Ребека се вгледа в този мъж, чието пристигане в Дънмоу беше преобърнало живота й. Независимо от обстоятелствата тя действително се чувстваше щастлива; всъщност доста отдавна не й се беше случвало да е в толкова приповдигнато настроение. Ама че ирония! Беше изгубила предишния си живот и единствения си останал родител, но въпреки това се радваше да е в компанията на този хубав млад мъж, който в момента твърдеше, че не я познава.

— Мистрес Ленъкс — разпери ръце Сен Клер, — съжалявам, ако съм ви причинил някакви неприятности. Имам приятели в Англия, така че мога да уредя да ви се плати за нещата, които откраднах от кръчмата ви.

— Баща ми е мъртъв — избъбри Ребека и се накани да продължи, но въпреки тъгата, която се изписа по лицето на йезуита, тя забеляза предупредителния му поглед.

— Мъртъв ли? — оттласна се Купър от стената. — За пръв път чувам, че баща ти е мъртъв, Ребека. Защо не ми каза?

— Защото не сте ме питали — отвърна девойката, уплашена от гнева на човека на Юда.

— Мен пък ме осведомиха, че е дал показания срещу теб и после е дошъл в Колчестър! — продължи Купър заплашително. — Съдебният пристав Калъртън ми каза.

— Щом той ви е казал, значи сигурно е вярно. Аз обаче смятам, че баща ми е мъртъв. Освен това не вярвам, че би се обърнал срещу своята плът и кръв.

Купър си пое бавно дъх, взирайки се в един от фенерите на стената.

— Ще се върна там — прошепна той — и ще ги избеся всичките!

— Може би трябва да вземете със себе си и мистрес Ребека — намеси се Сен Клер. — Уверявам ви, че девойката не е направила нищо лошо. Невинна е като ангел!

— Виновна е колкото теб, Сен Клер, и ти много добре го знаеш. Двамата оставате тук.

— Заедно? В тази килия? — подкачи го йезуитът.

— Ти си свещеник, Сен Клер, а това значи, че си положил обет за целомъдрие — озъби му се Купър. — Но дори да й посегнеш, тя сигурно ще се зарадва — с тази заешка устна едва ли има много кандидати… — той забеляза обидата в очите на Ребека и добави. — Съжалявам, мистрес. Ей сега ще изпратя онзи мързеливец тъмничаря да ти донесе чисти дрехи.

Йезуитът и Ребека останаха неподвижни, докато шумът от стъпките на Купър не заглъхна напълно. После девойката понечи да стане, но Сен Клер поклати глава. Той седеше, вперил поглед във вратата, и Ребека си даде сметка, че брои. Щом приключи, любимият й се премести до нея и игриво я щипна по носа.

— Ужасно съжалявам, Ребека — прошепна той. — Нищо не съм им казал, но те видяха емблемата на „Сребърният дракон“ върху седлото и някои от другите вещи, които ми беше дала — Сен Клер се озърна към вратата. — Каквото и да си мислиш за мен, моля те да изпълниш молбата ми — не проговаряй, докато не ти кажа. Разбираш ли ме?

Ребека кимна. После йезуитът се върна на мястото си и гръмогласно започна да се извинява за неприятностите, които й е причинил, като същевременно й правеше знаци да каже, че е невинна. Когато девойката го стори, той допря ръцете си една до друга, сякаш я аплодираше.

— Е, мистрес Ленъкс, поне ни настаниха в прилична квартира — Сен Клер дръпна завесата между двете части на килията. — Разполагаме с нощно гърне, а в ъгъла има и нужник, който се оттича в крепостния ров, за да не се умирисва стаята. Осигурили са ни и кана с вода за миене, както и чиста кърпа, с която да се бършем. Освен това ме увериха, че завивките са почистени с пушек от гадини. Сутрин ни хранят със сух хляб и ейл, на обяд имаме същото меню като на стражите и разредено с вода вино, а вечер ни дават твърд сухар и отново ейл. Напълно достатъчно, така че да не умрем нито от глад, нито от жажда. Тъмничарите са сбирщина пияници, но Купър така ги е наплашил, че няма да посмеят да ни закачат. Колкото до бъдещето — не знам какво ни чака, но предполагам, че ще ни отведат в Лондон.

В този момент някой тръгна да отключва вратата на килията и йезуитът млъкна. В стаята влезе Купър и подаде на Ребека една окъсана вълнена фуста, една рокля, едно леко мърляво наметало и две големи ленени кърпи.

— Съблечи си мокрите дрехи и облечи тези — каза той. — Предишната им собственичка беше обесена вчера сутринта, така че вече няма да има нужда от тях — албиносът се отправи обратно към вратата. — Ще останете тук, докато не реша какво да ви правя — след тези думи той затръшна вратата след себе си и превъртя ключа в ключалката.

Ребека взе вързопа с дрехи и се скри зад завесата. Съблече се, изсуши си косата с една от ленените кърпи и бързо навлече миризливите одеяния, които й беше дал Купър. После окачи предишната си рокля, чорапи и наметка на закачалките, забити в стената, и надникна иззад завесата. Сен Клер стоеше над масата със затворени очи и се опитваше да подреди няколко твърди трохи хляб в права линия. Девойката беше виждала клиентите на „Сребърният дракон“ да играят на нещо подобно, но те използваха камъчета или монети. Тя понечи да се присъедини към него, но йезуитът поклати глава и посочи към леглото. Ребека послушно се отдалечи и легна. Имаше намерение да помисли върху последните събития, но скоро се унесе и заспа.

Сен Клер я разбуди грубо, разтърсвайки я за раменете. Тя седна в леглото. Навън се беше мръкнало и прозорчето в килията беше заприличало на черна дупка в стената. Йезуитът я хвана за ръката и я поведе към другата част на помещението, посочвайки към масата. Тъмничарят беше донесъл две очукани дървени чаши, една нащърбена кана с вино и един поднос, върху който беше наредил няколко парчета хляб, резени месо и сирене. Сен Клер се прекръсти, благослови храната и подкани Ребека да започва да яде. От време на време си вземаше и той, но общо взето беше разсеян, сякаш очакваше някой да влезе в килията. Храната беше отвратителна. Изведнъж девойката почувства силна носталгия по „Сребърният дракон“, по ястията на баща си и по изпълнената му с апетитни миризми кухня. Сълзите вече напираха в очите й, но Ребека ги преглътна. Не биваше да мисли за миналото си! Вратата към него беше затворена и тя трябваше да се примири с това!

За да се разсее, девойката тайничко заразглежда гъстата коса на йезуита, острите му черти, големите му, изразителни очи и пълните му устни. Колкото повече се взираше в него, толкова по-голяма й се струваше приликата му със статуята на архангел Михаил. Ребека гаврътна виното си на един дъх и изведнъж се почувства ужасно изморена. Сен Клер я подкани да се върне в леглото и тя с готовност го послуша. Последното нещо, което девойката си спомняше, беше как йезуитът я завива с одеялото и как гали косата й, докато тя се унася.

По-късно през същата нощ Ребека се надигна в леглото, но не можа да определи дали се е събудила, или продължава да сънува. Завесата между двете стаи беше отдръпната и цялата килия беше окъпана в светлина. Йезуитът седеше на масата, а от двете му страни се бяха разположили още двама младежи. Косата на Майкъл беше вчесана и напомадена, лицето му блестеше като полиран метал, а очите му светеха като сапфири. И тримата мъже бяха облечени в златотъкани одежди и се взираха в някакъв златен бокал, украсен със скъпоценни камъни, който се носеше във въздуха между тях. Устните им шепнеха молитви, но колкото и да се напрягаше, Ребека не можеше да разбере думите им. Тя знаеше малко латински и френски, но езикът, който използваха мъжете, беше съвсем друг.

Девойката се взираше като хипнотизирана в Сен Клер и в другарите му и все повече се убеждаваше, че телата им не са от плът и кръв, ами от пламъци, но пламъци, каквито тя не беше виждала дотогава. Тримата мъже изглеждаха като излети от разтопено злато, бликащо от нагорещена пещ. Те обаче изобщо не я забелязваха — очите им бяха приковани в бокала, който хвърляше край себе си червеникави отблясъци, сякаш в чашката му гореше огън. В стаята беше топло и ухаеше прекрасно. Ребека вече съвсем беше изгубила чувството си за реалност и не виждаше нито стените, нито предметите наоколо. Зад Сен Клер и другите двама младежи се забелязваха още фигури, облечени в бляскави доспехи, които също участваха в молитвата.