— Затворена съм в църквата и не мога да избягам — прошепна тя. — Фрогмор тук ли е?

— Не, успокой се.

Девойката имаше чувството, че е потопена във вода.

— Ужасно съм жадна.

— Разбира се, че ще си жадна.

След тези думи йезуитът се отдръпна и над нея се надвеси някакъв дребен и съсухрен мъж с бяла шапчица на главата и почерняло от слънцето лице. Той й каза нещо, а после наля между устните й няколко капки от някаква студена и ароматна напитка.

Не след дълго Ребека се унесе отново, но този път заспа дълбоко. Понякога, когато се събудеше, в стаята цареше мрак, а друг път през прозорците нахлуваше слънчева светлина. Сен Клер, Купър и онзи старец почти непрекъснато бдяха над нея. В един момент тя ги чу да я обсъждат, отвори очи и се огледа наоколо. Девойката лежеше в някакво легло, подпряна на няколко възглавници, а над главата й беше опънат бял воал. Ребека си помисли, че това е погребален саван, и мигом се развика. В следващия момент воалът беше отдръпнат и Сен Клер и Купър разтревожено се взряха в нея.

— Къде съм? — попита девойката и седна в леглото; ленените чаршафи бяха безукорно чисти. Тя попи потта от врата си. — Колко време спах?

— Познай — пошегува се Купър.

Ребека забеляза, че бялата му коса е ниско подрязана, и реши, че така му отива повече. Албиносът изглеждаше по-слаб и в по-добра форма. Сен Клер явно също си беше отпочинал добре и от тъмните кръгове около очите му нямаше и следа. Девойката потърка очи.

— Няколко дни? — опита се да налучка тя. — Последното нещо, което си спомням, е нападението в гората — Ребека обърна поглед към прозореца, през който нахлуваше ярка слънчева светлина. — Какво е това място?

— Намираме се в Каренска — руска крепост, близо до турската граница. Дмитрий ни залови отново. После повика този врач и тримата с него и Купър се грижихме за теб, докато изгаряше от треска — Сен Клер доближи до устните й някаква чаша. — Беше болна седмици наред.

— Ами Фрогмор?

— О, не се безпокой. Рано или късно той също ще се появи.

Фрогмор, издокаран като някой турски принц в богато украсена червена наметка с висока яка и алени полуботуши, напомаден и напарфюмиран, последва еничаря извън малката вила, предоставена му от имперската канцелария в Константинопол.

Откакто беше пристигнал в града, магьосникът се радваше на големи почести от страна на султана. Сюлейман го беше заобиколил с роби, които изпълняваха всяко негово желание, и го беше отрупал с дрехи, скъпоценности, храна и вино, но въпреки това Фрогмор едва потискаше яростта, която го беше обзела. Онзи проклет йезуит пак го беше измамил — Сен Клер беше откраднал кожената кесия с най-ценните му притежания и я беше заменил с друга. Само при мисълта за това магьосникът отново кипна и шумно си пое дъх. Еничарят, който го водеше, спря и намръщено го погледна. Фрогмор, който не можеше да си позволи да издава какво чувства пред новите си господари, просто му се усмихна. Да, турците едва ли биха разбрали защо един велик магьосник се тръшка заради няколко дреболии, пък и сигурно биха се зачудили как така човек с такива невероятни способности се е оставил да бъде измамен толкова лесно. Въпреки това Фрогмор беше решен да си отмъсти. Той щеше да си върне онова, което му принадлежеше, щеше да се отърве от онези джафкащи псета, Сен Клер и Купър, но преди всичко щеше да убие онази малка повлекана със заешката устна. Магьосникът вече беше прочел „Книгата на тайните“ и се беше уверил, че момичето е много опасно — смъртоносно оръжие в ръцете на Сен Клер. Всичко това обаче трябваше да почака.

— Успокой се и се овладей — каза си магьосникът.

Той винаги си казваше така, когато имаше нужда да прочисти ума — научил го беше от източните мъдреци. Сега трябваше да се подготви за срещата със Сюлейман и за изненадите, които можеше да го чакат.

Фрогмор беше доволен, че се е измъкнал от скованата от лед Москва и че се намира далеч от Иван и завистливото джудже Васлов. Беше чудесно отново да се радва на слънцето и да се разхожда из двореца на турския султан, където усещането за величие беше направо осезаемо. Магьосникът се огледа одобрително наоколо. Градините от двете му страни бяха изпълнени със зеленина и из тях летяха цели ята сладкопойни птички с ярко оперение. Във въздуха се носеше уханието на различни парфюми, както и сладката миризма на тамян и билки. Покрай пътечката, поставени върху каменни плочи или пък в специално издълбани в земята дупки, горяха цветни свещи в алабастрови свещници.

Колонадите от бял мрамор, през които минаваха, бяха украсени със златни и сребърни орнаменти, както и с всевъзможни странни мотиви, оформени от скъпоценни камъни. На всеки вход към палата стояха на пост еничари с жълти дрехи и бели тюрбани с пера; чернокожи мамелюци с бели роби и извадени ятагани и спахии със златни брони. Въпреки многото стражи обаче, а може би тъкмо заради тях, наоколо цареше почти неестествена тишина. За тягостната атмосфера допринасяха и множеството знаци, свидетелстващи за могъществото на Сюлейман — златните куки, забити в мраморните колони, бяха отрупани с главите на клетниците, предизвикали гнева му.

После Фрогмор беше преведен през Портата на приветствията — внушителна стражева кула с високи стени, осеяни с бойници, и грамадни железни порти. Отвъд нея се простираха множество покрити с калдъръм пътечки, по които се стигаше до различни постройки. След това минаха през Портата на блаженството — входа към харема — и през залата, в която заседаваше султанският съвет, или Диванът. През цялото време на магьосника му беше ясно, че ги наблюдават през шпионки в стените.

Накрая тръгнаха през някакъв мрачен коридор, подобен на пещера, а когато стигнаха до средата му, иззад колоните от двете страни изпълзяха две сенки и застанаха на пътя им. Водачът на Фрогмор се поклони и тихо се оттегли. Магьосникът погледна към двамата бостанджии с островърхи шапки и гароти, затъкнати в коланите. Мъжете събраха длани, поклониха се и отстъпиха назад. После единият дръпна някаква кука, забита в каменния под, отмести една от плочите и подкани Фрогмор да го последва по осветеното от факли стълбище към тайните тунели, водещи до сърцето на палата.

В подземието беше ужасно студено, а стените бяха влажни и слузести. Магьосникът вече едва потискаше безпокойството си. Той очакваше да бъде посрещнат с почести, но сега му се струваше, че султанът се кани да изпита способностите му. Единият от бостанджиите, чиито боси крака шляпаха по плесенясалите каменни плочи по пода, вървеше напред с факла в ръка. Другият следваше Фрогмор на няколко крачки разстояние и се придвижваше тихо като сянка. От време на време тримата минаваха покрай някой неподвижен като статуя часови, облечен в черно и скрил лицето си зад плътно забрало. В едната ръка на всеки от стражите имаше кръгъл щит, а в другата — меч. Фрогмор вървеше бавно, взрян в извивките на подземния тунел и в страховитите сенки, хвърляни от факлата. Понякога до слуха му долитаха сподавени стенания и викове за пощада и магьосникът си даде сметка, че коридорът минава покрай дворцовите тъмници.

Накрая стигнаха до някаква врата, вградена в каменната стена. Бостанджиите я отвориха и направиха знак на Фрогмор да мине през нея. Помещението, в което се озоваха, беше просторно и добре осветено от множество факли и маслени лампи, а на трона в дъното му седеше самият Сюлейман. Султанът беше облечен в поръбени със злато одежди, чисто бял тюрбан, украсен със скъпоценни камъни, и пурпурни чехли с извити върхове. Отдясно на трона пък, на един стол, се беше настанил великият везир, чието лице изглеждаше напрегнато и бдително. Фрогмор си спомни етикета и тутакси падна на колене върху една възглавничка в средата на залата. После се поклони три пъти, удряйки челото си в каменния под.

— Добре дошъл в двора ни — заговори Сюлейман на лингва франка.

— Ваше султанско величество ми оказва огромна чест.

— И това е само началото, мастър Фрогмор. Разбира се, ако всичко, което чувам за теб, е вярно. Хайде, седни.