Девойката потърка очи и когато погледна отново, видението беше изчезнало. В стаята цареше тъмнина, а през прозореца нахлуваше студ. Сен Клер спеше в леглото си. Отвън се чуваха виковете на нощните стражи. Ребека се сви под завивките и захапа кокалчетата на пръстите си, както правеше като малка, когато нощем в кръчмата станеше тихо и сенките наоколо се сгъстяха.
За миг тя задряма, но не след дълго беше разбудена отново — този път от някакъв дрезгав глас, който я викаше по име.
— Ребека! Ребека!
Тя седна в леглото и ужасено се взря в поредното видение за тази нощ. Пред нея стоеше някаква фигура, облечена в наметало, само дето наметалото изглеждаше празно. Под качулката пък не се забелязваше лице — само две огнени цепки вместо очи.
— Ребека! Ребека!
— Остави ме на мира! — изпищя тя, размахвайки ръце и стискайки очи.
— Какво има, Ребека?
Сен Клер скочи от леглото и я хвана за ръцете. Очите му бяха сънени, а косата му — разрошена.
— Не знам — отвърна девойката и се отпусна върху пълната със слама възглавница. — Сънувах нещо, а после се събудих и видях някаква фигура с горящи очи, но без лице…
— Ставай — прошепна йезуитът.
Ребека го послуша; вече се чувстваше доста неловко. После обясни, че трябва да отиде до нужника и Сен Клер се оттегли в другата част на килията. Ъгълчето, в което трябваше да се свре девойката, беше облицовано с груби камъни, които одраскаха гърба й. Щом приключи, тя си изми ръцете и лицето с малко от застоялата вода в каната и дръпна завесата между помещенията. Сен Клер обаче не седеше на масата, както беше очаквала. Единственото, което успя да види, беше някаква тъмна сянка до отсрещната стена.
— Ела тук, Ребека. Седни до мен. Опитай се да не вдигаш шум.
Когато девойката се настани до него, йезуитът я придърпа по-близо до себе си и тя мигом почувства как по тялото й се разлива топлина и спокойствие. Ребека беше сигурна, че Сен Клер не би й сторил нищо лошо, но защо тогава им беше да седят на тъмно, опрели гърбове о стената?
— Мисля, че не ни подслушват — прошепна йезуитът, — но дори да греша, нищо няма да чуят, защото запуших шпионките с парцали.
— Какво?
Сен Клер се засмя.
— Да не би да си мислиш, че ни сложиха в една килия, за да ни е по-добре? В стената, близо до леглата ни, са издълбани две шпионки. От другата страна има тайна стаичка, в която Купър е оставил на пост един от хората си. Разбира се, стражът сигурно отдавна е заспал. Освен това открих, че ако седнем тук и говорим тихо, няма да могат да ни подслушат нито иззад вратата, нито през шпионките. Така че, Ребека, ако имаме да си казваме нещо, предлагам това да става тук и то през нощта. Няма да палим свещи и ще гледаме да пазим тишина — той й се усмихна в мрака. — Кажи ми сега за тези твои сънища.
Девойката му разказа и йезуитът тихичко се засмя.
— Явно ме смяташ за свой рицар и личен светец, но аз съм просто един йезуит и беглец.
— Не, не си — отвърна Ребека. — Ти преследваш Фрогмор. Не забравяй, че ви видях как се биете в енорийската църква в Дънмоу.
— Права си — промърмори Сен Клер. — Преследвам Фрогмор, а сега вече и ти си част от това преследване. Не мога да ти кажа нищо за първото ти видение, но второто — тази облечена в наметало фигура с нахлупена качулка и огнени очи — това определено е Фрогмор! Следователно той е в Колчестър и се опитва да разбере какво е станало с нас двамата. Съжалявам, че те въвлякох във всичко това, Ребека. Не, наистина, съжалявам. Кажи ми сега — какво стана в Дънмоу, след като си тръгнах?
И така, Ребека започна разказа си. От време на време йезуитът я прекъсваше, за да й зададе някой и друг въпрос или пък да й припомни да говори по-тихо.
— Това, което ще ти кажа, Ребека, ще ти се стори абсурдно — каза той, когато девойката приключи. — Ти обаче трябва да ми повярваш. И помни, че няма да става дума за обичайни неща — тук са намесени зловещи сили — Сен Клер замълча. — На колко години е Фрогмор според теб?
— Трийсет и три-трийсет и четири…
— Хенри Фрогмор — заяви йезуитът — е поне на четиристотин години.
Девойката зяпна от изненада.
— Да, Ребека, точно така. Той е бил монах в Гластънбъри още по времето на крал Хенри II, който е умрял през 1189 година. Фрогмор произхожда от добро семейство. Като младеж се доказал като блестящ учен, присъединил се към бенедиктинския орден и бил ръкоположен за свещеник. Той бил много любознателен…
Сен Клер се канеше да продължи, но Ребека го стисна за ръката. През последните няколко минути, въпреки че наоколо цареше пълна тъмнина, тя беше почувствала внезапно безпокойство. В помещението сякаш беше нахлул студен въздух, а после откъм коридора се бяха дочули стъпки. За миг в съзнанието й изникна следната картина: трима мъже, облечени в плащове с нахлупени качулки, се приближават към килията им и единият от тях носи ключ.
— Намираме се в огромна опасност!
— Знам — отвърна йезуитът, а после скочи на крака и побърза да се въоръжи.
Първото нещо, което попадна пред погледа му, беше прътът, на който беше закачена завесата. Той го изтръгна от стената и смъкна завесата. Ребека чу някакъв шум. В следващия момент ключът се превъртя в ключалката и вратата се отвори със замах. Един от тъмничарите нахлу вътре с усмивка на лице и факла в ръцете, която пъхна в една от поставките на стената.
— Само проверявам дали всичко е наред, скъпа.
Девойката зърна тъмните сенки зад гърба му.
— Майкъл! — извика тя.
Йезуитът излезе напред, изблъсквайки я от пътя си.
— Пищи! — изрева той. — Пищи колкото ти глас държи!
В този момент тъмничарят изостави всички преструвки и извади меча и камата си. Останалите двама също се втурнаха в стаята и кожените им ботуши затропаха по покрития с каменни плочи под. Сен Клер пристъпи към мъжете, шумолейки с босите си крака, и насочи пръта към тях.
— Пищи! — извика той през рамо.
Ребека стоеше като закована. Защо бяха дошли тези тъмничари в килията им? Очите на подпухналите им от ейл лица изглеждаха оцъклени. Пияни ли бяха? Или бяха изпаднали в нещо като транс? Двама от тях пристъпиха към йезуита, но той замахна с пръта и улучи единия в лицето. Онзи отхвръкна назад. После Майкъл се опита да отбие нападението и на другия мъж, но той му се изплъзна и тръгна към Ребека. Тъмничарят беше извадил оръжията си и се движеше като насън. Девойката отстъпи назад и се блъсна в леглото. Мъжът й се ухили похотливо и сякаш напълно забрави за схватката зад гърба си. После пусна меча и камата си на пода и се наклони към Ребека. На мъждивата светлина на факлата той приличаше на някаква противна жаба. Девойката се хвърли в атака. Тъмничарят залитна и се строполи на земята. Ребека падна върху него и започна да удря и да дере лицето му. После чу, че някой пищи, и едва в следващия момент си даде сметка, че звукът излиза от собственото й гърло. Тя вдигна очи, за да провери какво става със Сен Клер, и видя, че прътът играе из стаята, а тук-там се забелязват и проблясъци на стомана. Тъмничарят под нея вече се беше окопитил и се опитваше да извади друга кама. Ребека заби зъби в тлъстия му врат и не пусна дори когато онзи започна да я удря с юмруци в ребрата.
Изведнъж девойката почувства, че вече не се намира в килията, а лежи върху покрития с тръстика под в някаква стая. Вътре бяха Фрогмор, Сен Клер и мастър Купър. Въпреки това тя продължаваше да чува звъна на оръжия и да усеща болката в ребрата си. Изведнъж във въздуха отекна силен гръм и в килията нахлуха още мъже. Човекът на кралицата закрещя някакви заповеди. Последва втори гръм. В килията замириса на барут, а тъмничарят под Ребека спря да се движи. Темето на мъжа беше отнесено, от раната бликаше кръв, примесена с парченца мозък, лицето му се гърчеше, а очите му шаваха в предсмъртна агония. Девойката се разкашля от миризмата на барут. След това нечии ръце я вдигнаха от пода и я хвърлиха на леглото. Сен Клер се беше облегнал на стената и едва си поемаше дъх, а прътът лежеше прекършен на две в краката му. Пистолетът в ръката на Купър още димеше. Мъжете зад него също бяха въоръжени с огнестрелни оръжия. И тримата нападатели бяха мъртви. Двама от тях бяха застреляни в главата, а третият беше с прерязано от ухо до ухо гърло и в момента от раната му течеше кръв и се просмукваше в пода.
