— Кого чакаш? — попита го девойката, присъединявайки се към него.
Йезуитът не отговори. Ребека проследи погледа му и видя, че през полето върви някакъв пътуващ търговец, провесил на врата си очукана кутия, в която вероятно носеше стоката си. Мъжът изглеждаше възрастен и едва креташе. От време на време спираше и нахлупваше широкополата си шапка още по-ниско над очите си. Мистрес Блоксам излезе на прага, въоръжена с някаква метла.
— Махай се! — извика тя. — Нямаме нужда от нищо!
— Тихо! — прошепна Сен Клер.
И така, търговецът продължи да върви към тях, а когато съвсем се приближи, Ребека стана от пейката и се вгледа в слабото му лице с тъмни очи. Всъщност мъжът изобщо не беше стар — брадата и мустаците му бяха чисто черни, а зъбите в устата му — бели и здрави.
— Добър ден, мистрес. Ще желаете ли нещо? Може би парче панделка или пък някоя дрънкулка? — попита той, а когато Сен Клер застана пред него, добави. — Аз съм Сянката. Недейте да ме поздравявате обаче — може да са ме проследили. Просто кажете на мистрес Блоксам да ме покани в къщата.
И така, Сен Клер и Ребека последваха Сянката в кухнята. Щом се озова вътре, мнимият търговец моментално свали шапката, окъсаното наметало и кутията от врата си и ги хвърли на земята. После разкърши слабото си, жилаво тяло и развърза панделката, с която беше захваната напомадената му коса. Мъжът беше облечен в кожен жакет с обсипани с метални гвоздеи предпазители около китките и раменете, а отдолу носеше снежнобяла риза. Тесните панталони, затъкнати в износените му ботуши, бяха от хубава вълна, а около кръста му беше запасан тънък кафяв колан, в който имаше две ками в богато украсени ножници. Сянката седна начело на масата и потърка лицето си.
— Е, с кого разговарям? — попита той, оглеждайки се наоколо.
Сен Клер му обясни.
— Значи вие сте йезуитът, а това е спътничката ви, така ли? Виждам, че сте се постарали да я дегизирате като мъж, но според мен всеки би се досетил, че в панталоните й няма нищо — Сянката се усмихна на шегата си.
Сен Клер се разположи на пейката срещу него, а мистрес Блоксам поднесе на гостите си по чаша ейл.
— Обещаха ми, че ще получа по три златни монети за всеки от вас — протегна ръка Сянката.
След като йезуитът му подаде парите, мъжът взе кутията си от земята, вдигна фалшивото дъно и извади отвътре две парчета пергамент.
— С тези разрешителни ще можете да напуснете кралството по море.
Сен Клер разви свитъците. Ребека надникна през рамото му и се възхити на качеството на пергамента, на изкусния почерк и на майсторски изфабрикуваните печати отдолу.
— Издадени са на името на Ричард Бойнтън и на слугата му, Джървис Табард.
— Ще ни потрябват само ако ни спрат — каза йезуитът.
— Уредил съм ви превоз — отвърна Сянката, — немски двумачтов кораб, подходящ за плаване по море. Казва се „Розата от Любек“. Капитанът, Якоб Фогел, ще ви чака до полунощ при Ист Уотъргейт в Лондон. Ако не отидете, на сутринта ще отплават без вас. Иначе ще ви откарат до Вароди. Оттам нататък обаче ще трябва да се оправяте сами.
— Знам, знам.
— Носете си дрехи и оръжия. От брега ще ви вземе лодка, след което Фогел ще ви скрие, докато корабът не излезе от Темза — Сянката отпи от ейла си, а после обърса уста с опакото на ръката си. — Ако се натъкнете на военен кораб обаче, капитанът ще ви предаде.
— И колко ще ми струва всичко това?
— Аз искам две златни монети, за да ви отведа до Лондон. С Фогел ще се уговаряте допълнително.
— Как мога да знам дали мога да ви имам доверие? — попита Сен Клер.
— Няма откъде, но от друга страна, изборът ви не е голям. Хората на Уолсингам са плъзнали из целия град и са разпространили описанието ви навсякъде, така че в момента ви търсят дори обитателите на лудницата „Бедлам“.
Сен Клер подаде на мъжа още две монети.
— Ще остана с вас до довечера — заяви Сянката.
— Няма ли все пак да ни кажете кой сте? — намеси се Ребека. — Да ни дадете някакви гаранции?
— Ти по-добре си затваряй устата, девойко — проговориш ли, на всеки му става ясно, че си жена! — Сянката пусна златните монети в кесията си. — Може би ви се струва, че вземам скъпо, но ако тайните агенти на Уолсингам ви заловят и впоследствие стигнат до мен, ще ме обесят в Тайбърн заедно с вас. Знаете ли колко време е необходимо, за да се задуши човек на въжето? Все едно — палачите не те изчакват да умреш. Вместо това те свалят на земята, докато още си в съзнание, и ти разпарят търбуха от гърлото, та чак до чатала…
— Достатъчно! — вдигна ръка Сен Клер. — Този мъж, Ребека, е професионален фалшификатор. Нарича себе си Сянката, защото делата му са такива — сенчести и потайни. Ако ти трябва някакъв фалшив документ — какъвто и да е, той е човекът, към когото трябва да се обърнеш.
Мъжът беше приковал наглия си поглед в девойката.
— Освен това Сянката познава Лондон като петте си пръста, така че в неговата компания очаквам пътуването ни до Ист Уотъргейт да мине безпрепятствено.
Онзи се наклони към Ребека и прокара палец по заешката й устна.
— Ще трябва да покриеш това с някакъв шал — каза той. — Иначе ще те разпознаят още отдалеч.
Ребека се взря в бездушните очи на Сянката. Девойката не харесваше този мъж и определено му нямаше доверие.
— А не е ли цялата тази работа твърде опасна? — попита тя. — Щом самият вие се боите да не увиснете на бесилото…
— Сянката — намеси се Сен Клер — работи с всички големи католически семейства от града, както и с много йезуити и свещеници в и извън кралството, и досега не му се е случвало да провали някой свой клиент. Ние обаче вече трябва да си стягаме багажа, Ребека — времето доста напредна.
Девойката кимна и остави йезуита и посетителя му насаме. Двамата мъже продължиха да си приказват тихо, доближили глави. Ребека обаче имаше чувството, че ги грози огромна опасност и когато Сен Клер дойде при нея в малката спалня над кухнята, която си бяха делили, тя сподели с него тревогите си. Йезуитът обаче само се засмя.
— Умът ти е остър като бръснач, Ребека! Сега Сянката е замесен в тази история не по-малко от нас двамата и ако ни заловят, той също ще увисне на бесилото!
— Ами ако има уговорка с Купър? И какви са тези тайни агенти?
— Ти сама си отговори на въпросите, Ребека — отвърна Сен Клер. — Тайните агенти се управляват от Уолсингам и в редиците им влизат само подбрани хора, които докладват лично на кралицата. Тяхната задача е да разследват случаите на черно магьосничество, вещерство и изобщо на всичко, което би могло да представлява заплаха за нейно величество.
— В такъв случай тези тайни агенти сигурно наблюдават хората като посетителя ни, нали така?
— Могат да ги наблюдават колкото си искат — въпросът е да ги хванат. Все едно, посетителят ни, както го нарече, ни донесе някои много любопитни новини. Доктор Херметикус и съпругата му са загинали при някакъв мистериозен пожар.
— И ти мислиш, че това е дело на Фрогмор, така ли?
— Да, така мисля. Магьосникът не обича да оставя свидетели след себе си.
Йезуитът се приближи до девойката и взе ръцете й в своите.
— Преди да тръгнем, Ребека, трябва да ти кажа нещо, което искам да запомниш много добре. Каквото и да става, не си въобразявай, че можеш да се споразумееш с Фрогмор.
— Но нали ти си успял?
— Да, аз успях — усмихна се Сен Клер, — но това е съвсем друга история!
И така, малко след мръкване йезуитът и спътничката му се сбогуваха със семейство Блоксам, прошепвайки благодарностите си и най-добрите си пожелания, и напуснаха къщата им. Сянката беше избързал напред и вече почти беше преполовил хълма. Сен Клер и Ребека го последваха и тримата се упътиха към Темза, стараейки се да избягват населените места. Когато подминаха руините на болницата „Сейнт Мери ъв Бетлехем“, откъдето светлините на града вече се виждаха, продължиха на изток. После прекосиха Хоб Стрийт, заобиколиха Източен Смитфийлд и се упътиха към Лондон покрай брега на реката. Водачът им пристъпваше пред тях като котка. От време на време спираше и ги замъкваше в сенките. Въпреки цялата тази предпазливост обаче, когато стигнаха до Тауър, Ребека се почувства някак уязвима.
