— Какво искаш да кажеш? — попита тя.

— Фрогмор може да бъде унищожен само ако някоя девица му поднесе Христовата кръв.

— Аз съм девица — отвърна Ребека.

— Да, така е — усмихна се Сен Клер. — Освен това носиш печата на Живия Бог. Заешката ти устна не е дефект, Ребека. Това е следата от целувката на ангела, който е дошъл при теб още докато си била в утробата на майка си.

— Но защо се спря точно на мен? — попита девойката. — И как изобщо разбра къде да ме намериш? Кой ти каза, че живея в Дънмоу и че имам заешка устна?

— Сънуваш ли, Ребека?

— Разбира се! Всеки сънува!

— Е, аз не правя изключение. И така, една нощ, докато спях насред някакво поле на пътя между Фонтенбло и Париж, ми се присъни, че съм в Англия. Знам това, защото сънят ми беше съвсем точен и ясен. Намирах се на някакъв път и покрай мен минаваха хора. Попитах ги накъде са тръгнали и те ми отвърнаха, че отиват в Дънмоу. Последвах ги и се озовах в задната част на някаква сумрачна църква. В този момент вътре влезе млада жена. Горната част на лицето й беше скрито в сенките, но долната се виждаше и аз съзрях, че девойката е със заешка устна. В ръката й имаше нещо. Тя прекоси тъмния неф и остави онова, което носеше, в основата на една статуя — беше букетче цветя. После чух глас, който ми каза: „Тя е!“ След това се събудих, но за разлика от останалите ми сънища, този така и не избледня от паметта ми. Все още си спомням всяка подробност от него.

— Когато пристигнах в Англия, веднага се отправих към имението Оулпен и помолих лейди Пелам да разпита странниците, които се отбиваха в имението й. От техните сведения научих доста неща за дома ти — йезуитът се усмихна. — Разбрах за „Сребърният дракон“, за чудесната кухня там, за мастър Ленъкс и за странната му дъщеря със заешката устна.

Ребека потри настръхналите си ръце.

— Значи всичко е било предопределено и ние сме просто кукли на конци?

Сен Клер отпи от виното си.

— Не, Ребека, нищо подобно. Когато се скрих в конюшнята, ти спокойно можеше да откажеш да ми помогнеш. Можеше да не ми обърнеш внимание, а можеше и да ме предадеш на мастър Купър. Господ може и да те е избрал, но това не означава, че и ти си избрала Него! Ти просто реагира според природата си. Видя, че съм гладен и жаден, и ме нахрани и напои, без да помислиш за себе си. Дори ми подари цветя, а после изведе един кон от конюшнята на баща си и ми го доведе в гробището през нощта. Да, Ребека Ленъкс, ти си избраната! Но въпреки това все още не е късно да се откажеш от мисията, за която си предопределена.

— Миналото е зад гърба ми — отвърна девойката. — Няма връщане назад. Освен това Фрогмор уби баща ми и аз съм решена да го накарам да си плати за това. Нямам никакви колебания.

— Имай предвид, че никак няма да е лесно да го накараме да си плати…

— Откъде знаеш? — намеси се Ребека.

— Откъде знам какво?

— Откъде знаеш, че единственият начин да унищожим Фрогмор е този, който ми описа?

— Пише го в Библията. Още в Битие Бог казва на Сатаната, че тъкмо семето на жената в лицето на Спасителя в крайна сметка ще го порази в главата22. В края на Светото писание пък, в Откровение на Йоан Богослов, жена, „облечена в слънце“, побеждава змея23. Както ти казах, спасението винаги идва чрез жена и в този случай не е по-различно.

— А защо е толкова важно да съм девствена? — попита Ребека, опитвайки се въпросът й да не прозвучи подигравателно.

— Девствеността не е просто физическо състояние, Ребека. Лесно е да си добродетелен, когато никога не си бил подлаган на изкушение. Истинската девственост е силна и могъща, тя е състояние на ума и душата и означава, че се стремиш към съвършенство.

— Да не би онзи път, когато ме покани в къщата си в Дънмоу, Фрогмор да е искал да ми отнеме девствеността?

— Магьосникът беше станал дълбоко подозрителен. Ролята на пастор обаче щеше да му осигури достъп до местните клюки и така той скоро щеше да разбере дали в селото има някой, от когото трябва да се страхува. Не след дълго несъмнено щеше да чуе и за Ребека Ленъкс — дъщерята на кръчмаря със заешката устна — Сен Клер я щипна по носа. — Една смела млада жена, надарена с ясновидска дарба.

— Ами ако ме беше изнасилил?

Лицето на йезуита мигом доби сериозно изражение.

— Нямаше да има значение. Не искам да наранявам чувствата ти, Ребека — продължи той, — но девствеността не е въпрос на действие, а на воля. В този смисъл, Хенри Фрогмор никога не би те изнасилил, о, не — той би се опитал да те съблазни.

— Щеше да му се наложи да отдели доста време за това.

Сен Клер избухна в смях.

— Езикът ти е остър като бръснач, Ребека — той въздъхна. — Фрогмор със сигурност щеше да си даде сметка, че не си обикновено момиче и че не може току-така да те катурне в някоя плевня.

Девойката се накани да продължи с шегите, но в следващия момент прехапа устни.

— Все още не си отговорил на въпроса ми, Сен Клер. Откъде знаеш, че това е начинът да унищожим Фрогмор? И не искам да чувам повече гатанки!

Йезуитът промърмори нещо на латински.

— Без повече гатанки, казах!

— Просто цитирах един стих от Овидиевите „Метаморфози“, в който се твърди, че човек може да научи нещо дори от врага си24 — обясни Сен Клер. — Москва е странно място, Ребека. Градът е целият построен от дърво и огражда Кремъл от всички страни. Всъщност в царския дворец няма нищо особено — само църкви и манастири. Владетелите на Русия обаче много се гордеят с факта, че са наследници на византийските императори, побягнали от Константинопол при турското нашествие, и пазят в Кремъл множество ръкописи, донесени оттам. Сред тях е и така наречената „Книга на тайните“ — древен труд, в който подробно е описано как човек може да се справи с демон като Фрогмор. Ето откъде ми е известно как можем да го унищожим. Предполагам, че магьосникът също знае за съществуването на този ръкопис и че първата му работа, когато се върне в Москва, ще бъде да го разучи.

— Но тази задача ми се струва непосилна за двама души. Няма ли кой да ни помогне? — попита девойката.

— Няма, Ребека — съвсем сами сме. Пък и помисли — кой би ни повярвал?

— Може би Купър би могъл…

— А, да, как можах да забравя за Уилям Купър! Рано или късно, Ребека, той също ще разкрие истинските си намерения…

Девойката се канеше да зададе още въпроси, но в този момент на вратата се потропа и тя се стресна. После понечи да стане, но Сен Клер я върна обратно в креслото и бързо начерта във въздуха кръст. Тропането се повтори.

— Мистрес Блоксам сигурно ще го чуе — прошепна Ребека.

— Не, няма — отвърна йезуитът, ослушвайки се напрегнато.

— Но какво е това?

Вместо отговор откъм затворените капаци на прозорците се чу драскане, сякаш някакво диво животно се опитваше да се вмъкне в стаята. Девойката затаи дъх.

— Призраците са се върнали, нали?

— Да, върнали са се. Явно мощта им още не е изчерпана — каза Сен Клер бавно.

Тропането и дращенето продължиха, докато накрая в стаята настана страхотна шумотевица. Сякаш цял легион сенки се опитваха да влязат. Ребека понечи да хване йезуита за ръката, но той се отскубна и тихо я предупреди:

— Не мърдай!

После Сен Клер рязко коленичи на пода със сведена глава и сключени за молитва ръце и заговори на онзи странен език. Ребека чу думата „Адонаи“ и си спомни, че баща й й беше казвал, че това е еврейската дума за „Господ“. Колкото повече се усилваше тропането и дращенето, толкова по-настойчив ставаше гласът на йезуита. Най-накрая в стаята настъпи тишина и Сен Клер вдигна оросеното си от пот лице.

— Отидоха си — каза той. — А сега най-добре да поспим, за да съберем сили.

На следващата сутрин, след като закусиха с малко овесена каша, примесена с мляко и мед, Сен Клер изведнъж стана неспокоен и току излизаше от къщата, за да огледа пътя. Ребека знаеше, че скоро след пристигането им йезуитът е пращал младия Робърт в града и че в момента очаква някого. Тя помогна на мистрес Блоксам с домакинските задължения, а после откъсна няколко растения от градината и сплете от тях венец за сина й. При вида на подаръка Робърт плесна с ръце, а очите му светнаха от радост. Сен Клер седна на пейката пред външната врата.