Ето къде можеше да се скрие — в двора на султана на Отоманската империя; далеч от очите на западните владетели. Когато му омръзнеше пък, винаги можеше да поеме по Пътя на коприната и да посети отново разкошните източни градове.

Магьосникът прибра винения мях, нарами дисагите си и продължи по пътя си. Когато стигна до края на тунела, той потърси тясната пролука в стената и се промъкна през нея. Озова се в някаква потънала в плесен стаичка, в която все още се забелязваха следите от предишното му посещение — по пода се търкаляха счупени съдове и парчета кожа. Фрогмор се изкачи по изронените стъпала, а после се опита да отмести плочата, която закриваше изхода към стария парцел за прокажени в гробището на катедралата „Сейнт Пол“. Камъкът обаче не помръдна. Той вложи цялата си сила и натисна още няколко пъти, но все напразно. Накрая седна на стълбите изтощен, затвори очи и поде страховита молитва. След това измъкна камата си, прокара я по четирите страни на плочата и я подпря с рамо. Най-после камъкът поддаде. Студеният нощен въздух тутакси нахлу в помещението и угаси факлата. Фрогмор измъкна главата си навън. Небето беше цялото покрито с облаци. Мястото, както обикновено, беше пусто, но по-нататък се забелязваха огньовете на разните престъпници и бездомници, които се криеха в църковното гробище.

Магьосникът хвърли дисагите си навън и се измъкна от дупката. После върна плочата на мястото й и докато го правеше, осъзна, че никога повече няма да мине по този път. Тази мисъл го накара да спре. Предчувствие ли беше това, или предупреждение? След това той се запромъква покрай стената около катедралата. Внезапно иззад една от колоните излязоха двама побойници, но Фрогмор извади камата си и те моментално потънаха обратно в мрака.

Най-накрая магьосникът излезе от гробището и тръгна по една тясна уличка, която щеше да го отведе до Патерностер Роу. Той спря пред някаква кръчма. Херметикус живееше на Лампри Лейн. Херметикус! Фрогмор се ухили. Сега беше модерно да се използват подобни имена, пък и Херметикус със сигурност звучеше по-гръмко от Джон Девъру. Вратата на кръчмата се отвори и отвътре излязоха две олюляващи се проститутки. Магьосникът ги остави да си вървят по пътя и се вмъкна в кръчмата.

Малко по-късно той се престори на пиян, прегърна някакво леко момиче и се заклатушка с него по Поултри Стрийт. Подмина нощния пазач и главорезите, застанали на ъгъла, и сви по Лампри Лейн. Тялото на девойката беше нежно и топло и миришеше на някакъв евтин парфюм.

— Имаш ли стая? — изфъфли тя.

Фрогмор спря, търсейки с поглед дъното на уличката. Щом Херметикус можеше да вижда в бъдещето, значи сигурно го очакваше, нали така?

— Хайде, ела — измънка магьосникът. — Почти стигнахме.

И така, двамата спътници продължиха по Лампри Лейн. Горните етажи на къщите почти скриваха небето. Фрогмор внимателно огледа вратите и прозорците. Единствената светлина идваше от близката аптека. Магьосникът я подмина, а после тръгна да се връща обратно. Проститутката запротестира.

— Млъквай! — изсъска Фрогмор и пъхна една сребърна монета в ръката й. — Тази вечер ще получиш голямо възнаграждение за услугите си.

Качулката на мъжа беше спусната съвсем ниско над лицето му и проститутката не можеше да види чертите му, но среброто й подейства успокоително. Щом й плащаха така щедро, тя нямаше нищо против да обикаля лондонските улици.

Когато отново стигнаха до аптеката, Фрогмор даде на девойката още една монета.

— Отиди до вратата и почукай! — нареди й той.

— За какво?

— Поискай от аптекаря да ти продаде малко любовен еликсир — отвърна магьосникът, пускайки още една монета в ръката й. — Кажи му, че ще му се отплатиш добре.

И така, момичето притича през улицата и потропа по вратата на аптеката. Отвътре се чу някакъв женски глас. После вратата се отвори, но веригата остана спусната. Проститутката заговори бързо, а после показа на жената сребърната монета. Веригата мигом беше вдигната и момичето влезе в магазина. Не след дълго вратата се отвори отново и проститутката излезе обратно на улицата.

— Е? — попита я Фрогмор. — Кого видя вътре?

— Само един възрастен мъж и една хубава млада жена.

Магьосникът даде на момичето още една монета.

— Голям късмет извади тази вечер — усмихна се той. — А сега си върви. Аз пък ще отида да си поговоря с онзи мъж.

Проститутката зяпна от изненада.

— Това ли е всичко?

— Какво повече искаш? Хайде, отивай си. И не казвай на никого за всичко това! — магьосникът я избута от пътя си и потропа по вратата на аптеката.

— Какво има пак? — провикна се мъжът отвътре.

— Спешен случай, доктор Херметикус! — отвърна му Фрогмор. — Нося ви повече злато, отколкото някога сте виждали!

Вратата моментално се отвори.

— Казвам се Хенри Фрогмор.

На светлината на свещите, които горяха в магазина, магьосникът успя да огледа лицето на домакина — восъчно бледи страни, святкащи очи и тънък нос, който потрепваше като муцуната на плъх, надушил сирене. Мъжът беше облечен в натруфена мантия, обточена с кожа, а на олисяващото му теме се мъдреше малка шапчица.

— А, мастър Фрогмор, знаех си, че ще дойдете!

— И какво ще направите сега? — попита посетителят. — Може би ще извикате стражите? Те със сигурност ще се заинтересуват защо съм дошъл точно във вашата къща… — той тръсна кесията си и монетите вътре звъннаха. — Както казах, нося ви повече злато, отколкото някога сте виждали. Единственото, което искам в замяна, е да ми гледате на карти.

Магазинът на доктор Херметикус беше доста тесен. В дъното му имаше малък тезгях, а над него бяха разположени няколко полици, отрупани с гърненца и делви, от които се носеха изключително неприятни миризми. Гадателят обаче прекоси това помещение и отведе госта си в малкия салон отзад. Фрогмор огледа одобрително дървената ламперия, която покриваше стените до средата, и чистата, боядисана в розово мазилка отгоре. По шкафовете и масите бяха наредени свещници, в които горяха восъчни свещи, а седалката в нишата до прозореца, гледащ към вътрешната градина, беше тапицирана и покрита с меки възглавници. Пред камината бяха поставени два стола с високи облегалки, отделени от огъня с параван. Подът беше покрит с дебели килими.

— Кой е, Джон?

В стаята влезе някаква млада жена с тъмна коса и кукленско лице.

Всъщност девойката беше направо красавица, помисли си Фрогмор. Кожата й беше снежнобяла, в очите й грееха весели пламъчета, а закръглената й фигура беше доста съблазнителна. Явно този дявол Херметикус правеше добри пари!

— Връщай се в леглото, Сесили! Двамата с госта ми имаме малко работа.

Жената се накани да възрази, но Херметикус я избута нежно от стаята и затвори вратата зад гърба й. После покани посетителя си на една маса в ъгъла. Фрогмор седна, развърза кесията си и я хвърли на масата. Докторът отключи трите ключалки на един кожен сандък, извади оттам малко ковчеже с блестящи бронзови закопчалки и отключи и тях. Картите, които измъкна отвътре, бяха около една педя дълги и към половин педя широки, а гърбовете им бяха направени от лъскав, оцветен пергамент. Херметикус постави картите между себе си и Фрогмор.

— Можеш да предсказваш бъдещето, нали? — магьосникът се взря надменно в дребния мъж пред себе си; дарбата, която той притежаваше, разпалваше завистта му.

— Да, мога. И вие много добре го знаете, мастър Фрогмор — в противен случай нямаше да сте тук!

— Но как го правите? Видения ли получавате? Знаехте ли, че ще дойда тази вечер?

— Да и не — отвърна предпазливо Херметикус. — Хвърлих картите и те ми показаха тъмна нощ и могъщ странник — гадателят вдигна глава; очите му бяха станали сурови и в тях се четеше пресметливост.

Опасен човек беше този Херметикус, реши Фрогмор, истинска заплаха.

— И как се сдобихте с тази дарба?

Гадателят се накани да започне спор, но тогава Фрогмор развърза кесията си и изсипа на масата цял куп златни монети. Херметикус веднага преглътна гордостта си.