнината с цвърчене.
— За Бога, имай милост! — прогърмя в мрака някакъв мъжки глас.
Ребека отстъпи назад толкова рязко, че едва не се строполи. Сен Клер я подхвана и й помогна да се закрепи на краката си.
— Милост!
Откъм горния етаж се дочу шум от боричкане. После нещо се удари с трясък в перилата. Ребека се накани да продължи, но в този момент звуците започнаха отново — скърцане на дърво и ужасяващи стенания на задушаващ се човек, който се бори за глътка въздух. След това изпищя жена. Тя също падна през перилата и започна да се дави. В следващия момент пред очите на девойката изникнаха две тъмни фигури. Тя осъзна, че се е заковала на място и че Сен Клер се опитва да я избута напред. Ребека пристъпи внимателно, но ръката й трепереше толкова силно, че факлата се люшна и сенките наоколо затанцуваха вихрен танц.
Когато стигнаха на горния етаж, всичко беше притихнало. Девойката натисна дръжката на обкованата с железни гвоздеи врата и влезе в стаята. Капаците на прозорците бяха широко отворени и светлината на пълната луна струеше през мръсните и изпочупени стъкла. В помещението нямаше никаква мебелировка освен пейката, поставена до една от стените, и малката масичка пред нея. Сен Клер успя да намери и някаква поставка, в която да сложат факлата. После седна на пейката и придърпа Ребека по-близо до себе си.
— Сен Клер! — чу се някакъв шепот. — О, за Бога, помогни ни! Освободи душите ни!
Гласовете бяха на мъж и на жена, които говореха едновременно.
— Проклет свещеник! — долетя от мрака друг глас.
Йезуитът отвърна, но на някакъв език, който девойката не можа да разбере.
— О, съжалявам, съжалявам — опита се да го умилостиви гласът.
Сен Клер се изправи с потира в ръка и благослови четирите ъгъла на стаята, като през цялото време говореше на същия непознат език, който Ребека беше чувала вече няколко пъти. В следващия момент стаята се изпълни със сенки, които обаче не идваха от потрепването на пламъка на факлата. Подобно на прилепи в някоя изоставена църква, те се разлетяха и запърхаха толкова бързо, че девойката едва успяваше да ги проследи с поглед. Йезуитът продължи да говори. От време на време млъкваше, за да изслуша отговора на гласа, който му се беше примолил преди малко. Събеседникът на Сен Клер обаче вече не говореше на английски. Всъщност думите му звучаха като ехо на тези на йезуита. Докато траеше ритуалът, мъжът и жената хлипаха и молеха за прошка на английски. После Сен Клер се обърна строго към тях и те също заговориха на непознатия език. Атмосферата в стаята се промени едва доловимо. Сега йезуитът благославяше помещението, издигайки ръце за молитва, докато потта по челото му блестеше на мъждукащата светлина от факлата. Накрая другият глас заглъхна и злото сякаш се оттегли.
