Ребека имаше чувството, че сънува кошмар. Купър, облечен в черна връхна дреха и бяла риза и панталони, вървеше между труповете като някакъв зловещ гарван и проверяваше дали са мъртви. Човекът на кралицата се приближи до Сен Клер и му зашепна нещо. Йезуитът кимна, скръсти ръце и се плъзна надолу по стената. После Купър се обърна към Ребека; лицето му лъщеше от пот.

— Добре ли си? — попита той.

— Да, да.

Девойката размаха ръце и избухна в плач. В един момент си беше стояла в прегръдките на Сен Клер, а в следващия…

Купър пристъпи към нея и хвана брадичката й между палеца и показалеца си. Ребека долови в погледа му съчувствие и още нещо, но албиносът бързо отмести очи. Той притисна дланта си към бузата й, а после и към челото.

— Веднага преместете затворниците горе! — нареди той. — После почистете килията.

— Ами труповете?

— Изхвърлете ги в градския ров! — кресна Купър. — И кажете на някой от тези мързеливи тъмничари да ни донесе малко вино!

И така, Ребека и Сен Клер бяха изведени от стражевата кула. Нощният въздух беше студен и моментално вледени потта, избила по телата им. После минаха през един покрит с калдъръм двор, осветен от факли, и накрая влязоха в облицована с ламперия стаичка. Вътре имаше легло, маса, няколко стола, една полица с книги и един войнишки нар, чиито завивки бяха отметнати. По пода бяха разпръснати билки и въздухът миришеше приятно. Купър побутна Ребека към леглото.

— Седни там. Ако искаш пък — легни. Все едно, важното е да се успокоиш. А ти, Сен Клер, можеш да седнеш на ето този стол тук.

Девойката седна върху леглото, а после осъзна, че е само по нощница, и придърпа завивката върху себе си. Йезуитът вече беше възвърнал самоувереността си, така че седна на един стол и се втренчи в Купър, барабанейки с пръсти по бедрата си. Човекът на Юда прегледа и двамата, сякаш беше лекар.

— Не сте ранени — заяви той накрая. — Ще живеете!

В следващия момент в стаята влезе някакъв слуга с една кана вино и три чаши. Купър ги грабна от ръцете му и почти изрита мъжа навън, затръшвайки вратата зад гърба му. После подуши каната.

— Най-добрия кларет — усмихна се той. — Явно вече започват да разбират кой съм.

— И кой сте? — попита Сен Клер лениво.

— За теб, йезуите, съм човек на Юда. Преследвам хората като теб. Предавам ви на властта живи или мъртви и си прибирам възнаграждението. За други съм верен служител на кралицата и първи съветник на Уолсингам. Ако кажа, че някой трябва да умре, той умира. Нося разрешително, подпечатано лично от нейно величество, така че никой — бил той благородник или селяк — не може да ме спре. Това съм аз, йезуите!

След тези думи Купър им поднесе по чаша вино.

— Пийте — заповяда той. — Може да ви прилошее малко, но пък ще се стоплите.

— Какво стана преди малко? — попита Сен Клер. — Нали уж тези мъже трябваше да ни пазят?

— Всъщност тези мъже убиха стражите ви — Купър седна на един стол и отпи от виното си. — Ако не бях чул писъците на девойката, щяха да убият и вас. Тук няма шпионки, йезуите, така че нека си говорим направо. Много добре знаеш, че нападателите ви са били изпратени от Фрогмор!

— Искате да кажете, че са били подкупени от него?

Купър поклати глава.

— Ех, йезуите, вместо свещеник трябваше да станеш актьор. Седиш си най-невинно насреща ми и ми се подиграваш в очите! Фрогмор не подкупва хората, не и ако не му се налага. Прекрасно знаеш какво прави с тях. А ти, Ребека, знаеш ли?

— Нищо не знам — сопна се тя. — Дори не знам защо съм тук. За човек на кралицата не бих казала, че се грижите много добре за поданиците й.

Усмивката на Купър се разшири и той намигна на девойката.

— Харесвам те, Ребека Ленъкс — албиносът остави чашата си. — Всъщност трудно ми е да реша кого харесвам повече — теб или йезуита. Господ не обича страхливците, а вие и двамата не сте такива. Както и да е. Разсъждавах над последните събития и ето какво — Фрогмор не е никакъв пастор; той е Душегубеца! — той посочи към Ребека. — Предполагам, че ти си причината, която го е довела в Дънмоу. Фрогмор е велик магьосник, вероятно най-великият, ходил някога по земята.

— Явно знаете доста неща за него — рече предизвикателно Сен Клер.

— Какво знам си е моя работа, йезуите. Остави ме да продължа. Фрогмор има власт над слабите и грешни хора. Тези трима хубавци вероятно са отишли в някоя кръчма и са се отдали на пиянство и разврат. В този момент душите им са били като изоставени къщи със зеещи врати и прозорци — чудесна възможност за мастър Фрогмор да се вмъкне вътре. И така, тримата мъже са се върнали в замъка с едничкото желание да ви убият.

— Сигурен ли сте? — попита Сен Клер.

— Разбира се, че съм сигурен. Няма друго обяснение за случилото се. Ако бяха подкупени, тъмничарите никога нямаше да ви посегнат така открито. Всички те знаят, че за подобна постъпка ще увиснат на бесилото, така че каква полза биха имали от злато?

— Но как Фрогмор може да ги накара да действат според волята му? — попита Ребека.

— Да не би да си забравила какво се случи със собствените ти съселяни? В Дънмоу Фрогмор се беше развихрил като лисица в кокошарник. Е, мастър Сен Клер, или както там се казваш в действителност, ще споделиш ли с мен какво знаеш ти за Фрогмор?

— Знам, че е човек с лоша репутация, но аз съм йезуитски свещеник и служа на вярващите в източните графства на Англия.

— Да, а освен това явно си и лъжец!

Промяната, която настъпи у Сен Клер след тези думи, беше направо поразителна. Закачливото изражение мигом изчезна от лицето му.

— Не съм лъжец, мастър Купър. Просто не съм длъжен да говоря с вас за делата си.

— Да не би да предпочиташ да говориш със следователите на кралицата в Лондон?

— Следователи ли? Може би имате предвид уредите за изтезания?

Купър отмести поглед.

— Така или иначе, трябва да те отведа при Мастър Уолсингам. Господарят ми иска да си поговори с теб.

В този момент на вратата се почука и Купър се изправи на крака.

— Килията е почистена, сър — войничето кимна по посока на Сен Клер и Ребека. — Да върнем ли затворниците в нея?

— Да, но искам да удвоите охраната. И още нещо, сержант — докато не си тръгнем оттук, не пускайте никой да излиза от замъка, нито пък да влиза.

И така, йезуитът и девойката бяха отведени обратно в килията им. На пода, където бяха лежали труповете, имаше едно тъмно петно и това беше единствената останала следа от развилите се преди малко събития. В стената между двете помещения беше забит друг прът и завесата беше окачена наново.

— Хайде, заспивай — каза Сен Клер.

Ребека, която се чувстваше като пребита от шока и погълнатото вино, нямаше нужда от повече увещания. Докато се унасяше обаче, една мисъл я стресна. Ако Фрогмор беше дошъл в Дънмоу заради нея, важеше ли същото и за йезуита?

— Кой си ти? Откъде идваш?

Беше късен следобед в деня след бруталното нападение над Ребека и Сен Клер. Девойката беше спала до късно, а малко преди обяд хората на Купър я бяха разбудили грубо, внасяйки в килията храна. Замъкът тънеше в тишина. Свещеникът я беше отвел на мястото им до стената и сега двамата седяха там, облегнати на коравия камък.

— Имам предвид — Ребека отметна косата от лицето си, — че ти знаеш коя съм, откъде идвам, кой е баща ми и че съм кръчмарска слугиня — тя се усмихна. — Аз обаче не знам нищо за теб.

— Кажи ми, Ребека — Сен Клер протегна крака и покри босите си стъпала с едно одеяло, — ако една жена има тринайсет деца и половината от тях са дъщери, какви са останалите? — той се усмихна на объркването й. — Обичам загадките — продължи йезуитът. — Решаването им е чудесен начин за прекарване на времето. Чух тази в една кръчма край Челмсфорд.

— Какво общо има всичко това с въпроса ми? — тросна се Ребека. — А колкото до гатанката ти — половината от тринайсет е шест и половина!

— Но това е абсурдно — подкачи я Сен Клер.