— Жалко — въздъхна Фрогмор, навеждайки се напред, за да потупа коня си по врата. — Много, много жалко.

Той беше убеден, че Сен Клер не е дошъл в Дънмоу само за да се скрие. Йезуитът сигурно беше чул отнякъде за онази девица, Ребека Ленъкс, и беше решил да я спечели на своя страна.

— А бях толкова близо!

Фрогмор се усмихна мрачно по посока на високите бесилки, наредени от едната страна на кръстопътя. Ако човекът на Юда беше закъснял или пък малоумната тълпа беше действала по-бързо, проклетата кръчмарска слугиня вече щеше да е станала на пепел. Той въздъхна и подкара коня си към пътеката, която щеше да го изведе на пътя за Лондон.

Беше неделя, така че наоколо нямаше жива душа и Фрогмор спокойно можеше да се отдаде на мислите си. Той беше идвал в Дънмоу и преди, но това беше преди много, много години. Оттогава селото се беше разраснало, беше се появил и „Сребърният дракон“. Така или иначе, Фрогмор нямаше да се върне там, ако не му се беше наложило да се скрие и да обнови силите си. Освен това трябваше да разбере какво е намислил Сен Клер.

Той си спомни лютата схватка помежду им, състояла се в нефа на „Сейнт Майкъл“. Не че се страхуваше от йезуита, о, не, но Сен Клер започваше; да се превръща в проблем. Някога, преди години, Фрогмор можеше да се скита необезпокояван из цяла Европа. Всъщност беше ходил дори до новите земи отвъд Атлантическия океан и не беше срещал никакви пречки по пътя си. Разбира се, случвало се беше да попадне на някой по-упорит служител на закона, но повечето от тези досадници можеха да бъдат подкупени, някои се наложи да бъдат убити, а останалите просто не можеха да му се опрат. Сен Клер обаче беше различен. Фрогмор дръпна юздите и се вгледа в гарваните, намерили подслон сред черните клони на дърветата.

— Де да притежавах силата им! — прошепна той.

Това обаче трябваше да почака. Трябваше да развива дарбите си постепенно. Както и да е, този Сен Клер го преследваше като зла прокоба. Когато й да се обърнеше, йезуитът все беше зад гърба му. Откога продължаваше всичко това? Две-три години? Да, толкова някъде, ако включеше и времето, през което двамата бяха пътували заедно. После беше последвала онази жестока битка в покрайнините на Рим. Фрогмор беше убеден, че е убил съперника си, но година по-късно Сен Клер отново се беше появил и беше продължил да върви по петите му.

Първоначално Фрогмор не се беше обезпокоил особено. Йезуитът изглеждаше безобиден като муха, но с течение на времето се оказа неизкореним като плевел. Фрогмор наемаше убийци, които го причакваха в мрака, но Сен Клер успяваше да им се изплъзне. Плащаше на куртизанки, за да му поднесат отровено вино, но Сен Клер, този фукльо, отказваше даровете и отблъскваше приносителките им. По едно време йезуитът съвсем се доближи до него и на Фрогмор му се наложи да се изправи лице в лице с него. Оказа се, че Сен Клер е майстор на меча и на един или два пъти дори беше на път да го надвие, но в последния момент винаги отстъпваше, сякаш знаеше, че не може да го унищожи по този начин.

Въпреки това Фрогмор се обезпокои не на шега и възползвайки се от дарбите си и богатството, което беше натрупал, се зарови из библиотеките. Решен да открие всички книги, посветени на великата сила на магията, той посети библиотеката на граф Хъмфри в Оксфорд, мина през богато снабдените скриптории на различни абатства и манастири, а най-накрая замина за Москва, за да прочете трактатите, пазени под ключ в манастира „Свети архангел Михаил“ в двореца Кремъл. В ума му се беше загнездило едно съмнение, но той не смееше да го признае дори пред себе си.

До този момент Фрогмор винаги беше смятал, че е непобедим. Той беше сключил сделка със силите на мрака, но добре знаеше, че всичко в живота подлежи на промяна и че нищо не се дава даром. В крайна сметка щеше да му бъде поискана сметка и магьосникът щеше да бъде принуден да я плати. Да не би Сен Клер да беше неговото изкупление, беше започнал да се чуди той. После се беше опитал да влезе във връзка с началниците на йезуита в Рим, но така и не беше получил отговор от тях. Накрая дори беше потърсил начин да научи нещо за предците му, но пак беше ударил на камък.

Фрогмор чу някакъв звук и ръката му мигом се стрелна към камата. Пътеката пред него беше пуста, но в далечината трополяха конски копита. В следващия момент конникът се появи в полезрението му и той стисна дръжката на оръжието си още по-здраво. Въпреки разстоянието си личеше, че мъжът е опитен воин. Странникът беше увил плаща си около тялото си и беше нахлупил качулката върху главата си, но яздеше боен кон, пък и освен подрънкването на сбруята се чуваше още някакъв шум, който наподобяваше удряне на стоманен меч в кожено седло. Освен това стойката на непознатия подсказваше, че в ръката му има я арбалет, а пистолет, я кама. Фрогмор се вгледа в почернялото му от слънцето лице, напомадените му мустаци и брада, вързаната му на опашка коса, обицата на дясното му ухо и кожения жакет под наметалото му.

— Pax et bonum9, пътнико! — извика магьосникът, вдигайки дясната си ръка в знак на мир.

Теодоро Рагуза дръпна юздите на коня си и върна камата си в ножницата. Мъжът насреща му беше облечен като пастор, но въпреки това не приличаше на Божи служител — стойката му беше отпусната, което издаваше, че изобщо не е разтревожен от срещата им, а ръката му несъмнено лежеше върху дръжката на някакво оръжие, скрито под черния му плащ.

— Pax et bonum! — промърмори Рагуза, оглеждайки Фрогмор от глава до пети.

Магьосникът стисна юздите на коня си.

— Значи ще ме пуснете да мина, така ли?

Рагуза сви рамене, но когато Фрогмор понечи да продължи по пътя си, наемникът застана пред него.

— Казвам се Хенри Фрогмор и съм пастор на енорията Дънмоу. Не ви желая злото, сър!

— Аз пък се казвам Теодоро Рагуза и съм търговец. Сигурен съм, че не ми желаете злото.

Наемникът изцъка с език. Все още чувстваше вкусът на ароматното вино, което беше погълнал предишната вечер, и сладкото ухание на кръчмарската слугиня, с която беше лудувал. Той вдигна облечената си в ръкавица ръка и обърса нос в ръкава си. Ама че беше студено на този проклет остров!

— Чудя се дали не можете да ми помогнете, пастор Фрогмор. Нося писма за един от хората на кралицата; казва се Уилям Купър. Чух, че е тръгнал по петите на някакъв йезуит на име Майкъл Сен Клер, а доколкото разбрах, този мъж е бил забелязан в околността…

Фрогмор се успокои и се усмихна.

— На прав път сте, сър — той посочи зад себе си. — Когато стигнете до кръстопътя, продължете направо. Така ще стигнете до Дънмоу — той приближи коня си до този на Рагуза. — Но нима не сте чули новините?

Наемникът поклати глава.

— Йезуитът беше заловен и отведен в замъка Колчестър.

Рагуза кимна.

— И?

Фрогмор едва обузда желанието си да се наведе и да пререже гърлото на този мъж. После щеше да завлече трупа му в гората и да изтръгне сърцето от гърдите му. Магьосникът обаче обичаше да сварва жертвите си неподготвени.

— Явно Сен Клер е имал съучастници в Дънмоу, така че мастър Купър ще остане в селото, докато не ги разкрие.

— А вие накъде сте тръгнали? Май не е много богоугодно един пастор да изостави паството си в неделя сутринта…

Колкото повече се взираше в мъжа пред себе си, толкова по-неспокоен се чувстваше Рагуза. В този пастор имаше нещо гнило, но той още не можеше да определи какво, а пък и не можеше да си позволи да се забърква в разни неприятности. В тази затънтена и скована от студ страна наемникът беше чужденец, а местните жители мразеха чужденците. Рагуза трябваше да внимава; и най-малкото нарушение на закона можеше да го прати в дранголника, а оттам — на първия кораб, отплаващ от кралството.

Рагуза знаеше, че Душегубеца е в Англия. Нямаше как да не е, понеже Сен Клер също беше тук. Но след като йезуитът беше заловен, къде ли можеше да се е дянал магьосникът? Той се вгледа в заслонените от тежки клепачи очи на този пастор, който беше поел на път в неделя, когато студенокръвните обитатели на острова имаха обичай да се събират в сивите си, мрачни църкви.